Радка Пенчева

От дете обичах да се ровя в книгите и снимките на моите баба и дядо, на които дължа много. Сред книгите на дядо ми две привличаха вниманието ми. Едната носеше заглавие „Войнишки другар”, а другата - „Нашите херои”. Първата беше ръководство за войници, но по-интересни за мен бяха снимките, публикувани в нея, както и знанията по политически проблеми. Сега си давам сметка колко съм досаждала на дядо с въпросите си, и как той, на свой ред, се е чудел какво да ми отговаря в онези години. Например: и днес си спомням какви бяха определенията за това що са социализъм и комунизъм, и колко кратко бяха формулирани.
Втората книга - „Нашите херои”, издание на библиотека „Прослава”, е публикувана през 1939 г. В нея са поместени разкази за подвизи, извършени от български офицери и войници по всички кътчета на Балканския полуостров през Балканската и Първата световна войни. Посветена е на героите от 6 пехотна Бдинска дивизия. В книгата са поместени разкази от Ненчо Илиев, Методи Томов, Илия Мусаков, Симеон Андреев, Петко Пеев и капитан Енгезки. Години по-късно, когато пишех дисертацията си върху романа „Иван Кондарев” на Емилиян Станев, се заинтересувах кой е капитан Енгезки. Оказа се, че това е псевдоним на Никола Тодоров Агънски. Кой е той и какви книги ни е завещал? Никола Агънски е роден на 20.І.1889г. в с.Дебелец,Търновско. Началното си образование завършва в родното си село, а гимназия в гр.Търново. Обичал много да чете, но родителите му нямали средства, за да продължи образованието си. Тогава двамата му вуйчовци му казали, че ще го издържат, ако постъпи във Военното училище. Взема успешно изпита и на 1 септември 1902г. постъпва в артилерийското отделение на Военното на Негово Величество училище. Завършва го с чин подпоручик през 1909г. Като командир на 9-та батарея от 2-ри артилерийски полк участва в Балканската война. Като командир на 6-та батарея от 5-ти артилерийски полк участва в Първата световна война.(1915-1918г.) Напуска войската по силата на Ньойския мирен договор през 1919г. с чин майор.
След войните завършва Юридическия факултет на Софийския университет през 1921г., след което записва и Историческия факултет. През 1922- 1923г. специализира социални науки във Философския факултет на Берлинския университет и получава знания, които по-късно прилага в многобройните си трудове по социология, статистика, демография, социална етика. По-важни от тях са: „Анализ на данните за движение на населението на България през 1931г. Състояние на населението, женитби, бракоразводи, раждания, умирания, причини за умиранията, заключение”(1934г.), „Въведение към социологията” в два тома(1927-1936г.), „Проблеми на населението в България и училищното население”(1948г.), „1923г.”(1946г.), „Николай Петрини. Биографичен очерк”(1955г.), „България и Бяло море”(1947г.), „Устав на Съюза и дружествата на запасните офицери в България”(в съавт., 1920, 1923г.).
Както знаем, на 10 август 1922г. се създава Народен съюз на запасните офицери, чийто председател е Коста Янков, а Никола Агънски е негов заместник. Този съюз се създава в противовес на Военната лига.
Псевдонима на Н.Агънски капитан Енгезки е свързан със спомена от боя при с. Енгез, намиращо се в подножието на Кубанската крепост в Добруджа. В този бой руската пехота с четири последователни атаки успява да плени оръдията на капитан Агънски, но с контраатака оръдията са взети обратно. Под псевдонима Капитан Енгезки Н. Агънски е отпечатал следните сборници с разкази: „Незнайният войн”(1937г.), „Към града на царете”(1938г.), „За Добруджа”(1939г.), „Вечните часови”(1943г.), „Разкази, посветени на хероите от нашата конница”(в съавт. С Фани Попова-Мутафова, Илия Мусаков и Димитър Талев, 1941г.), „Разкази, посветени на хероите от германската армия на Македонския фронт”(в съавт. С П.Пеев, Ст.Чилингиров и Ил. Мусаков, 1940г.), „Разкази, посветени на героите от Дойранската епопея(съавт.,1941г.), и още много други, посветени на хероите от 5-та пехотна Дунавска дивизия, 3-та пехотна Балканска девизия, 7-ма пехотна Рилска девизия, на хероите от инженерните войски, на българския полицай, на свързочните войски, българския телеграфист, пощенец, на българския учител, на българския кмет… Всички тези книги излизат с подкрепата на Военно-издателския фонд.
От 1932г. Н.Агънски живее в София, отдава се на научна дейност. Автор е на сборници с разкази, книги за войната, научни изследвания.
Н.Агънски е прототип на Корфонозов от романа „Иван Кондарев”. Емилиян Станев се познава с него лично. Агънски е бил главнокомандващ на въстаническите сили през септември 1923г. Бил е в затвора до амнистията, дадена от Народния блок. След това се отдръпва от политиката. Неговият път е от революция към еволюция, престанал е да вярва в силовите методи за борба, разчитал е на индивидите, на просветените слоеве на обществото. Макар че през септември 1923г. ролята му e водеща, след септември 1944г. той няма никакви функции и не търси такива. Промислил е историческата съдба на българския народ, която сам някога се е опитал да промени. Емилиян Станев го е разпитвал, консултирал се е с него, използува неговата личност за прототип на един от героите си. Никола Агънски умира на 14 май 1959г.
Ето какво казва за него М. Геновски: ,,През годините 1934-1938 домът на Никола Агънски се превръща в един интимен салон на писатели и журналисти, главно сътрудници на в. ,,Литературен глас”, между които са били редакторът на този вестник Д.Б.Митов, Калина Малина, Емилиян Станев, Асен Разцветников, Васил Стоилов, журналистът Коста Георгиев и др. Всяка седмица една вечер е била посветена на разговори на литературни теми, обсъждали се проекти за подобряване списването на ,,Литературен глас”, възлагали се задачи. На тези вечери в дома на Никола Агънски младият Емилиян Станев се запознава с военните разкази на капитан Енгезки и с драмата в четири действия ,,Исперих хан”, отпечатана под името Николай Моренин - псевдоним на Никола Агънски. Тогава Емилиян Станев използва за прототипове на свои произведения описаните от Агънски български воини. А в един от героите на романа ,,Иван Кондарев” са взети черти от живия Никола Агънски.” (1)
В периода между двете световни войни Н.Агънски участва в създаването на Военноиздателския фонд. През 1951 г. фондът е преобразуван в Държавно военно издателство. През 20-те години на XX век в редакция “Военни издания” при Военноиздателския фонд се подготвят за печат седмичникът “Народна отбрана”, списанията “Български воин”, “Военен журнал”, “Подофицерски журнал”. Изданията са под прякото ръководство на Щаба на армията. Печатат се и други списания на частни издатели, като “Пролом” под редакцията на Димо Кьорчев, “Юридическа мисъл”, “Звено”, библиотечната поредица “Древна България” и др. От Военноиздателския фонд се създава библиотека “Родолюбие”, продължила съществуването си като списание “Родолюбие”, излизало в периода 1933 - 1941г. Изданието групира кръг от писатели и публицисти, които през 1942 г. създават Дружеството на военните писатели. Тяхната мисия е по-скоро патриотична, имат за цел да разказват за славните битки и победи на българската армия. Списанието създава около себе си литературен кръг от известни писатели, негови сътрудници - Теодор Траянов, Йордан Йовков, Стилиян Чилингиров, Дора Габе, Ангел Каралийчев, Добри Немиров, Змей Горянин и др. Създател и редактор на “Родолюбие” е Илия Мусаков. През 1951 г. Мусаков е арестуван, а Дружеството разпуснато. Причината е, че членовете му са смятани за приближени до царя и великобългарски шовинисти. В дружеството работят и развиват своя литературен талант автори като Дамян Калфов, Иван Аржентински, Емил Манов, Георги Райчев, Петко Пеев, Емануил Попдимитров и др. Никола Агънски е член на управата на Дружеството на военните писатели.
Положих усилия да намеря неговите творби, но те липсват в библиотеките. Вероятно са иззети при прочистването от „вредна литература”. В Търновската Окръжна библиотека е запазена като депозитна само книгата му „Вечните часови”, издадена през 1943 г. (2) Оказа се, че съм първият й читател и беше много вълнуващо да разрежа страниците й, за да я прочета. В тази книга са поместени 17 разказа, които пресъздават подвизите на нашите войници и офицери по различни горещи точки от Балканската и Първата световна войни. Открива се с разказа „Ангиста”, който ни връща към подлата постъпка на нашите „съюзници” - гърците, нападнали българските войници на 26 април 1913г. в долината на река Ангиста. И макар този инцидент да се „урежда по братски”, гърците правят втори опит, геройски осуетен от полк. Тилю Колев. Именно неговият подвиг е водещ в разказа. Подобна е историята и във втория разказ, озаглавен „Подвиг”. Големи части от Македония са освободени от нашите войски през 1915 г., но градовете Бистрица, Костур и Осогово все още очакват свободата си. Препятствие за нашите войници става завзетият от французите връх Чеган. Взема се решение той да бъде атакуван от една рота от 27-ми пехотен Черноморски полк. Задачата е възложена на съобразителния подофицер Тодор Киряков, който с ловкост, съобразителност и добра подготовка успява със 70 войници да завземе върха и да отвори път на нашата войска. Неговият подвиг не бива да бъде забравен. Не липсват и жертви от наша страна. При атакуването на върха Каймакчалан е убит храбрият кандидат подофицер Желязко Георгиев, загинал със смъртта на смелите. В една война всеки човек има своето място. В разказа „До последния дъх” е разкрита историята на телеграфиста Георги Димков, който се тревожи, че не е на фронта, но впоследствие разбира, че работата му също е от голямо значение. Той предава новини от една рота на друга и на командването, а когато е необходимо подвежда врага. Болен от малария, Димков не напуска поста си и храбро посреща смъртта. Не можем да не отбележим и разказа „Ешвеге”, посветен на поручик фон Ешвеге, пилот на самолет, изумил с храбростта си всички бойци от Южния фронт - от Охрид до Кавала и Дедеагач. Той успява да свали всички английски самолети и, само с хитрост от страна на англичаните, е обезвреден. Неговото име, символ на вярност и храброст, остава свързано завинаги с историята на Македония.
Много страници са посветени и на подвизите на нашите войници по въздух. В разказа „Въздушна яма” само смелостта на фелдфебел Христо Димитров и редник Стоян Димитров успяват да ги спасят след попадането им във въздушна яма. Проследено е и първото нощно летене на подпоручик Асен Йорданов в едноименния разказ („Първото нощно летене”), осъществено на 1 май 1917г. В отделни разкази е проследена и Дойранската епопея. Особено трогателен е разказът „В Тахино”, в който е пресъздадена историята на пилота поручик Иван Узунов и неговия приятел Попатанасов. Преди полета със самолета „Албатрос” Узунов получава писмо от майка си, в което тя му съобщава, че има предчувствие за едно голямо изпитание за сина й, с щастлив изход. И наистина - самолетът се поврежда, но двамата бойци успяват да се спасят. Голямата майчина любов по един свръхестествен начин бди над сина и му помага в една почти неспасяема ситуация във водите на езерото Тахино. Сборникът завършва с разказа „Вечните часови”, дал и името на книгата. Сюжетът е следният: в студена и люта зима, когато всичко замръзва, бойците трябва да имат наблюдателен пункт на връх „Булка”, за да следят врага. Четирима смелчаци се качват на върха като истински алпинисти. Двама от тях загиват, а двама остават завинаги замръзнали горе. Когато техните другари се качват не успяват да ги отделят от леда, и те завинаги остават на поста си.
Примерите за героизъм в книгата са много. Когато един народ няма модерна техника, стратегически опит във воденето на война, както англичаните и французите, той разчита на здравите си мишци, на героизма и смелостта, на огромната си любов към родината. Това е посланието на капитан Енгезки и ние го помним завинаги.
Написани на чист и поетичен български език, разказите вълнуват със своята човечност и истинност, трогват сърцата на читателите. Не липсват и поетични описания на природните забележителности, което допринася още повече за пластичността на фразата на писателя. С разказаните истории ние завинаги сме съпричастни към подвига на героите, който не бива да бъде забравен, а да ни вспомня за големите имена и събития от българската съдбовност.

—————————–

Библиография:

1. М.Геновски е цитиран по книгата на Христо Медникаров. „По следите на Емилиянстаневите герои”. С., Издателство на НС на ОФ, 1982г., с.61-62.
За приятелството на Емилиян Станев с Никола Агънски виж още: Владимир Свинтила. Къси спомени за Емилиян Станев. В: Спомени за Емилиян Станев. Състав.Р.Пенчева. С., ИК „Лик”, 2007г., 354с., с.90-96.
2. Капитан Енгезки. Вечните часови. Разкази. С., Войнишка библиотека, №21, 1943г., 110с.