КЪМ РОДИНАТА

Людмил Стоянов

КЪМ РОДИНАТА

Ти чакаш покорна; болят бледо-кървави рани
и ниско небе се навежда с враждебни угрози.
О, спете под тия долини, надежди желани!
Окапвайте в есенна жалост, о, кървави рози!

По стълби гранитни аз слизам, деня догорява,
тъмнеят се кръстове черни и братски могили.
Угасна, угасна без блясък великата слава,
и нощ се разстила - където тръби са тръбили!

А вихър ме брули и носи безрадостна песен,
и вечно, и вечно възпламва горчивия спомен.
О, майко, синът ти с любов е над тебе надвесен,
велик, като теб - като теб, уязвен и бездомен!

Не зная ще зърнем ли слънце и ярки лазури
и ще ли целуне утеха челото ми бледо.
Но пак те обичам, аз вихър съм в твоите бури -
ти падна не в ден на сражение - в ден на победа.


ЙОАН ШИШМАН

Аз съм последен цар на мойто племе,
на волност царствена последен син!
Аз се венчавах с митри, с диадеми,
но чашата ми пълна бе с пелин.

Душата ми надмина свойто време
затуй, че бях избранник, бях самин;
и никой храбър, никой властелин
от мене скиптъра не ще приеме!

Заспи в праха, душа, в самия ад!
От нас се дигна милостта Господня,
ний - жители на черна преизподня!

Грядущето е хаос непознат,
и с тежестта на векове грамадни
лежат над нас сурови, безпощадни!


ОТ КУЛАТА

О, нощ на града, среброзвездна, безбрежна!
Ти дойде смирена и чакаш метежна;
и тъй безнадеждна, дори не узна
тъжовния взор на далечна луна.
Аз бях като сянка забравена горе,
и вятъра люшкаше димни простори,
а долу града бе тревожен и млад,
пиян и магесан бе нощния град.
И - факли след пира! - последни огньове
догаряха бавно. Но празник чаровен,
не спираха свойте безумни игри
Наслада и Горест - две родни сестри.
Аз плаках за всичко, що вече не помня.
И мъртвия блясък на мисъл бездомна
откройваше мойта самотна страна
с пустинните степи и ледна луна.