СВЕТИТЕ СКИТНИЦИ

Георги Ангелов

Из дневника

***

В “Зли друм” , ако се не лъжа, Венцислав Начев пише, че ако набивачът на кол е майстор, набитият може да преживее цели два дни. Може и още как! Ние живеем така 23 (чети 30, 40, 50, 100) години и не охваме.

***

Един критик не може да оцени всичко подобаващо. Достатъчно е да открие и да наложи един-двама автори от национален мащаб през живота си. Какво от това, че Васил Пундев не разбра Лилиевата поезия, критикуваше Смирненски, не забеляза Гео Милев? Той откри Далчев и това му стига.

***

Сред многото определения за постмодернистичната поезия често си припомням това на Владимир Янев, изречено като че ли съвсем не на шега: “Постмодернизмът е последното убежище на бездарния.” А Валери Петров изрично нарече езикът на постмодернистите “херметически капсулиран”, “измислен” и дори “абсурден”. От този туморен абсурд спасението е едно - скалпелът. Сервантес тук няма да свърши работа.

***

Милият Михалаки Георгиев… Написал е: “Въодушевлението се претопи в омраза против всички, които са от противната партия… Патриотизмът сме оприличили на дрипаво знаме, което развяваме само тогаз, когато гоним властта… От нашите някогашни блянове ни е останало само разочарованието!”
Но какъв блян може да бъде разочарованието?

***

Приятел бешe споменал, че Окуджава и Геров са духовни близнаци. Окуджава прие и поощри разстрела на въстаналия руски народ през черния октомври, нещо, което Геров не би направил никога в аналогичен случай за своя народ.
Ах, тези привидности, зад които не смеем да пристъпим….

***

Лунен пейзаж от блокове.
Студентка е.
Отваря колета от село и, там, най-отгоре: букетче от кокичета.
Майчина обич.

***

“Днес в България няма поприще за честните.”
“Всички партии лъжат.”
“България се намира в средните векове.”
“Нашата интелигенция се занимава с педерастика.”
“За пловдивските литературни дъждовници …няма милост, няма срам, искат те име, слава и авторитет.”
Защо ми се струва, че пишейки тези думи Захарий Стоянов ни е лишил веднъж и завинаги от удобния щит на умилителното сиромахомилство?

***

Истинският наследник на Чудомир в литературата ни беше Станислав Стратиев.
А него, струва ми се, не наследи никой.

***

Три стиха като че ли характеризират най-добре Хосе Марти (за съжаление - масон):
“От човека по-добре вселената говори.”
“Земята е на римски цирк подобна.”
“И минах тих сред подлеците.”

***

Признавам, в постмодерната поезия има някои интересни хрумвания. Защо не? И татулът не мирише лошо.

***

Обичам този поет от юношеството си и се изненадах като отворих двата му тома с избрано: отсъствие на емблематични стихотворения, обилни посвещения, много печатни грешки, не особено добър външен вид на корицата (въпреки благодарностите на автора), множество средни стихотворения, неудачна преработка на някои стихове…
И си казах така: Не ме лишавай, Боже, от остро приятелско око за слабостите на моите стихове. За останалото ще внимавам сам.

***

През 1881 по повод на тормоза на българите в Македония от турци и гърци, Захарий нарича Европа с два точни епитета: “каменна” и “златолюбива”.
Нарича я още и антихристиянска, и глуха…
Нещо да се е променило оттогава?

***

Всеки е уникален и заради слабостите си. Да не ги премахваме с лека ръка. Но и всеки е уникален в желанието си да промени тези слабости. Да не му отнемаме правото да се променя.

***

Елин Пелин, твърдят, отговарял с “Мани, мани!” и на хвалби, и на критики. Подозирам, че това е по-народностно съответствие на Пушкиновото “И не оспоривай глупца”, когато става дума за критика. А хвалбите често ги изричат подмазвачи или от куртоазия. Елин Пелин изглежда е оставил всичко в ръцете на Времето. На съвременниците си не се е доверил. И правилно.

***

Баща ми, помня, се грижеше с обяснима нежност за сестрите си, вече омъжени, с деца… Но явно е, че за някогашните българи това е било стил на живот: Захарий Стоянов взема брат си Вичо, по-малък с цели 24 години и го гледа до края на живота си като баща. Така постъпва той и с дъщерята на Иван Арабаджията - Райна, поддържа я в учението, помага и на семейството на Ботевия четник Сава Пенев. За брат си Атанас и за сестрите си се грижи с трогателна обич Яворов. Този морал, в основата си - родов и християнски, е на изчезване, и, всъщност вече го няма.

***

Радваме се, че през 1922 г. Александър Балабанов преоткри и наложи Захарий Стоянов. Но това откритие нагарча: още през 1889 г. във вестник “Свобода” Луи Леже съзря величието на Захарий. Написах това и си спомних: да не би американците да откриха Фокнър, направиха го най-напред пак французи: Малро и Сартр - през 1938, има-няма някакви 16 години след като ние се възторгнахме от гения на летописеца.

***

Пред паметника върху надгробната плоча на Бен Джонсън: “О, несравними Бен Джонсън!” кой не би предпочел простия камък върху Вазовия гроб, безименната могила на Толстой или духовития надпис върху гроба на Люли: “Смърт, знаехме, че си сляпа, но след като отнесе Люли, узнахме, че си и глуха.”…

***

“Хитър Петър” е странна книга, която отнема от аурата на иначе стойностния писател Георги Марковски. В нея “помаците” (не обичам тази дума) са представени в неблагоприятна светлина. Марковски поставя героя си в традицията на Паисий и Левски и в същото време гонител на Петър е селският княз Тодор - Абдула, който организира потеря, дава 30 сребърника за главата му и т.н. Накрая Хитър Петър е заловен от помашката потеря (?), Петър-Абдула води Петър при турския кадия (аналогия с Пилат!), който го намира за невинен. Накрая все пак помаците (?) разпъват Петър и той издъхва на кръста. Завършвайки този опус на Марковски , си пожелах читателят му да си остане при “Достойно ест” и “Триножник” и да не посяга към тази толкова несправедлива книга с веселото заглавие “Хитър Петър”…

***

И преди съм го чувствал, но потвърждение намерих едва при Лев Озеров: “При Ахматова и Пушкин не метафората, още повече пълната метафора, а епитетът е водещ.”
У нас университетските постмодерни гнезда, главно под западно и американско влияние, наложиха метафората, и прогониха епитета.

***

И пак Озеров: ” Римата не е само звуково съответствие в окончанията на стиховете. В нея се концентрира като акорд звученето на целия стих, на цялата строфа. Това е умение да чуваш словото в стиха, да го виждаш в движението на образа. ”
Друг негов урок: “Една от големите тайни на занаята: достатъчен е бегъл намек и всичко става ясно.” И добавя: “За да изобразят планина, японците не изписват всичките й склонове. С няколко щриха те дават подножието и самия връх. Зрителят ще доизпише всичко останало във въображението си.”

***

Нашият народ подивява, полудява, умира. Генофондът му е невъзстановим.
Не ме утешава това, че “небето е пълно с живи поети” - гробищата са пълни с мъртви българи.

***

Открихме ли Разцветников (1897-1951)? Той трябва да бъде търсен не само в “Жертвени клади”, но най-вече в “Планински вечери” (1934) и в “Стихотворения” (1942). Струва ми се, че най-силните му стихове са написани след “Жертвени клади” (1924). Но те са непознати на читателя, свикнал от ученическите си години да предъвква все едни и същи 2-3 стихотворения от първата му книга.
Стереотипите ни като че ли са неизкореними…

***

Павел Матев нарича писателските събирания “отдушници на себелюбието”. Но в провинцията и те са сведени до минимум. А София обикновено ги е гледала както Западът гледа България - “със затворени очи.” Като добавим и мъките по издаването на книги, липсата на елементарна среда, отлива от българската книга, ще видим, че такива подобни писателски събирания ако не обогатяват кой знае колко даровития, то му помагат в известен смисъл поне да се задържи на повърхността… Или се лъжа?

***

Всички епохи носят злото в себе си. Нашия Карпош турците набиват на кол, а Тупак-Амару, (1738-1781), Великия Инка, селския вожд на въстанието в Перу, испанците измъчват две седмици, изтръгват езика му, на главния площад в Куско е разкъсан от четири коня, после го обезглавяват, отсичат ръцете и краката му, трупа изгарят, а пепелта разпиляват…
Векът е осемнайсти. Векът на Разума и Просвещението…

***

Писателят трябва да възприеме такъв модел на поведение, че да не отговаря на лични нападки, на любопитни въпроси относно личността му, да не тълкува творбите си. Така правеше, струва ми се, не само Хайтов, който е набелязал част от този кодекс в горните изисквания.

***

Нито веднъж за 23 години демонокрация не съм прочел в светските литературни издания и едно стихотворение от големия ни християнски духовник и поет архимандрит Серафим (Алексиев). Той е почти непознат на литературните ни кръгове, но, убеден съм, славата му тепърва ще расте. За да се сбъдне евангелското “И последните станаха първи.”

***

Николай Райнов: “Заличим ли от историята имената на религиозните творци, премахнем ли религиозните произведения, от цялата история на изкуството ще остане сива, безплодна пустиня.”

***

Винаги съм чувствал, че изкуството е не просто една форма на религията, както правилно считаше Роден, а молитва, покаяние, химн към Бога. Иначе то няма смисъл.

***

Кога ми е бил най-симпатичен човекът Яворов? Когато бдял над умиращата си майка и й чел Библията на глас под отблясъците на запаленото кандило…

***

Преди да стигне до Итака, Одисей преминава през местоживелището на безпаметните лотофаги, после на остров Огигия цели седем години вихри инстинктите си, и накрая стига до царството на мъртвите Аид. Точно в този ред.
Липса на Памет. Свобода на Инстинктите. Смърт.
Последователността на тези стъпки може да се види нагледно в капитализма.
Само предоляването им води до Итака, както се е случило и с Хитроумния, който, въпреки всичко, все пак не надхитри законите на живота.

***

Българската острастеност - едно безкрайно гниене…

***

Прекалената предметност вече не е поезия. Прекалената метафоричност - също.

***

Не мога да му го кажа: Пиши, както и колкото искаш, но ти си слаб с музикалността, с пластиката. Слаб си и в мисълта…. И най-вече - с мярката.

***

Късният дебют не е препоръчителен в нашия лавинообразен откъм информация свят.
И все пак… Арсений Тарковски дебютира на 55, Ередия - на 51 години, а Ейжен Веверис - на 70…

***

Сати Кумар за тавана в стаята на Григор Ленков: “Тази стая има сърце.”
Паустовски в родния дом на Яворов: “Тук и въздухът има душа.”

***

И да не си суеверен, ще изтръпнеш - на корицата на книгата си “Стихове”(1995) поетът Николай Искъров е сложил две фигурки в рапан. Цялата композиция, ако се вгледаме, напомня на гроб с двама души. Предначертано ли е всичко или човек сам предизвиква съдбата? Защото Искъров и жена му загинаха заедно при автомобилна катастрофа…

***

Да, вярно е, че можеш да откраднеш кобила, но не и погледа й. И все пак тази авторка краде. Краде атмосфера. От “разрешените” Лорка, Н. Кънчев, К. Павлов… Да крадат атмосферата на Борис Христов е оставила на други. Разпределение на територии. Така и така никой няма да забележи. Пък и да го види, ще си мълчи.

***

Във всяка поетична книга, казваш, трябвало да има стихотворения - локомотиви. За да подкарат пред себе си вагоните - „редовите” стихотворения. И все пак подобна рационалистична представа малко ме смущава: никъде в японската поезия, например тази от 17 и 18 век, не открих подобна нагласа. Тя, струва ми се, произхожда само от 20 век и в него ще си остане. Неслучайно тази естетическа концепция е на Маяковски.

***

Резервиран съм спрямо Лихачов, но тук е казал нещо важно: “Вниманието на читателя трябва да бъде насочено към мисълта на автора, а не към разгадаване на това, което е искал да ни каже. Затова колкото е по-просто, е по-добре.” Впрочем, подкрепя го и Гумильов: “Новата поезия търси простота, яснота и достоверност.” Нашите постмодернистични аркашки биха възнегодували и с право - те просто не попадат в графите за поезия на Лихачов и Гумильов.

***

Ето и другите изисквания на Лихачов: Писателят трябва да умее да пише така, както умелият шивач шие костюмите си - носиш ги, без да забелязваш как са шити. Иначе казано, да се пише с точност, лекота, яснота, без излишни метафори, без излишни термини, логично, конкретно, с образи, близо до разговорната реч, и, разбира се, свежо…

***

От която и точка да погледнеш българската история, представяйки си, че си в съответния отрязък от време, ще се ужасиш - лошото винаги тепърва предстои. Как тогава българинът да вярва в Бога? И все пак вярата в Иисус Христос е моята надежда и опора.

***

Типът Лолита може и да е бил интригуващ за Данте и Петрарка, в което се съмнявам, но такъв, какъвто ни го представи Набоков (1899-1977), той е продукт на низшите селения на духа. „Детето-демон”, 12 годишната нимфетка - превзета, цинична и нагла - е непораснала героиня на Чейс, каквито плътски стерви той има в изобилие, при това изобразени с далеч по-голяма художествена сила и оригиналност. Въпросът е - докъде стига направляваното падение на днешния масов читател, за да му бъде натрапван митът за тази пошла, никому ненужна книга?

***

Това изречение на Олеша - красиво и насърчаващо, не ми се струва непременно невъзможно за битието на поета след смъртта: “Според Данте поетите не са нито в ада, нито в чистилището, нито в рая. Те са никъде, в града, който се нарича Лим, сред здрач.” Подобно прозрение спохожда и Паустовски в разговор с Фурнаджиев: “Все ми се струва, че смъртта не е вечна нощ, а вечна вечер.”

***

И все пак отвъдното съществува. Приятелят на Пушкин - Нашчокин, във вечерта на дуела, чува ясно гласа на поета в кабинета си: “Нашчокин вкъщи ли е?” По-късно същата вечер научава в клуба новината. Иди че не вярвай на съдбоносното преплитане на съдбите?

***

Л. С. Пушкин за поета: “За поезията или литературата изобщо не обичаше да говори, а с жените никога дори не засягаше тази тема.”
Не е засягал. Не е коментирал. Толкова. Лъвът се познава по нокътя.

***

Учудвах се и тайно се възмущавах, че Ботев нарича народа “стадо от добитъци”, “роб” и “роден за тояга”. Докато не прочетох при Пушкин:

“Народи кротки, в мир пасете!
Честта не ще ви сепне с вик.
Не искат свобода овцете,
а да ги водят със камшик.
И мъкнат те през вековете
окичен с хлопки оглавник.”

Написал го е през 1823 година.

***

Едно от най-досадните уловки е фамилиарниченето с известни личности: Аз и Той. Още повече, ако авторът е политически угодничещ функционер, а онзи - на когото се посвещава - неприет от силните на деня.

***

Художественият образ, дори когато е противоречив, трябва да остане в съзнанието на читателя като хомогенен. Ярък пример за разминаване между заявка и постигнато е хецогиня Маргарете Коринтска на Фойхтвангер. Източниците я показват като далновиден и енергичен дипломат, която, за да запази отечеството си ловко лавира между Люксембурги, Вителсбахи и Хабсбурги. Тя активно развива градовете, търговията, занаятите, с твърда ръка въвежда ред и законност в Тирол. Дотук добре: всички тези факти Фойхтвангер показва убедително и в хронологичен ред. Но щом дойде ред да разкрива вътрешния й живот, Фойхтвангер минава мярката. Изведнъж се оказва, че загрижената за страната си владетелка, която последователно отстоява националните интереси и издига средната градска класа, в хорската мълва (?) е ни повече, ни по-малко от “немска Месалина”, убийца на безброй любовници, вещица, вампир, и изобщо обвита в злокобност магьосница. Не, не става дума за тенденциозно историческо късогледство, нито за лековерно предоверяване на съмнителни слухове, а за специфичен “медиен” похват, познат още от времето на очернянето на Влад Дракула. Той се състои в съшиване на взаимоизключващи се психологически типове, изкуствено сглобяване на различни ценностни системи, своеобразно натаманяване на коренно чужди един на друг поведенчески модели. Подобна нелогичност и преиграване публиката обикновено отминава с мълчание, ако изобщо ги забележи. Фойхтвангер все пак не е допуснал грешката да ни занимава със зловещи описания или да въздейства епидермисно на читателя - оставил е тази „благодатна” територия на Холивуд.

***

Необходим е баланс между емоционалното и мисловното начало в поезията. Нарушаването му води до излияния или до сухота…

***

Да се стремим към лаконизъм, но не на всяка цена - току-виж сме изсушили стихотворението.

***

Винаги съм си мислил, че за края на текста е нужно обобщение, “конкретно приключващо откритие” по израза на един критик. Иначе творбата е в безтегловност.
Грешат онези, които възприемат наличието на поанта като част от естетиката единствено и само на “тихите” поети.

***

Рядко явление е такава вярност у нас. Въпреки, че вече не получавал заплата, Гунчо от Медвен останал на служба у Стамболов, а на 24. 08. 1889 го спасил от сигурна смърт.
Разгневените хора замеряли Стамболов и адвоката му с камъни. Без Гунчо, казва един очевидец, “платените хаймани щели да извлекат Стамболов от мястото му и да го убият.”

***

Понякога закопнявам за прости, изпълнени с вяра думи. Като тези от забравеното стихотворение на Емануил Попдимитров:

Към Тебе викам аз от смъртно ложе;
Святи Боже!
От бисер капки тегнат мойте клепки;
Святи крепки!
Спомни ме сред безименните жертви;
Святи безсмертни!
Из дълбини сърдечни викам аз:
Помилуй нас!

***

Цветаева искаше смъртта да я завари на работната маса. Не й е писано да стане така, но животът, известно е, често подражава на изкуството. Смъртта настига на писмената маса Жоашен Дю Беле - кроткият, смирен поет от “Плеядата”. Но този дял съдбата е приготвила и на неизвестния му български събрат - Костадин Георгиев - Босяка: той е намерен над пишещата машина, закупена наскоро, за да напише на нея всичките си наизустявани в лагерите стихове. И какво от това, че злонамерени люде изгубват по-късно стиховете му - той умира като поет…

***

Из неизпратено писмо: Чудна антология си съставил, друже, почти нищо не ме зарадва в нея. Имаш късмет, че живеем в мътно време, та няма кой да й придиря: колко дразнещо-високи тонове, какво неоправдано самочувствие, колко тривиалности, многословие, житейска незрялост и дори откровен инфантилизъм, колко помпозност и егоцентризъм в “твоите” автори, най-сетне какво усърдно следване на вносните модернистични схеми… А единиците, които правят изключение в твоята антология, ти, уви, недолюбваш..

***

Когато се молиш, мозъкът ти почива.

***

Ботевият край е бърз и жесток. Но и агонията е не по-малко мъчителна: Гонгора (1561-1627) се завръща през 1627 в родната Кордова, Андалусия, болен, задлъжнял, останал без приятели и умира съвсем сам в огромната си къща.

***

При вестта за убийството на Стамболов, Иваница Данчев, член на щаба на Ботевата чета и диарбекирски заточеник, изпраща от Русе телеграма до Фердинанд: “Желанието ви се сбъдна. Сега можете спокойно да управлявате нашата изстрадала родина.”
В България за един поглед, за един жест, за едно-единствено изречение гонят до гроб.
С телеграма Фердинанд му отговаря, че намалява пенсията му наполовина.
В отговор Данчев се отказва ” и от другата половина на пенсията, която е нужна за изхранване на княжеския ви двор.” И добавя: “Един поборник може да изхранва семейството си без вашата пенсия.”
Често си смислям горната случка, когато гледам унизителните поклони на нашите политици пред внука Фердинандов - Симеон Кохари Кобург-Гота.

***

За Лорка литературното произведение носи в себе си дуенде (тайнственият дух на земята, болката, раната, смъртта - взети заедно, “корените, впити в калта”), ангел (светлина) и муза (форма). Тяхното тройно съчетание, според Лорка, представлява Поезията. А при нашего брата и един от тези компоненти не присъства, но той е невъзмутим. Убеден е, при това не без основание, че всякак ще мине пред простодушна публика, каквато е нашата.

***

В живота, а и посмъртно поетите най-често нямат онова място, което им дава в известната си класификация шотландецът Карлайл (1795-1881) - трето, веднага след боговете и пророците. Утешителна е мисълта, че известният философ поставя едва на четвърто място духовните наставници (такива като Лутер, например) и чак на пето - прозаиците. Критиците изобщо не споменава. За светските владетели (и то такива като Наполеон и Кромуел) отделя едва шесто, последно място…
Как да не си спомним думите на Христос: “Последните ще станат първи, а първите - последни.”
Поне в книгите на Карлайл.
Или на небето…

***

За Радой Ралин поправянето на стари стихове може и да е “разкошен хазарт”. На мен винаги ми се е струвало като къртене на бетон.

***

Илия Бешков ме научи, че без сърцето си съм нищо. И че срещу Бога не се върви.

***

Зимна сутрин. Навън чувам подсвиркване. Оглеждам се. Никой. Небето - ясно, синьо, дълбоко. На жиците са кацнали три коса и гугутка. Единият кос свири, гугутката пее, третият кос се опитва да подражава на гугутката. Чудо на природата: в средата на зимата е дошла пролетта…

***

Безсмъртието на българина е в бешковия Хитър Петър, а не в алековия бай Ганьо.

***

Там, където няма мисъл, почиваща на извисен и дълбок житейски мироглед, всичко в поезията може да се имитира.

***

Духът има своите тихи, вечни пространства, които, уви, остават незабележими дори от близките. Какво остава тогава за далечните?

***

Времето може и да греши в преценките си. Една такава грешка, струва ми се, е Шарл Бодлер. Певецът на смъртта, лудостта, грозното и извратеното - бъбрив, еднообразен, отегчителен, книжно-маниерен и угнетяващ… Той е нанесъл такива поражения върху съвременната поезия, каквито трудно можем да си представим. Нещо повече - Бодлер е проводник на черна енергия в почти всичките си стихове. Да, колко отблъскващ е бащата на модернизма. Колко скучен е бягащият от скуката. Все ми се струва повлиян от масонството този сатанист, ровещ в миазмите на живота. И трийсетината му сполучливи стихотворения са по-скоро изключение от общия вонящ поток на творчеството му.

***

Питаш ме колко е тесен мостът на литературата?
Колкото моста, по който душите на мюсюлманите преминават в рая.
А той, твърдят, бил тънък като косъм.

***

Поетът е несъвместим с чувството за собствена значимост. Говори му само и единствено изкуството.

***

Чувството за малоценност в литературата и в живота е жесток Молох. Все иска нови и нови доказателства, че… не съществува.

***

Защо не пиша езотерични стихове? Защото съм православен. И защото езотериката в България намира най-вече последователи сред хора с болни умове, а и не езотериката е слабото място на българската крепост. Атаката срещу нашия дух се води като атака срещу нашата национална литература и точно тя трябва да бъде защитавана.

***

Една от тайните на занаята, споделена ми преди доста години от поета Николай Гюлев: Стихотворението не трябва да се накъсва, да бъде на отрязъци, а да се движи от началото до края единно, без прекъсване. То трябва да влече като теглич към поантата, към финала.

***

Понякога сънувам, че рецитирам стихове в стая, пълна с големи български поети.
И се събуждам треперещ…

***

Уилям Бъроуз - ако махнем наркотиците, бисексуалността, мъжката проституция, нарцисизма, пиенето, оргиите, сантименталността и фетишизма към оръжията, ще остане един демон, който се носи над пустинята, преминава от човек в човек, от епоха в епоха - разпознаваем още в книгите на Стария завет, убиец и враг, който захвърля като парцалени кукли вече ненужните му човешки същества…

***

Липсата на труд над стиха винаги личи. Лесните стихотворни решения се разтварят мигновено във въздуха, а работата на ювелира приковава вниманието и отеква дълго в съзнанието.

***

Литературният Салон е вездесъщ. Първата му клопка се нарича красивост на стила, втората - усложненост и умозрителност. А когато се съберат и двете, коктейлът обикновено е награждаван… с „престижна” литературна награда.

***

Няколко метафори, независимо колко неправдоподобни са или чудновати акробатични номера, могат да доведат критиката до истинска еуфория - а нравствените въпроси тя или няма да забележи, или ще ги неглижира, или направо ще им се надсмее. Ето каква критика имаме ние.

***

Критик - бляскаво-ефектен, препълнен до върха на високото чело с ерудиция. Започна ли да чета прозите му, имам усещането за виенско колело, а когато сляза на земята, респектиран от пируетите на мисълта му, в устата ми остава само вкус на памук шекер.

***

Голямата трагедия, която би могла да сполети човека: решимостта му да бъде отговорен пред себе си, а не пред мнението на обществото.

***

Едно от най-добрите определения за поета, струва ми се, е това на холандския поет и прозаик Симон Кармихелт (често припомняно от Николай Гюлев): “Поетът е земноводно, което живее на сушата и прави опити да лети.”

***

В България можеш да разчиташ нещо да се промени към по-добро, само ако достигнеш матусалова възраст. Пък и тогава не е сигурно. Нима се раждаме кафкианци? Защо тогава да четем Кафка? “Памукчия бяло куче не обича” казват троянци.

***

Кой твърди, че старобългарската литература си е изпяла песента? Ето едно изречение от “Шестоднева” на Йоан Екзарх, което - преводно или не - ни помага да видим с нови очи човека: “Мъжът се познава по три неща - по погледа, по усмивката и по походката.”

***

Последните думи на Гьоте били за светлината. Пушкин, подсеща ни поетът Деньо Денев, издъхнал с най-обикновения вопъл: “Свърши животът.” “Последната дума - пише Денев - разцъфтяла на устните му е: “Живот.” Сетната мисъл на Наполеон е към войниците : “Начало… армия.” Байрон: “Хайде да спим.” А има и смърти, които литературата тепърва ще пресъздаде: краят на сър Френсис Дрейк сякаш предугажда края на Ростановия Сирано - “скачаше от леглото и настояваше да облече ризницата си и “да умре като войник” - уверява ни неговият биограф Ънли Бредфорд.

***

От претоварените с метафори стихотворни композиции трудно се вижда красотата на голото дръвче край пътя…

***

Не, Есхиле, не е жалък изгнаникът. Жалки са онези, които са го прокудили….

***

“Дневник”-ът на Николай Хайтов е едно от великите проявления на българския дух в днешната епоха.

***

Древните са били прави: В голямото щастие, както и в голямото нещастие, няма да намериш приятел. Кой е приятел на България в голямото й днешно нещастие?

***

Защитниците на българската крепост редеят. Кой наследи Хайтов? А троянските коне, за които писа той, се клонират непрекъснато…

***

Екстрасенси, баячки, гледачки, “визионери”… Юрнал се е оня ми ти народ, няма спиране. Не е чел и няма да прочете Данте. А флорентинецът го е заковал преди толкова века: “Човешки род, задоволи се със защото.”

***

В живота е по-добре да бъдеш завоалиран, а в изкуството - открит, според един приятел. Но е вярно и друго: поезията има свой воал. Лекомислени са онези, които считат, че могат лесно да го смъкнат с “яснотата”.

***

Ранна зимна сутрин. Кипарисът е замръзнал, но при всяко полъхване на вятъра едно клонче се поклаща и звъни сякаш се докосват кристални чаши…

***

Веднъж хвърлих бележника си в огъня. Но огънят го запрелиства невъзмутимо, все едно го чете. Илюминатския елит иска да ни чипира като добитък, не знае ли, че ние и без това сме всеки миг пред очите на Бога?

***

Бабичка. Съсухрена, но държелива. Разпалва печката. Слага в нея две дървета и се усмихва:
- Едно дърво огън не прави, сине!
Затова ли Иисус съветваше учениците си да ходят по двама, бабо?

***

Трезвен в България ако не полудееш, със сигурност ще изпаднеш в летаргия. Впрочем, как иначе ако не в тихо отчаяние прекарват живота си повечето от сънародниците ни?
Българинът е най-яркото доказателство, че в апатия - осъзната или не - може да се изживее цял един човешки живот.

***

Древните са си представяли Луцифер като младеж, носещ факла. Името му означава “светлоносец”. Нездравото влечение към него, проявяван от Милтън до Кафка, не ме убеждава, че тази толкова важна особа си струва интереса. Старият дявол винаги ще намери с какво да прилъже късопаметния човешки род - най-често това е ставало в името на бъдещето (младежта) и под знамето на светлината.

***

Иво Андрич: “Хората, които не умеят да разказват, не са способни да слушат чуждия разказ.” Моите наблюдения са по-различни: тези, които много говорят или са умели разказвачи, не умеят да слушат другите, защото истински интерес за тях предизвиква само собствената им персона.

***

Циничен бил Буковски? Чуйте Глория: “Ние, хората на изкуството, не можем без публика.” Преведено на човешки език, това означава: Без подкрепата на масата всеки пошляк е обречен.

***

В автобуса, на път от Бургас за квартал Меден Рудник жена ми възкликва:
- Я, езерото е зелено!
И наистина - надвиснали са облаци, идва дъжд, езерото е в студено-зелени тонове.
От задната седалка репликират:
- Водата не може да бъде зелена. Водата е синя.
Обръщам се: мъж, на около петдесет, със скъп костюм и позлатени рамки на очилата, ме оглежда добронамерено-снизходително. И отново задрямва.

***

В малките ни, а и в големите селища най-мощните сили на управляващата бюрократична класа си остават мимикрията и … протакането. И разбира се, доносничеството. Тези три демона са не по-малко страшни от демоните на Авраам Евреина, описани надлежно в прочутата му книга. Горко на този, който се изправи срещу тях! Срещу него ще се надигнат вкупом силите на мрака, за да го обвинят или… просто да го отминат с мълчание - най-силното им оръжие.

***

Гневът, събран в обществото ни, един ден ще се прояви срещу тези, които непрестанно го провокират. Но, както и през 1997, този гняв ще напълни касите я на Сорос, я на някой негов български слуга.
Без, разбира се, народът, да заподозре, че е употребен.
Липсата на зрелост у българина е пагубна. Само тя ме оставя безмълвен.
Девизът на народа ни в дните на неговото (само)убийство би могъл да бъде: “Инфантилност без граници! Робия - без край! Амнезия - до пълното ни претопяване!”
Девиз, който подхожда на всяка поразена нация, един и същ от времето на последните римски императори.

***

Някаква необяснима утеха струи от откритието на стоиците, че достойното е радостно…

***

Днес Фьодор Гладков е забравен. Заслужено или не, ще покаже времето. Но Расул Гамзатов казва за него, че той като първи ректор на Литературния институт в Москва “вселил” в учащите там “свещено чувство на недоволство от себе си.”

***

Той е цветен. А те са далтонисти. Но очите ги наболяват всеки път, когато го срещнат.

***

Учителка, в разговор:
- Браво на Азис! Не е важно как, важното е, че стана известен!
“Ами кой те кара да бъдеш неизвестен?” - възкликва една нейна посестрима от пиеса на Островски.
Някои неща явно не се променят. И силата (или безсилието?) на литературата е само в това да ги констатира.

***

Там където се появи съвест, започва да работи Бог.

***

Български литератор да членува в масонска ложа е омерзително - освен, че предава високите национални идеали на литературата ни, той се зачерква като личност и в очите на потомците, и в очите на Бога…

***

Ужасът в чист вид: липсата на Памет…

***

Бездарието винаги е нагло. И винаги на дъното му шава, в потайните подмоли на самолюбието, змийчето на завистта.

***

Поетът Петко Каневски (при вида на двора ни на село): Харесва ми. Аз съм като древните траки… Интересува ме пространството…
Друг път, отново на тръгване: И да я отрежат тая глава, пак ще вика “Да живее България!”
Независимо дали вече последното е казано от Хайтов, признанието му не се обезценява при повторение от всеки патриот, който го защитава и с творчеството си.