«ЧЕРНИТЕ МИТОВЕ» ЗА РУСКИТЕ ЦАРЕ

Денис Малцев

превод: Литературен свят

Антируската информационна война на Запада: от Иван Грозни до Павел I

След изобретяването на книгопечатането кръгът от лица, запознати с печатното слово, стремително се разширил, и в края на XV в. книгите излезли извън пределите на тесния кръг на хуманистичната интелигенция и учените-богослови. Именно тогава понятието «информационна война», още неутвърдено терминологично, придобило формите, напълно разпознаваеми от нас и в XXI в. Наред с Библията и солидните научни трактати в началото на XVI в. се появили и хвърчащи листове, съдържащи от четири до осем страници едро набран текст, нерядко съпровождан от примитивни гравюри на дърво - всъщност, «жълтата преса» на онези години.

Именно тогава сред тези предшественици на вестниците за първи път се появила и «руската тема». Сериозно европейците се заели с формирането на представите за Русия като страна на жестоки, агресивни варвари, робски покорни на своите тирани, по време на управлението на Иван Грозни. Размитият образ на врага-схизматик започнал да взема по-конкретни очертания.

В януари 1558 г. Иван IV Василиевич започнал Ливонската война, за да има Русия изход на Балтийско море. А в 1561 г. се появил лист със следното заглавие: «Много отвратителните, ужасни, досега нечувани, истински нови известия, какви зверства вършат московитите с пленените християни от Лифландия, мъже и жени, девственици и деца, и каква вреда ежедневно причиняват в тяхната страна. Пътем е показано в какво се заключава голямата опасност и нуждата на лифландците. За всички християни за предпазване и подобряване на греховния им живот, писано в Лифландия и напечатано, Нюрнберг 1561». Съобщенията на «жълтата преса» се подкрепяли художествено. Този нов тип ориентирал източника на информация към широката публика, като променил нейния подбор и начините на подаването й. Както и в съвременната булевардна преса се подбират шокиращи, ужасни новини и се описват така, че да въздействат на чувствата, а не да дават обективната картина. Бързо се формират определени щампи. Пряко или косвено руснаците били изобразявани чрез използването на негативни образи от Стария Завет.

Иван Грозни бил сравняван с фараон, Навуходоносор и Ирод. Еднозначно го определяли като тиранин. Именно тогава думата «тиранин» станала нарицателна за определение на всички управници на Русия по принцип.

Авторите на новините за походите на Грозни пряко «заимствали» описания от турските завоевания. Саксонският курфюрст Август I станал автор на знаменита сентенция, смисълът на която се свеждал до това, че руската опасност е сравнима само с турската. Иван Грозни бил изобразяван с дрехи на турски султан. Писали за харема му от 50 жени, като омръзналите му той уж убивал. Явно с това се обяснява настойчивият стремеж на съвременната прозападна историография да се «наброят» на реалния Иван Грозни колкото може повече жени.

Изследователят на печатните новини за Русия на Иван Грозни А. Капелер открил 62 хвърчащи листове на руска тема от XVI в. Преобладаващата им част е посветена на Ливонската война, и, разбира се, всички руснаци и техният цар са показани там в най-мрачни тонове. Именно тогава се появява първата в историята на полската армия походна типография, ръководителят на която, с плебейската фамилия Лапка, получил по-късно шляхтичка титла и дворянската фамилия Лапчински. Полската пропаганда работела на няколко езика и по няколко направления в цяла Европа. И го правела твърде ефективно.

Разбираемо е, че и тогава в Европа вече съществували така наречените двойни стандарти. Например, точно в същата епоха, когато живял Грозни, Хенрих VIII в Англия екзекутирал своите канцлери един след друг. През 1553 г., когато първият английски кораб стигнал района на бъдещия Архангелск, британска кралица станала католичката Мария, наречена Кървавата. Тя управлявала само пет години, но през това време били изгорени 287 души, сред които няколко епископи от англиканската църква. Мнозина загинали в затворите и били екзекутирани по други начини.

През 1570 г. херцог Алба във Франкфуртския депутационстаг изказал идеята да не се изпраща в Московия артилерия, за да не стане тя враг «страшен не само за империята, но и за целия Запад». И същият херцог Алба, назначен за наместник на Карл V в Нидерландите, учредил съд, изпратил на ешафода в продължение на три месеца през 1567 г. 1800 души. А след новото настъпление на протестантите от Германия, на следващата година, жертви на разправата станали вече няколко хиляди души, стотици хиляди избягали зад граница.

Така че важна била не обективна жестокост на един владетел или пълководец, а, така да се каже, системата на разпознаване «свой-чужд».

През 1578 г. в обкръжението на граф Елзаски възникнал «планът за превръщането на Московия в имперска провинция», автор на който бил бившият опричник, избягал на запад, Хенрих Щаден. Този проект бил докладван на императора на Свещената Римска империя, на пруския херцог, на шведския и полския крал. Ето какво писал Щаден: «Един от братята на императора ще управлява новата имперска провинция Русия. На завладените територии властта трябва да принадлежи на имперски комисари, главна задача на които ще бъде обезпечаването на немските войски с всичко необходимо за сметка на населението. За целта към всяко укрепление е необходимо да се прикрепват селяните и търговците - на двадесет или десет мили наоколо - за да плащат заплатите на воините и да им доставят всичко необходимо…»

Предлагало се руснаците да се пленяват, да бъдат закарвани в замъците и градовете. Оттам можело да бъдат извеждани на работа «…но не иначе, а в железни окови, запоени с олово за краката…»

Има и идейно-религиозно обосноваване на грабежа: «Из цялата страна трябва да се строят каменни немски църкви, а на московитите да се разреши да строят дървени. Те скоро ще изгният и в Русия ще останат само германските каменни. Така безболезнено и естествено ще стане за московитите смяната на религията. Когато руската земя… бъде превзета, тогава границите на империята ще се срещнат с границите на персийския шах…». До хитлеровия план «Ост» оставали още 360 години…

За оправданието на потенциалната агресия или други враждебни действия се митологизирали не само външнополитическата агресивност на московитите, но и тиранията на техния цар към собствените му поданици. Макар че и в самата Европа всичко било далеч не идеално. В 1572 г. пратеникът на Максимилиан II Магнус Паули информира Иван IV за Вартоломеевата нощ. Сърдечно болният Иван Грозни му отговорил, че «скърби за проливането на кръв, което е направил в кралството си френският крал със смъртта на няколкото хиляди избити, пеленачета и селяни, че  скърби за безчовечността на френския крал, пролял без ум кръвта на толкова народ». Разбира се, не трябвало да се допусне рекордите по жестоко изтребление на свои поданици да бъде на Франция и Англия, и затова Джером Хорсей в «Записки за Русия» твърди, че опричниците изклали в Новгород 700 000 (!) души. Това, че в него живеели общо 40 000 души, и бушувала епидемия, и, най-сетне, напълно запазилите се в синодиците списъци на загиналите наброяват 2 800 души - никого не смутило. Такива са  законите на жанра «черен пиар».

Сюжетът за «тираничните зверства на Иван Грозни» надживял този век. Отдавна била свършила Ливонската война, поляците не без успех се опитват да изтръгнат  исконно московски земи през XVII век… и се появява поредната гравюра «Иван Грозни екзекутира Йохан Бойе, наместник на Вайзенщайн».

В края на управлението на Петър I в Германия излиза книгата «Разговори в царството на мъртвите» с картини как Иван Грозни убива враговете си. Там, впрочем, за първи път руски владетел е изобразен като мечка.

Завършващ щрих станало разпространяването на легендата, че Иван Грозни убил собствения си син. Ще отбележим, че тази версия не е отразена в никакви руски източници. Навсякъде, включително в личната кореспонденция на Грозни, се говори за доста продължителната болест на Йоан Йоанович. Версията за убийството била озвучена от папския легат йезуита Антонио Посевино, Хенрих Щаден, англичанина Джером Хорсей и други чужденци, които не били преки свидетели на смъртта на престолонаследника. Н.М. Карамзин и следващите руски историци писали на тази тема, вземайки за основа западните източници. Интересно е, че, както съобщава А.  А. Севастиянов, автор на превода  на «Записките» на Хорсей, на полето на ръкописа на Хорсей, но не с неговата ръка, до думите «ударил му плесница» има направена от някой редактор приписка, останала в текста завинаги и коренно променяща излаганата от Хорсей версия за смъртта на царевича: «метнал в него острата си тояга». По такъв начин на Запад се създавал «нужният» вариант на историята на Русия независимо от истинските събития.

Версията за убийството, както и версията за невероятните жестокости, трябвало по подобаващ начин да бъде визуализирана. Завършването на този процес виждаме в наши дни: достатъчно е да се  види корицата на учебника «История на Отечеството» за 10 клас, под редакцията на Б. Якеменко.

Защо в антируската информационна война се отделя такова внимание именно на Грозни? Съвсем не желаейки да идеализирам тази несъмнено сложна фигура, ще отбележа все пак, че именно при него Русия придобива границите, близки до сегашните, присъединявайки Поволжието и Сибир.

Да се оспорят тези придобивки може, включително и чрез очерняне на историческия облик на Иван Грозни. Важно е и това, че в Ливонската война Русия за първи път воювала срещу Запада като коалиция от държави. По състава на участниците това била общоевропейска война. Московското царство на Иван Грозни било на върха на военно-икономическото си могъщество и били нужни усилията на половин Европа, за да не го допуснат до морето. Именно тогава пред Европа се появил изборът - да признае московския владетел за «свой», а конфликтът за Балтика - като «семейна работа» на европейските монарси (в дадения случай между Русия и Полша) или да сметнат Русия за чужда цивилизация, нещо като мюсюлманите. Европа направила своя избор…

Сега да преминем към император Павел I. Той е роднина на Иван Грозни в това, че историческият му образ е модел на още една успешна информационна кампания на Запада против руските царе. При това при Иван Грозни степента на ориентираността на  Русия към Запада била малка и образът на Грозни се налагало да бъде изопачаван, да се поставят «нужните» оценки със задна дата. В случая с Павел кампанията с «черния пиара» се водела и пред западна, и пред руска аудитория едновременно, съпровождайки се с комплекс от спецоперации, довели в крайна сметка до физическото отстраняване на Павел от заговорници в нощта на 11 март 1801 г. Тук няма да разглеждаме, например, версията че Иван Грозни също бил премахнат с помощта на европейски лекари, поради нейната недоказуемост. Макар че съдържанието на сублимат, т. е. отровен хлорид на живака в останките на царя и тук навежда на някои аналогии и размисли…

Причините за информационната война срещу император Павел Петрович са същите, каквито и по времето на Грозни. В края на XVIII в. Руската империя достигнала върха на могъществото си, което позволило да хвърли ръкавица на цяла континентална Европа.

Всъщност, по-късно - в 1812-1814 г. - тя успешно и го направила.

Заключителните години на управлението на Екатерина II се характеризират с рязко влошаване на отношенията с Британия. Това влошаване може лесно да се проследи по новото оръжие на информационната война - карикатурата. Унищожението на разбойническото Кримско ханство, укрепването на Русия в Северното Причерноморие и създаването на Черноморски флот, а после и блестящите победи на адмирал Ушаков по море - всичко това разтревожило Англия. През пролетта на 1791 г. се разгорял остър международен конфликт, влязъл в историята като «Очаковската криза». Британският кабинет на министрите решил да предяви ултиматум на Московия. Великобритания и съюзницата й Прусия заплашили Русия с обявяване на война в случай, че тя откаже да върне Очаковска област на Турция. Дипломатическият натиск бил придружен със създаването на съответстващ образ на Екатерина и обкръжението й в Европа. На карикатурите виждаме мечка с главата на Екатерина II и княз Г. А. Потьомкин с изтеглена сабя в ръка; те двамата успешно противостоят на група британски политически деятели. Зад гърба на политиците са показани  епископи, един от които шепне молитва: «Избави ме, Господи, от руските мечки…». Тук е напълно ясна на европейския читател  алюзията с известната в ранното Средновековие молитва «Избави ме, Господи, от гнева  на норманите…». Отново, както и по времето на Грозни, Русия е представена в образа на варвари, заплашващи европейците. Но се наблюдава смяна на акцентите на информационната война. «Руската заплаха» вече не е равнозначна на турската. Тя е много по-опасна.

Трябва да се каже, че британският натиск оказал известно въздействие. Повечето от членовете на руското правителство приели да се удовлетворят исканията на Англия. Но Екатерина II проявила политическа твърдост. Руската дипломация успяла да насочи общественото мнение на англичаните в антивоенна посока и да накара английското правителство да се откаже от исканията си. Всичко завършило не с унизителни отстъпки пред европейските дипломати, както вече се било случвало, а с победния Яшки мир, окончателно затвърдил позициите на Русия в Причерноморието и направил я арбитър във взаимоотношенията на православните балкански народи с Османската империя. Да се постигне това станало възможно и благодарение на използването срещу Запада на собствените му оръжия - манипулация на общественото мнение, включително и чрез карикатури.

Първата истинска руска политическа карикатура е картината на Гавриил Скородумов «Балансът на Европа в 1791 г.», показваща големи везни, които са се наклонили към страната, където е поставен суворовският гренадир, победил всички врагове на Русия.

Екатерина недвусмислено намеква как ще се реши «Очаковския въпрос», ако Англия продължи своята политика. В Англия прекрасно разбирали този език… и отстъпили.

След първото си поражение английската пропагандна машина заработила с пълна мощност. Мишени станали «руското зверство» и нашият най-знаменит пълководец - А. В. Суворов. Повод се намерил бързо: потушаването на полското въстание. Ударът бил нанесен едновременно по самата Екатерина, най-добрия руски пълководец и руския народ, който бил представен в образа на «безчовечните казаци». Били задействани и класическите батални картини и карикатурата. На тях казаци унищожават мирни жители, а приближилият се до трона Суворов (това е първата му, но далеч не последна поява в английските карикатури) подава на Екатерина глави на полски жени и деца с думите: «И така, моя Царствена Госпожо, изцяло изпълних Вашето ласкаво майчино поръчение към заблудения народ на Полша и Ви нося Десет Хиляди Глави, грижливо отделени от заблудените им тела на следващия ден след Капитулацията». Зад Суворов са изобразени трима негови войници, носещи кошница с главите на нещастните поляци.

Настъплението в «жълтата преса» срещу Русия въобще и срещу Суворов в частност достига пика си при император Павел I, който във външнополитическата си дейност се ръководи изключително от интересите на Русия. Пълководецът се появявал пред европейските граждани в облика на кръвожаден канибал на вражески армии, вампир -кръвопиец. Обърнете внимание - тези карикатури са датирани от 1799-1800 г., т. е. от времето, когато Русия е СЪЮЗНИК на Англия срещу революционна Франция! Но по това време геополитическите противоречия достигнали такова нажежаване, че на подобни «дреболии» никой в Англия вече не обръщал внимание. Именно в тези години набира обороти антисуворовската истерия. По-късна характерна бележка за Суворов, публикувана в английския вестник «The Times» от 26 януари 1818 г. съдържа например такава характеристика: «Всички почести не могат да измият позора на своенравната жестокост от неговия характер и да накарат историка да нарисува портрета му с други бои, освен достойните за късметлия луд милитарист или ловък дивак».

Това отношение към личността на Суворов се е запазила в западната историческа наука и днес. Това е един от законите на информационната война: грамотно пропагандирания мит се възприема от децата на създателите му като истина и последна инстанция.

Що се отнася до Павел I, за лудостта и скорошното сваляне на царя заговорили веднага. Още на коронацията му от 5 април 1797 г. англичаните «предсказват»: «В Руската империя скоро ще стане важно събитие. Не смея да кажа повече, страхувам се…». Това «предсказание» съвпаднало с отказа на Павел да изпрати войска срещу Франция. Той имал «дързостта» да не воюва за интереси, чужди на интересите на Русия. Наложило се британците да дават обещания: военноморска база в Малта в Средиземно море, разделяне сферите на влияние в Европа и т.н. Разбира се, след завършването на победоносните походи на А. В. Суворов, британските джентълмени, обвинили московитите. Но Павел в отговор демонстративно предприел антибритански съюз с Франция, предугаждайки със осем десетилетия, мисълта на своя правнук - Александър III. След това нажежаването на антипавловата и антируска истерия в английската преса стига най-високата си степен. Павел е наричан «Негово Московитянско величество» - привет, така да се каже, от времената на Ливонската война! Централните английски вестници през януари правят информационни вметки за бъдещото сваляне на Павел: «Очакваме да чуем със следващата поща, че великодушният Павел вече не управлява!» или «Големи промени, съдейки по всичко, вече са станали в правителството на Русия или не могат да не станат в най-близко време». Такива съобщения през януари-февруари са десетки, те неизменно са придружени от посочване слабоумието на императора. Действително, какъв друг може да бъде човек, който е постъпил с Британия така, както тя постъпва с всички континентални страни? Темата за съюза с наполеонова Франция, като смъртоносно опасна за Британия, предизвикала яростни нападки. Например, на една от карикатурите Наполеон води на верига Руската Мечка - Павел. Карикатурата трябвало да подчертае зависимата роля на Русия в подготвяния съюз със Франция, което не отговаряло на действителността. В стихотворение към картината има удивително «предвиждане». Мечокът-Павел казва: «Скоро моята власт ще падне!», а вината за бъдещето се възлага на самия Павел с думите «Аз усилено подготвям своето падение».

Трудно е да се изтълкува това иначе, освен като сигнал за вече сформираната команда от убийци на Павел I и като подготовка на общественото мнение на Европа за бъдещите «промени» в Русия. Да се съжалява показания като лудо чудовище явно не си струвало…

Макар че още тогава прекрасно разбирали, че това е само пропаганда: в същите вестници, където се пише за лудостта на руския цар, се признавало, че външнополитическата му линия е напълно разумна. Според британските наблюдатели, «Малта не е просто каприз на Павел», а изцяло съвпада с интересите на Русия да има база в Средиземно море срещу Турция. Появилият се в рамките на Втория Неутралитет руски флот можел да разкъса британската блокада на Европа и да направи десант на Британските острови - отдавнашен страх на англичаните. Този рационализъм на политиката на Павел и съответствието му с интересите на Русия бил признаван през зъби от английските дипломати от онези години, но не го признава и досега руската историографска традиция…

Но да се върнем към информационната война от зимата на 1801 г… На 27 януари в английската преса се появява съобщение, че в Лондон е «пристигнал руски чиновник с новини за свалянето на Павел и назначаването на Регентски съвет, ръководен от Императрицата и принц Александър». До смъртта на Павел оставало точно половин месец…

Това е своего рода черната магия на информационната война: с упоритото повторение на това, което искаш да постигнеш, като че ли то ВЕЧЕ се случило, ти променяш Реалността, подготвяйки от по-рано онова, което трябва да стане. Този похват на информационната война европейците тогава използвали за пръв, но далеч не за последен път! И никой нито в Европа, нито в Русия не се учудил, когато на 11 март 1801 г. император Павел бил убит…

И така, историографията ни е затрупана от митове, създадени специално за Русия, за да бъде принизена нашата история и нашите владетели. Образът на всеки руски цар се съпровождал с персонален «черен мит» от западен произход. И ние трябва неуморно да развенчаваме тази камара от лъжи.


Столетие, 29.05.2012