ПОВЕЛЯ

Найден Вълчев

ПОВЕЛЯ

И днес,
и винаги -

когато всички са доволни,
че са достигнали докрая,
че по-нататък няма смисъл -

ти в себе си кажи, че има,
взриви страстта неугасима,
мечтата стара в джоб сложи
и продължи:

безкраят чака зад безкрая,
цветче цъфти, затвори стенат,
звезда сънува твоя шлем.

И днес,
и винаги -

когато всички са щастливи
и пият на пира последен,
и пеят, че нататък няма…

…ти пак кажи, че има, има
и в адски зной, и в адска зима
тръгни без речи, без слова,
търси това,

което Байрон куц достигна,
което Омир сляп видя и
което глух Бетовен чу.


УТРО

Виж облачето - гледай как го носят
и го отвяват луди ветровете.
Със всичко е така. Че аз какво съм,
ако не бяло облаче в полето?

Ще се засили вятърът накрая,
ще каже край на дългата балада,
ще тръгне под ръка със мен към рая…
(Жена ми ме поправя - не, към ада!)

Но и така да е, сега душата
е тук, при облачето, диша слънце,
прегръща нежно както необята,
така и мъничкото златно зрънце

и ветрищата черни за оттатък
далечни са. И сън са, сън са, сън са.


ТРИ НЕЩА

Три неща мечтаех да се сбъднат
в шемета на младите ми дни.
Първото от някаква отвъдна
гаричка за сбогом ми звъни.

Второто ме чакаше на моста.
Тръгнал бях към него, но и то,
докато с ръка да го докосна,
хвръкна като брулнато листо.

Третото - о, третото бе тайна.
Пазех я от себе си дори,
само че въздушна и сияйна
вдън земя тя някъде се скри.

Три миража. Мъртви. И защо ли
ни едно пред прага ми не спря?
Аз ли, Боже, грешно ти се молих,
ти ли, Боже, грешно ме разбра?


РАЗДЕЛЕНИ

Не, този трик е твърде плитък:
От де на де по имена
ще ни делят като добитък
под разни
разноцветни знамена?

Едно е българското знаме,
едно небе виси над нас
и пътят български натам е,
и там таи се изгревът,
но аз

на нощ по три пъти умирам,
загледан в утрешния ден,
че там народа си съзирам
на бедни и богати
разделен.


МАЛЪК АД

Не зная по-печална гледка:
зора зори, искри роса.
А съхне неговата четка
под ниски небеса.

Прашасва нейното пиано,
цъфтят бакалски чудеса…
Кварталът врътва ключа рано
и гаснат небеса.

Свисти над мойта детска книга
със брус наточена коса.
Пиукат вън аларми… Стига!
И губя небеса.


ГЛЪТКА ГРОГ

Защо разби вратата, през която
тук влизаха такива радости…
Понякога и болки, то се знае,
но тази нощ чак ти…
Защо не позвъни,
в очи да се погледнем?
Защо си срязал жичката на телефона?
Обърнатите чекмеджета са обидени
на скверния ти взлом
и нямо зее изтърбушен гардеробът.
Не си ли се порязал, като си разбил
портретчето на Димчо Дебелянов?
Прощавай, че не си намерил
никакви пари.
Стената пита за картината в зелено,
но на пирона й виси
без отговор въпрос.
Добре, че си пропуснал
шестата шотландска чаша,
та мога да изпия глътка грог.
Горчив е.
Пари.
И усещам
през челото ми как минава мълнийка.
Като в картина на Светлин.


ЗЛОВЕЩО

Той всичко живо мрази.
Не диша, а сумти.
Живее сред миазми
от кални клевети.

Роденият да лази
не може да лети.

Покорен гръб, проказа,
от завист сляп, почти,
на всичко светло квази,
палач на рой мечти…

Роденият да лази,
не може да лети.

Високото го дразни,
просторът го гнети -
след Божията казън,
кажи със мен и ти:

роденият да лази,
не може да лети.


1993

Боси
    босненчета газят
заледената земя.
Кой ги тях така наказа,
да си нямат “у дома”?

Гладни
        босненчета падат
от екрана и пред мен
майките им право в ада
слизат с поглед ужасен.

Мъртви
        босненчета скрива
тихо падащият сняг.
Де си, Дево милостива,
в обарутения мрак?


FRAU SORGE

Утрото е кеят, откъдето
тръгват корабите на деня.
Твоят е с посоки натоварен,
неговият - с хиляди надежди,
нейният - с мъжете от съня.

Моят кораб е с единствен пътник.
Frau Sorge в черното сетре
и сега се олюля по трапа,
но докуца до кърмата, седна
и загърби синьото море.

Корабите тръгват, заминават,
вече се загубват от око,
ала засмолената пробойна
съска под нозете ми и вика:
- Ти ще тръгнеш, драги, но ако…

Frau Sorge пуши и ме гледа.
В погледа и “хайде” и “недей”.
Моят кораб глухо се полюшва,
скърца и виси като обесен
на въжето до самия кей.


МАРОДЕР

Зная, вярно е, всичко го има
във живота ни бял или чер,
но ти, Господи Боже, спаси ме
от зловещата смрад мародер.

На убития смъкнал ботуша,
бръкнал в джоба на мъртвия - той
със дъха на хиената души
след едва отгърмелия бой

и пълзи през безлунните нощи,
гази немите наши сърца
и за ужас на слънцето още
и живее, и ражда деца.

Гном и гадост, влечуго и хищник -
и смъртта се от него гнуси.
От очите му жълти, Всевишни,
мен и мъртъв, и жив ме спаси.


БАЛАНС

Ти всъщност толкова неща спечели,
разделяйки се само със едно.
Това за супер шанс го бихме счели,
ако не беше мъничкото “Но”.

Но ти се раздели със идеала,
смени го ти като откъснат чек
за лъскавото кръгче на медала
и за среднощния монетен звек.

И всъщност толкова неща загуби.
Самичък виж баланса вездесъщ.
Виж облакът над сметките ти груби
как плаче днес със чист седефен дъжд.


БУРАН

Свири зимният вятър,
носи преспи на рамо,
блъска, брули, свисти.
Сред буран като този
би затракал със зъби,
Йети, даже и ти.

А женицата, дето
самотува от лани
в оня дъсчен фургон -
как ли зъзне и мръзне?
И ще чуе ли в мрака
някой нейния стон?

На свещичка вечеря.
След смъртта на мъжа й,
тя остана сама:
и крадци я обраха,
и заплашвал я някой
посред нощ със кама.

Боже, слез от небето
и ревящият вятър
със ръка укроти.
За женицата бедна
помоли се във мрака,
Йети, даже и ти.


ИНВАЛИДЪТ

Съска северен вятър. Вали.
Пъстрокрили, чадърите крачат
и зад мокрите черни коли
е старикът с подвития крачол.

Инвалидът. От вчера е тук.
Ако не и от месец, година -
прикован все до този улук
и голямата златна витрина.

Той стои със простряна ръка,
във ръката с обърната шапка,
от която изсипва сега
само няколко сребърни капки.

Като него останал без грош,
де да иде и късният вятър,
та прибра ги в студената нощ
на душата ми бедният шатър.

Да не зъзнат самички навън,
да потънат във кратка забрава -
утешени, но само насън
и жестоко убити наяве.


ЕДНО ДЪЛГО ИЗРЕЧЕНИЕ

Не зная кога отредено е,
не зная какъв ще е ден -
миражните мои видения
угаснат щат някога в мен,

а слязъл в зори от просторите,
ще тича вън вятър стоглас,
ще слуша какво си говорите
и сам ще говори със вас,

над пътя и стрехите сведени
ще вейне самотно перце,
ще махнат, след мене загледани,
високите ружи с ръце,

но аз ще съм вече далече и
на рамо с торбичка за път
ще слизам от свойто поречие
към тъмното свое отвъд,

към тъмните Божи владения -
тогава, когато във мен
миражните мои видения
угаснат щат в синия ден.


ЗИМА

Вятърът вие и свири несвестен,
блъска да влезе през стария праг
и е навял, и натрупал нощес е
чак до прозореца сребърен сняг.

Него го зная - събарян, подеман,
носен от вихри и тичал пеша,
стигнал е тук, ами черният демон
как е долазил до мойта врата?

Да го ударя - но той е невидим,
да му извикам - какво от това?
Той като в тюрма държи ме зазидан,
беси ме нощем надолу с глава…

Всяка нощ идва със стъпка лисича.
Къщата скърца, потънала в мрак.
Сам съм. В прозорчето нямо надничат
черният демон и белият сняг.


ПЕСНИЧКА

Под бетона на тунела
го видях върху шинела,
в ден противен и студен,
да си пее Гутен морген
и да плаче Добрий ден.

Да, след ада на войната,
да, след вихъра победен
победеният богат е,
победителят е беден.

Колко време от тогава
инвалидът продължава
да си пее унизен:
той във рая - Гутен морген,
аз във ада - Добрий ден.

Да, след ада на войната,
да, след похода последен
победеният богат е,
победителят е беден.

И остава инвалидът
при жестоката обида
на света несъвършен
да си пее Гутен морген
и да плаче Добрий ден.


СЕРГЕЙ

Бил много млад.
И в неговия град
тръбата протръбила
и със картечен грак
войната покосила
единия му крак.

И вече цял живот,
пронизваща и мене,
протезата му стене:
- Ну вот, ну вот.

Сега е стар.
В кварталния пазар
видях го, блед и слаб,
да куца и събира
бутилките от бира
за къшей черен хляб.

И все тъй - цял живот
пронизваща и мене,
протезата му стене:
- Ну вот, ну вот…


ХРОНИКА

Източна Европа бавно свлича
сталинка и шуба, и каскет,
че душат я сянката лисича
на страха и болките безчет.

Път я чака, а бензина зина
да я глътне като гладен смок,
пък и инкасатор като мине -
нея, милата, я хваща ток.

Източна Европа под звездите
като бито кученце скимти,
че я ръгат с лакът, че я ритат,
че й стягат гушата с клещи.

Гледа полупразният театър
с поглед на уплашено дете.
Студ е вън. Вали и мокър вятър
утринните вестници чете.


ВЪРХЪТ

Така си казвахме с последни сили:
- Веднъж да го настигнем този връх! -
и пак, какви не урви прекосили,
пак крачехме, останали без дъх.

- Ах, ето те! - извикахме накрая,
настигнали го, взрени навъзбог,
а той ни и зарадва, и отчая:
върхът зад него - още по-висок!


ДРАГАЛЕВСКИТЕ КОМИНИ

Драгалевските комини
задимяват и с това
хайде, викат, опиши ни
вече в някоя глава,

ако не в роман и повест,
то поне във някой стих
засели ни като новост,
като багра, като щрих,

приюти ни в свойте рими,
че под този ветровал
без комина как, кажи ми,
би каминката наклал,

как приседнал би пред нея
и ако си гост довел,
чайник вино как би сгрял
ти сред този сняг дебел?

На котлона? На котлона
може чайникът, ала
във усойната ни зона
има други правила,

по които този ъгъл,
със миндера си прогнил
и със грейката на въглен,
с нищо аз не бих сменил.

Само виж каква е тяга
скрита в стария дувар…
Затова на мен ти, драги,
дай ми дъбовата жар

и в затрупаните зими
и на двайсетия век
мен с насмешчица вземи ме
за какъвто щеш човек

и това - кажи ми, мина,
ти си ретро, ти си стар,
но на мен ми дай камина,
дъбов пън и бяла жар.

А комина - само слушай
как поема със гърди,
как дъхти и синьо пуши
под студените звезди,

че е казал в свойте бегли
притчи стария народ:
ха коминът ти не тегли,
ха си теглил цял живот!

А у дядо Димо Бели
най-високият комин
дим не дига и не стели,
че над стария пчелин

щъркът като поописа
две-три елипси през май,
там гнездото си курдиса,
там засели се и край.

Среща дядо Димо Черни
дядо Димо Бели. - Прас! -
с пръта само ка го пернеш…
Дядо Димо Бели: - Аз?

Хич не бих се и опитал!
Щом добрата живинка
тук от всички, за съжител,
мен избра ме - как така!

Нямам никакви заслуги,
ала слели сме съдби.
А комин - комин аз други
ще пробия. И проби.

Оня, старият, го чува
под гнездото с преспа сняг
И заспива. И сънува
дългоклюно трака-трак.

А във вечерите сини
дълго дига се димът,
драгалевските комини
дишат, шепнат си, димят

и накрай си казваш - мигар
само аз не съм разбрал,
че звездите, дето мигат,
над самия Камен дял

и такива малки, бели
трепкат в тъмното от мраз,
са искрички, излетели
от лулите им над нас.


В ПОЛИТЕ НА ВИТОША

Планинският залез догаря, угасва
умира, на връх планината заклан,
и лунната лодка безшумно оттласва,
и тръгва през нощния син океан.

Звездичка й светва - минава край нея,
посреща я облак - пробожда го с рог
и пори напред, че далече чернее
върхът в тишината на своя чертог.

Тя вчера премина край него, той нежно
със клонка от мура й махна и тя
“До утре” му каза с неясна надежда
и златна потъна в нощта на нощта.

Ах, лунната лодка. Стоя и я гледам
как тича към тъмния връх озвезден
и питам простора неведом и ведом:
- А кой ще ми каже “До утре” на мен?