Евгений Курдаков

превод: Татяна Любенова

Поезията на Сергей Александрович Есенин за мен винаги е била неизбежна, но горчива радост. Радост от нейната неизразима рускост, горчивина от нейната недоизпятост…

След разстреляната плеяда “новоселски” поети през 20-30-те години, чието творчество от край до край е пронизано със светлината на Есенин, от националната поезия си отиде и, явно, завинаги, едно от най-плодотворните художествени явления, което може да се означи като народно лирическо митотворчество, заредено със земната духовност на орачите, с техния език, обреди, песни.

Съдбата на Русия на страшния исторически прелом и съдбата на Есенин се сливат почти на митологическо ниво, и това може да се отбележи с два условни паралела: Русия - Родно - Преобразено - Поругано - Смъртно. Есенин: “Дъга” - “Инония” - “Москва кръчмарска” - “Черният човек”.
Жалоните са твърде приблизителни, опростени, но съвпадението е поразително. И ето защо разтворен със съдбата и творчеството си в историята на Родината, Есенин сам става национален мит, при това на всички нива.
Има мъгляв съмнителен литературоведски мит, има бедни, оскъдни, мизерни, в духа на “жесток романс” митове и митове на границата на съзнанието. Подражателите на Есенин са множество, но всичко това - на пределно еднообразно ниво, е преповтаряне на някои второстепенни за него самия мелодии.
Не променя образа лицето на напева, /не се разклащат листите…/ Завинаги са приковани към дървото/ червените ти устни.

Така оплаква двайсет и две годишният поет безсилието на Словото, неподозирайки трагичното прозрение на тази мисъл…

Повече от всичко обичам у Есенин “Дъга” - това е като негова езикова люлка, която още веднъж ще се залюлее в самия край на удивителния му живот чрез стиховете от последната му половин година: “Чуваш ли, летят шейни…”, “Синята жилетка…”, “Спи коило…”, “Под прозорчетата месецът…”, “Снежно затишие…”, “Клен, ти мой…”, “Довиждане, приятелю, довиждане…”

Завършва животът, стиховете стават все по-кратки, отчаяни, приглушени… Те звучат някак като отдалече, като звънците на зимна тройка носеща се сред виелицата… И изчезваща…

Значението и ролята на Есенин са огромни. Той постепенно придобива редом с Пушкин неговият “равноапостолски” статус, символически въплътявайки великия и тайнствен грях на раздвоението на националната култура, която струва ми се, вече е започнала да се “разтроява”, добавяйки към себе си още и така наречения “новоруски” вариант, но тъй като той има случайно, маргинално съзнание, Есенин не го възприема… Впрочем, Пушкин също…

«Российская провинция», (4), 1995