ЗА ПАРИТЕ И ЗА БОГАТСТВОТО В “ЖИТИЕ И СТРАДАНИЯ…” НА СОФРОНИЙ ЕПИСКОП ВРАЧАНСКИ

Както се знае, не е известно дали подвързаното към “Исповедание православныя веры християнская…” “Житие и страдания грешнаго Софрония” има конкретен адресат (според едно от предположенията – угровлахийският митрополит Доситей), или “Житието” на Софроний Епископ Врачански е уникално свидетелство за осъзналата ценността си в историята на ХVІІІ и началото на ХІХ век личност. Със сигурност обаче може да се каже, че текстът на “Житието” се отличава от житийните текстове за новомъчениците от края на ХVІІІ – началото на ХІХ век: от тези на Онуфрий Габровски, Дамаскин Габровски, Йоан Български, Лука Одрински, Никита Серски, Лазар Български, Акакий Серски, Прокопий Варненски, Йоан Търновски, Игнатий Старозагорски, Злата Мъгленска, Димитрий Сливенски, за чиито живот и мъченически подвиг има оставени писмени свидетелства, чийто живот съвпада с началото на Българското възраждане и които в края на ХVІІІ – началото на ХІХ век са ново вложение в българската святост (последната мъченица – Рада, в Пловдив е мъчена през 1850 г.).
Вероятно, разбирайки духа на новите времена, св. Софроний Епископ Врачански търси пътищата на новата българска святост. Иначе българските мъченици от края на ХVІІІ – началото на ХІХ век приемат, дават обещание или са принудени да приемат исляма, да се отрекат от Христа. Същото се случва и с презвитер Стойко, който – благодарение на 30-годишния си опит на свещеник – успява да преодолее ситуацията. Отреклите се от Христа, в съда се отричат от Мохамед. Следват увещания, молби, заплахи, изтезания и накрая смърт. Чрез кръвта се измива грехът и става новото съединение с Христа. Душата оживява чрез страданията на тялото. И в Атон, както се знае, е създадена школа, която подготвя за мъченически подвиг. Бъдещият мъченик за вярата се придружава от старец, който прибира мощите и разказва за подвига. Така се съставят служба и житие за мъченика. През ХVІІІ – началото на ХІХ век Атон става източник на нова духовна енергия. Чрез мъченичеството за вярата се печели духовна победа над живота тук, над света – какъвто той е. Атон става източник на православно възраждане – по отношение на история, самостоятелна българска църква, църковна архитектура, християнско изкуство; всичко това – разбирано и практикувано (в най-широк смисъл) като мъченически подвиг за вярата. Eпископ Софроний разбира обаче светския дух на идващото време, в което трябва да просъществува българската святост, за която работи много години – като проповедник, като книжовник, като презвитер и епископ. В граничните ситуации между живота и смъртта, в които попада, той би могъл да направи крачка към смъртта на душата, но не прави това.
В “Житието” липсват и много други сведения, чието отсъствие е озадачавало изследователите на Софроний. Възможно е това да е поради съсредоточаването върху най-важното – “философията на живота” в новото време. А е възможно Софроний да е поставял “Житието” в периферията на книжовния си корпус, докато в центъра е стояла духовната книжнина – поученията му, “Неделникът”, например (последното му издание е от 1923 г.) – в която има преки слова за спасение.
Нека уточним – в “Житието” липсват сведения за значими събития в живота на епископ Софроний – за срещата му с отца Паисия в Котел, за времето на учението му в Атон, за многогодишната му работа като преписвач, оформител и съставител на поучителни и богослужебни книги – дамаскини, Часослов, Служебник. В “Житието” няма данни и за последния, букурещки период от живота му, който е пълен с книжовни и обществени дела. Липсват конкретни данни и за това, как той е получил образованието си, а е личност знаеща, с голяма духовна и книжовна култура.
Опитите да се отговори на въпроса за тези липси пораждат разни хипотези, но нека видим онова, което е в “Житието”, което Софроний улавя като дух на времето – историята и парите. По-важното място е отредено на парите, на преразпределението на някакво богатство – по най-разнообразни начини – от откровеното ограбване на покъщнината от роднините на Стойко в негово отсъствие до ограбването на градове и избиването на населението им. По всичко изглежда, че причината за историята в новите времена на ХVІІІ век са парите. Тази светска страна – парите и историята, както и наличието на белетристични похвати в “Житието”, е навярно причината то да е в литературната история като част от секуларизираната, откъсната от християнството, книжнина на ХІХ век. В тези нови времена “Житието” показва начините за служение на Бога и на човеците, а също и светостта, която според новите условия на живота се подрежда по нов начин.
Връщайки се към “Житието”, в него откриваме наистина повествователна техника – “Житието” се състои от множество разкази, несвързани помежду си от друго, освен от линейното време (от раждането до късните години от живота на Софроний). Тези разкази са завършени сами в себе си епизоди, повествователни единици, подобни на които, но в увеличен обем, откриваме по-късно и в “Записките” на Захари Стоянов. Но при творбата на Софроний причината за случващото се обикновено са пари, някому и някъде много нужни – толкова, че притежаването им поражда открито и откровено битови събития и гражданска история. Парите са пораждащ мотив в сюжетните епизоди, те са причина за самия сюжет и определят поведението на участниците в него – пряко или като следствие. Парите (а и богатството в по-широк план) са причина и за множеството на сюжетните линии.
Така, ако започнем от края към началото – защото текстът изглежда и публична изповед, разкаяние, но и показване на причините, поради които епископ Софроний е напуснал епархията си и не е изпълнил пастирския си дълг – то всичко е, защото той не е могъл да събере 80-те кесии дълг на епархията към Синода в Константинопол – не са останали населени места и човеци в тях, за да се събере владичината. И ако се върнем към ранните години на Стойко Владиславов, то началото на скиталчествата му е пак поради пари – съдружниците и тези, на които покойните му роднини са дължали пари, го изпращат седемнадесетгодишен в Цариград, за да събере пари пък от тамошните длъжници на роднините си; чрез пари той се освобождава от содомитите; роднините му разграбват неговия дом; изплаща дълга на роднините си. Но после, след Света гора, когато учи децата на книга, “добре поминува”. Не толкова заради пари, а за да угоди на архиерея – заради човекоугодие, по гръцки обичай глобява по различни причини паството си; купува две къщи близо до църквата и ги прави отново; син му отива във Влашко и губи 1400 гроша. Заради 84 гроша, които неговият син трябва да върне на владиката, не му разрешават да служи литургия още три години. Свещениците, които е учил, не му дават частта от приходите на църквата, а когато му дават, то е с думите, че като слепец го хранят. Забърква се в история с продажба на овце, в която се четат точните числа от 30, 1500, 750 гроша, и едва не губи живота си. Бият го, че взема глоба от бостанджии. Като епископ ходи по селата да събира мирията (данък), но малко му дават – голям глад бил в България по онова време – една ока брашно била двадесет пари. Кон се откъсва с товар и с 200 гроша; в Свищов намира децата си голи, а той няма пари да им купи дрехи. 40 кесии пари пратил Калиник на Пазвантоглу, за да го направи владика във Видин… И така, ако извадим напълно сюжетните епизоди за пари или с пари, ще се получи един нов текст – извод из “Житието”. Всичко се случва по времето на войни на Османската империя с Русия и Австрия, на кърджалийски обири и вътрешни междуособици, чиито поводи или причини са пак пари и преразпределение на богатство – откровено, по всички възможни начини и с всички възможни средства.
Така епископ Софроний открива философията на парите и философията на богатството във времето от края на ХVІІІ – началото на ХІХ век, както и начина на поведение на човека, на духовника и на епископа в тази социална ситуация, тъй като в парите всъщност няма нищо лошо. Лошо става, когато сърцето на човека се привърже към парите, а пътят на епископ Софроний е бил към светостта. Страданието в тази социална ситуация е много по-различно от страданието на мъчениците за вярата. В същото време и житието на този човек е по-различно, защото изпитанията в него не са изпитания за вярата. С изпитанието на вярата той успява да се справи. Изпитанията тук са свързани със съвсем откровената необходимост от придобиване на пари и богатство, причина за която е менталността на времето. Необходимост също е да се заеме горно ниво в йерархията на обществото. Без тези необходимости животът трудно продължава, а запазването му е повеля на Божия закон. Запазването се постига и чрез просвещение, и чрез пари и богатство, но така, че сърцето да не бъде в емоционална обвързаност с тези земни необходимости заради възможния духовен живот и път към святост. Епископ Софроний явно умело се е справил с това изпитание – да бъде владика, без да е обсебен от мисълта за йерархично преуспяване; да бъде с пари и богатство, без да е сребролюбец. Той явно е и предал откритието си на синове и внуци, защото, както се знае, родът Богориди заема висши длъжности в Османската империя и запазва живота, а и от рода са едни от най-просветените люде в Империята.
След времето, когато “Житието” вече е известен в публичното пространство текст (1861), то става образец за житиеписта на Георги С. Раковски – “Неповинний болгарин”, за житиеписните работи на Любен Каравелов, Петко Р. Славейков, Захари Стоянов и така наречената мемоарна проза от 80-те години. Опит за следване на тази Софрониева философия откриваме у Георги С. Раковски и Петко Р. Славейков. Историята и обществото в последните години на Възраждането са много променени. В тези и в други житиеписи е показано страданието в тази историко-обществена ситуация.
Както се знае, след двадесетте години на ХІХ век е умирена европейската част от Османската империя и българското общество се замогва. Философията на парите е една от идеите, които Българското възраждане унаследява от ХVІІІ век. Идеята на Неофит Бозвели за национална църква е и поради това, че гръцкото духовенство ограбва българското население и то не може да се замогне материално и културно. Книжовното дело начева там, където се трупат първите пари на българите – в Австрийската империя. А после и в Румъния, Одеса, Цариград. Епископ Софроний улавя всичко това в началото на неговото ставане, а и онази психична организираност, която не ще допусне сребролюбието да овладее душата.
В корпуса на възрожденските текстове е важна темата за парите и за богатството. И Христо Ботев, и Любен Каравелов не са против богатството. Сиромашията е престъпление – пише Христо Ботев. Но в късните години на Възраждането се показва и онова, което е станало с нравственото управление на богатството и което деструктурира личността – в “Хаджи Ничо”, например. А късното възрожденско уверение, че “не щеме ний богатство, / не щеме ни пари”, изглежда като идеология, превръщаща се в утопия, ако някой от това намерение реши да прави живот.

 


Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ