КОГАТО

Пламен Александров

КОГАТО

От свода тогава
                        емигрират и птиците.
Слънцето нощна забрадка си слага.
Колелото дъждовно с водните спици
обхожда земята
                        с траурна влага.

Майки очите ни детски прикриват -
загубила всяка
                       свой собствен наследник.
Над тях бели ангели маса застилат.
Сам Господ очаква госта пореден.

А той бавно облачни стълби изкачва.
Долу скитник е бил.
                              И любовник.
                                                Размирник.
Но сега Свободата
                             е само на крачка.
И небето отваря последна квартира.

Тя е тежко скована
                             със звездни пирони,
че камбаната лунна
                              в нея отеква…
Планетата черна
                         отдолу се рони -
разгромена от бащини клетви…

Овдовяло
               морето вълните разравя.
За минута мълчание
                                вятърът спира.
А вселената нова звездица засява…

Когато
          поетът
                     умира…


ОФИЦЕРСКА ЧЕСТ

                            На баща ми

Огън в очите му,
                        небето в нозете -
от Петербург ида този комита.
Стъпки взривяват
                          на сън враговете.
В тежки шрапнели падат звездите.

Идва обречен с народната длъжност,
че днес жените отказват да раждат
синове български
                          със робска съвест.
Никоя майки не храни предатели…

С чест офицерска
                            за нас е тръгнал -
за Струма и Места
                            в черно загробени,
без да разпитва за османски присъди…
Щом тук пагонът е с чин
                                     Воевода.

С нас е
          под тежки оловни откоси,
а не сред руски дворяни и графове…
Че вместо орден
                         в гърдите ще носи
куршум
            поручик Борис Сарафов.


ИМПЕРАТОРСКА ХРОНИКА ЗА ПОЕТА

                                 На Георги Ангелов

По челото целунах свой войник.
В потта открих
                      обезглавените му нощи.
За мене влачеше той
                                римското величие
и оправдаваше
                       в дворците ми разкоша.

Пред бой изпиваше два меха вино.
За него бях пореден император…
Стотици мили
                     в огън бе изминал
да храни Цезар
                         с хляб и гладиатори.

И само пред словата
                                 беше грешен -
срещу короната ковеше клетви.
Че синовете му до края са обречени
да бъдат войни
                         и имперски жертви.

Врагът ни смаза.
                          Оцеля сред мрака
войникът
               и след мойта смърт наивна.
След битката не падна пред краката
на победителя.
                        Той беше син Овидиев.