Карел Хинек Маха

превод: Пенчо Симов

1.

Преваля вечер - първи май -
вечерен май - за обич час.
За обич пей гугуткин глас
в гората, гдето бор ухай.
За обич шепне нежен мъх,
унесен славей за любов
към розата отправя зов,
а тя разпръсва сладък дъх.
От езерото в мрачината
потайни вопли все звучат,
прегръща го отвред брегът;
на други светове слънцата
проблясват ярко сред листака
като любовни сълзи в мрака.
Звездите сякаш са се спрели
на вечната любов във храма;
в любов взаимна запламтели,
превръщат се на искри бели,
изгарящи от страст голяма.
Сред тях красивата луна -
тъй бледно-ясна, ясно-бледа -
лика си в езерото гледа,
като че влюбена жена
любимия зове с надежда
и във водите се оглежда.
В настъпващата тъмнина
до сянка сянката расте
и сякаш се прегръщат те,
за да се слеят във една
голяма сянка над земята.
Едно към друго дървесата
се свеждат - към брезата бор,
бреза към бора… Шушне в хор
вълна подир вълна игрива,
в часа на обичта прелива
от обич целият простор.

Сред мрака, до крайбрежен дъб,
стои една мома красива
и своя взор, прелял от скръб,
навътре в езерото впива.
А то в нозете й синее,
зелено, става по-натам,
а още по-далеч едвам
личи по блясъка къде е .
Девойката е впила взор -
отблясък звезден вижда само.
Девойка - ангел паднал, цвете,
разцъфнало под ветровете,
от ранна пролет смелост взело.
Мигът, що всичко й открадна,
във този взор, уста и чело
бележи мъка безпощадна.

Отмина двадесети ден…
По небосвода уморен
пожарът сетен потъмнява,
цветът му, ален дотогава,
се слива с планината синя.
„Не идва! - Где е той сега?” -
сърцето свива се в тъга
и сякаш всичко е пустиня -
сред воплите, с които тук
потайно езерото страда,
заплаква и момата млада.
Самотен звезден лъч без звук
мени сълзата в искра ярка -
така над стихналия свят
звездите падат с диря ярка -
сълза где капне, вехне цвят.

Но гледай - на скалата тя е,
върху самия ръб личи,
ветрец с полата й играе,
далеч е вперила очи.
Изтрива сълзите си, ето
и пак се вглежда там, където
вълна вълната в унес слуша
и звезден лъч с лъча се гони
под тъмните крайбрежни клони,
а езерото среща суша.

Но както гълъбица бяла
под черни облаци лети
и както лилия цъфти,
над езерото затрептяла,
така сред тази шир лилава
се мярка нещо, приближава
насам. Минута - вечност цяла -
и вижда се: не е ни птица,
ни лилия, ни гълъбица -
издува вятърът платно,
весла край бялото петно
водата пенят със бразди,
блестейки с розата, която
в небето залез посади,
за да пламти с червено злато.
„Побързай, лодчице, насам!
Това е той! Познах, защото
съзирам шапката, перото
и дрехата му!” Ей го там…

Изкачва се мъжът висок
без труд по тясната пътека.
Поруменява тя, полека
пристъпва зад дъба. - Насреща
затичва се - извиква - скок -
прегръща го с ръка гореща. -
„Горко ми!” Със лъча си лек
луната гали друг човек;
дъхът й секва от тревога:
„А где е Вилем?”

                         „Погледни -
шепти мъжът с осанка строга, -
издига кулата стени
край езерото, в него впива
дълбоко сянката си сива,
но още по-дълбоко, знам,
във мъничка килия сам
е Вилем с мъка най-голяма -
че утре да живее няма.
Узнал греха ти, той издигна
над прелъстителя ръка -
баща си той уби така
и страшна участ го постигна,
ще мре позорно. Ето как
владетелят на лесовете
ще бъде бит, измъчван, чак
догдето стихнат виковете -
че е умрял, безспорен знак.
Заради участта му клета
бъди завинаги проклета!”

Гласът замъкна - пак покой.
Надолу бързо слиза той
и сяда в лодката - отново
като че лилия цъфти
и сякаш птица пак лети…
След туй - мълчание сурово.

Вълните глъхнат в тишината
и всичко в сянка се е свило,
белеят дрехи над водата,
околността шепти: „Ярмило!”
и дъното ехти: „Ярмило!”

Преваля вечер - първи май -
вечерен май - за обич час.
За обич пей гугуткин глас
и тихичко зове: „Ярмило!”