АТАНАСИЙ НЕСКОВИЧ И НЕГОВАТА “ИСТОРИЯ СЛАВЕНОБОЛГАРСКОГ НАРОДА” (БУДИМ, 1801)

През 1890 г. Марин Дринов, който, доколкото ни е известно, пръв в българска среда в “Периодическо списание на Българското книжовно дружество” обръща внимание на “Историята” на Нескович, пише, че щом се е появила Раичевата “История…”, тия почетни родолюбци (българските търговци в Австрийската империя – бел. С.С.) са се погрижили да се извлече из нея българската й част и да се напечата като особена книжка за синове Отечества(1). Статията на Марин Дринов е кратка – вероятно той или не е имал възможност продължително да работи върху текста, или, схващайки я като извод из Раичевата “История…”, “Историята” на Нескович не му е била интересна.
Боян Пенев й отделя повече място в своите лекции по история на новата българска литература, но също твърди, че тази “История…” е преработка на Раичевата. Така явно се утвърждава мнението, че текстът на Нескович е преработка(2). “Историята” на Нескович не е сред възрожденските български книги, описани от Маньо Стоянов, въпреки че е първата печатна книга върху българската история. Но както това се отбелязва в някои по-нови работи(3), между “Историята” на Раич и “Историята” на Нескович има някои разлики, които заслужават внимание.
Както се знае, “Историята” на Раич е завършена в 1768 г., а е отпечатана във Виена в 1794-1795 г. “Историята” на Нескович е отпечатана в Буда в 1801 г. – това е годината на кончината на Раич. Като се има предвид и времето за предварителна работа на Раич върху неговата “История…”, трябва да се каже, че за тези повече от тридесет години, които делят написването на едната от написването на другата, социалната и културната ситуация в Австрийската империя, където са и непосредствените предполагаеми читатели на “Историята” на Нескович, е променена. Това е време на икономически възход в империята.
“Историята” на Раич е история въобще на южните славяни и целта й е да утвърди тяхната идентичност. Голямата идея на Раич е да представи славянската картина на Югоизточна Европа – Илирия, а и това, че българите са част от славянството, което по-късно потвърждава и Юрий Венелин. Това са земи и народи в границите на две империи – Австрийската и Османската. По друг начин казано, чрез “Историята” си Раич възстановява живота на южното славянство – в границите на възможните светове, където се реконструират държави и живот на народи. И е написана на сакрален – църковнославянски – език. От тук до политическите проекти има една крачка. Но и Австрийската, и Османската империя тогава са в силата си. Чрез Раич се осъзнава и една нова свобода – тази на възможните светове. А когато те станат реалност, тя предполага и задвижване на бъдещето по причина на миналото, което да се възстанови.
Нескович отива още по-напред. В предговора към “Историята” си той твърди, че да пише история, не е негова идея, а на “някои български господа”, живеещи в Буда и в Пеща. За да искат от него това, тези “български господа” явно са изхождали из необходимостта историческата идея да се придвижи още по-напред – в границите на още по-своето – българското. Те предлагат на Нескович да напише тази история, защото той е бил просветен човек и с авторитет в средата си. Според Шафарик Нескович е получил образованието си в Пеща, Дьор, Братислава, Шопрон(4). Преподавал е немски език и литература в Пеща през 1810-1812 г.
За свой основен извор Нескович е използвал Раич, но кой друг извор – компетентен и комуто би имал доверие – би могъл да ползва в ония времена на Австрийската империя? Още повече – Раич показва славянската история и картина на Илирия. В “Историята” си Нескович се позовава и на Мавро Орбини, както и Раич, и признава Мойсей за пръв историк. Отбелязва и друг свой извор – петербургския професор Стритер, който също пише история на Сърбия, Хърватска, Босна и България на латински език. Раич пише “Историята” си на църковнославянски език. В границата на Австрийската империя е имало три православни епархии. Да приемем – църковнославянският език да е бил общоразбираем, но изборът му прилича по-скоро на повтаряне на практиката за писане на научни книги (както се знае, в Австрийската империя – на латински език), само че на богослужебния и сакрален църковнославянски език.
В тази посока Нескович прави нещо, още по-модерно: пише, както сам отбелязва, на “прост” език. Този “прост” език не е български. Той е сръбски с български слова и църковнославянски синтактични конструкции(5). В 1801 г. няма печатни български книги, които да са все пак някаква норма за езикова практика на “прост” език. Общението в православната славянска общност в Буда и Пеща, в която българската общност е била с влияние(6), най-вероятно да е било на сръбски език. В ХVІІІ век Пеща е с многобройно сръбско население, може да се каже, че това е сръбски град(7). Но явно е, че българите в онова време в Австрийската империя, в Буда и в Пеща, вече са осъзнавали разликите между себе си и другите. Имали са необходимост представата за “своето” и за “другото” да се разшири – не с друго, а с модерната за времето си своя история и свое историческо познание. Така история на българите, при това написана на прост език, е достатъчно основание да приемем текста на Нескович за различен от този на Раич, а не като негова преработка. В това време българската историография няма фонд. Историческите книги в българските земи са ръкопис, които Нескович няма как да познава. Книгата му придвижва историческата идея в посока на новите, идващи в ХІХ век, времена. Това придвижване явно изразява една тогавашна обществена необходимост, макар и на обществото българи в Австрийската империя.
Из българския исторически материал, с който е разполагал, Нескович прави един хубав художествен разказ, в който добре личи и отношението на православно преживяващия това, което разказва, автор. Отбелязахме, че тази “История…” произлиза из нуждите на българската общност. Знаем за преселването на българи-католици в Австрийската империя в края на ХVІІ век. Те получават и права за автономен живот. Преселват се и българи – православни, които често се приобщават към сръбското население и църква в империята. През ХVІІІ век унгарският пазар в империята се държи от търговци от Балканите, наричани по православното си вероизповедание “гърци”. Тези “гърци”, мнозина от които са българи, успяват да хванат в ръцете си търговията в империята. Впечатляваща е българската общност – люде най-често из западните български земи и из изчезналия в Македония град Москополе(8). От тях сега са останали икони, съхранявани в музея на православното изкуство в Сент Андре, близо до Будапеща. В музея при така наречената гръцка църква в град Мишколц.
Останали са църкви и сгради, които сега принадлежат на други православни общности или имат унгарски собственици. Сред търговците е имало и люде из Средна и Източна България(9).
Тези търговци спомоществуват издаването на български книги. Не случайно и трите издания на “Историята” на Нескович са посветени на български търговци(10). Помагат за началото на българското книгопечатане в градовете в Османската империя. От целия фонд на печатни книги през Възраждането около 800 са издадени в градовете в Австрийската империя – най-много във Виена, а също и в Буда, и в Пеща. Цариград, културен център на българите, по думите на Н. Начов, става след средата на ХІХ век.
Българската общност в Австрийската империя е много различна от българите в Османската империя(11). Това добре личи от историите, които се пишат за тях, които те четат и от които имат нужда. Без съмнение, модерната идея за принадлежност на човека към народ и към история, към минало, което този народ има и което е част от неговия “антропологичен” фонд, се възприема по два сходни, но различаващи се начина – нещо, което показва и “Историята” на Нескович. В негово време ние знаем историите на преп. Паисий, на йеросхимонах Спиридон, Зографската история.
Първата очевидна разлика е, че “Историята” на Нескович е печатан текст. Текстът на Паисиевата “История…”, както знаем, е ръкопис. Като вариант на печатан текст на “Историята” на преп. Паисий излиза “Царственикът” на Христаки Павлович(12), също в Буда, след 43 години. Въобще след 1806 г. сред българите в Османската империя начева възприятието на печатната книга.
Атанасий Нескович мисли рационалистично. Той е православен и това добре личи в неговата “История…”, в това, как той вижда и подрежда историческия материал, в обяснението на историческите факти. Важна за Атанасий Нескович е мотивацията за написването на “Историята”, съзнанието, за кого той пише този текст, кои са тези, които ще го четат. Явни са необходимостта и съзнанието на българската общност да намери идентичността си, да изгради представата за своето. А също и да се отдели от останалите общности в изключително разнородната етническа Австрийска империя, да се отдели от останалите “гърци”, към които българите са били отнасяни до времето, когато представата за “другия” се е определяла от принадлежността му към православните или инославни църкви. Най-накрая, да осъзнае що е “свое” и как да работи за това “свое”, т.е. за онази общност, с която би трябвало да има общи интереси. Впрочем по всичко личи, че модерната за ХVІІІ век идея за историята, произтичаща и из идеята за идентичност по национален признак, руши с нищо неразрушената Хабсбургска империя. А пренесена от Австрийската империя, руши и съседната й, съперничеща Османска империя.
У Атанасий Нескович няма антигръцка теза, няма сравнение между историята на българите с историите на съседните народи. Няма списък на българските владетели, списък на българските светци. Явно преп. Паисий, улавяйки модерната историческа идея на ХVІІІ век, изцяло я прилага, но така, както тя би могла да бъде най-силно въздействена и работеща според българската си тук, в Османската империя, среда. У Атанасий Нескович няма чудото в историческите събития, а всичко друго, което исторически текст, писан в Хабсбургската империя, според нейната менталност, но на кирилица и от православен, би следвало да има – умереност, емоционална сдържаност, рационализъм, стратегии не за внушаването на историческата истина. “Историята” на преп. Паисий е и омилия, проповед. Преп. Паисий е опитен проповедник. Стратегията на Атанасий Нескович е за събуждането на намерения за деятелност или на самата деятелност.
“Историята” на Атанасий Нескович и българските истории – на преп. Паисий и появилите се успоредно с неговата и след неговата – са два варианта на една и съща, модерна историческа идея на ХVІІІ век. Този на българите в Австрийската и този на българите в Османската империя. Без съмнение, по-работещият се оказва вариантът на преп. Паисий. В Австрийската империя българските търговци натрупват много пари, което става причина, въпреки обществената свобода и зачитането на човека там, след средата на ХІХ век чрез законодателство да е било предпочетено търговията да е в ръцете на местни люде. А и при Унгарската революция от 1848 г. българите взели страната на унгарците, и трябвало да понесат последиците от този свой избор.
Историята на Атанасий Нескович остава ценен паметник на ранната българска книга, чрез която новите идеи на времето се възприемат от българската общност.


Бележки

(1) Дринов, М. Една забравена българска история. // Периодическо списание на Българското книжовно дружество, год. VІІ, кн. ХХХІV, 1890. Обратно в текста

(2) Пенев, Б. История на новата българска литература. Т. І. София, 1930, с. 359-364. Надежда Драгова счита, че “Историята” на Раич става популярна сред българите, с извода из нея, който прави Атанасий Нескович, т.е. чрез неговата “История…” (Вж. Драгова, Н. Йован Раич – историк на България. // Йован Раич. История на всички славянски народи и най-паче на болгари, хорвати и серби. София, 1993, с. 7-30.). Опит за промяна на това мнение прави Иван Радев, според когото в “Историята” на Нескович “изложението следва самостоятелна авторска концепция – особено като го съпоставим с композиционната схема на Раичевата “История…”, че “съпоставката на “История славеноболгарског народа” със съчинението на архим. Йован Раич показва, че основният – историографски – дял е с големи различия и промени”, а също и че “композиционно-съдържателната схема на “История славеноболгарског народа” наистина говори за издание със свой профил и цели, със свое място в националния ни книжовен живот. Тя не е механично препечатан фрагмент, а самостоятелна историческа творба спрямо първоизточника” (Радев, Ив. История на българската литература през Възраждането. В. Търново, 1997, с. 98, 99.). Обратно в текста

(3) Милтенова, А. Някои наблюдения върху “История славеноболгарског народа” от Атанасий Нескович. // Литературна мисъл, кн. 4, 1976. Обратно в текста

(4) Šafařik, P. J. Geschichte der südslawischen Literatur. T. 3. Prag, 1865, с. 331-332. Обратно в текста

(5) Езикът на “Историята” не е внимателно проучван. Има мнение също така, че “Историята” на Нескович е написана на славянобългарски език. Обратно в текста

(6) Бур, М. Писма на книгоиздателя В. Н. Ненович в будапещенските архиви (1824-1826). // Известия на Института за литература. № 21, 1972. Обратно в текста

(7) Впрочем времето е имперско, както и мисленето, и езиковите проблеми на отделните етнически общности не са били с такова значение. Още повече – трудно е да се каже каква е била представата на тези търговци за езикова правилност. Голямата част от тях са от западните български земи (Вж. Бур, М. Балканите и унгарския пазар през ХVІІІ век. София, 1977.). Както се знае, западните български говори са близки до източните сръбски говори. Възможно е и сръбският език да е бил схващан в онова време като някакво диалектно говорене – при липсата на установена норма. Знае се също така, че в Османската империя говоренето на гръцки, турски, влашки, сръбски – писането на тези езици – говорене и писане от българи, е обичайна практика в онова време. Какъв е езикът на Паисиевата “История…”? А Любен Каравелов пише повестите си на сръбски. Обратно в текста

(8) Подробно за всичко това вж. в книгата на Бур, М. Балканите и унгарския пазар през ХVІІІ век. София, 1977. Обратно в текста

(9) Така Велчо Джамджията е търгувал в Буда и Пеща осем години и след като се връща в родния си град Търново, е бил обесен след разкриването на “заверата“ му. Обратно в текста

(10) Първото – на Атанасий Пулевич – “купцу пещенком”. Второто – на Николай Черноевич – “купцу болгарскому”, с което издание е работил Боян Пенев и което той цитира в своята “История…”. Според Марин Дринов Николай Черноевич или е живял, или е спохождал Буда и Пеща по търговска работа. Третото (1811) е посветено на “благопочтенородным господаром Стефану Стеичу, купцу Сегединском, и Христофору Богданович Миятовичу, купцу Сараевскому”. С помощта на търговеца Антон Иванович, живеещ в Кронщат (Брашов), също в Австрийската империя се печата “Буквар с различни поучения”, събрани от Петра Х. Беровича. Обратно в текста

(11) Същото важи и за сърбите. С тази добавка, че между едните и другите книжовните и културните връзки не са прекъснати. Същата непрекъснатост е била между българите от Северна Добруджа с тези от Бесарабия до 1878 г., когато Северна Добруджа влиза в румънската държава. В западна посока търговията, книжовността, културата е минавала през земи, населени със сърби. Въобще от така наречената немска земя, в която ходят преп. Паисий, Неофит Бозвели, инославна, но християнска империя, от Австрийската империя сред българите влизат новите идеи. Това прилепяне към Австро-Унгария Стефан Стамболов прави в полза на България и с цената на живота си. Менталността на българската общност в Австрийската империя е различна от менталността на българската общност в Османската империя. Различни са и представите им за света, въпреки че и едните, и другите са православни, оттук произтича и необходимостта от различно съдържание на книгите, които те смятат за ценни. Обратно в текста

(12) Златарски, В. Царственикът на Хр. Павлович. // Училищен преглед, кн. 7, 1906. Обратно в текста

 


Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ