ОТ ПРОЗОРЕЦА
превод: Андрей Германов
ОТ ПРОЗОРЕЦА
Око ужасено в миг конят премрежи -
гръбнакът му хрясна от удара страшен.
Трамваят поспря, отвратен и уплашен,
пак тръгна… и пътя си с искри бележи.
Кой чува как плачат, пищят колелата,
прерязали крак или гърло горещо?
И блъскаше конят глава във земята,
и конския бог той отчаян зовеше.
В червените струи, от мраза сгъстени,
изчезваха нежно снежинки лилави.
И плачеше конят със сълзи червени.
И ето - край него жена се изправи.
Със шапка военна, в очите с тревога.
Със жал от кобура измъкна нагана.
Във погледа конски - желязо и огън!
И бясно се люшна земята пияна…
Звездите разлепят плакати в тъмата,
колона със песен към гарата слиза.
Отнесоха коня. И пес в здрачината
със радост червената локва заблиза.
1924
***
Магнолии с лимонов дъх,
упойващ блян на олеандър…
В небето - нарове пламтящи,
и звездно мислите цъфтят.
О, морска шир!
О, морски бяг!
И шепот на вълни по плажа…
А там градът лежи под сняг
и масажира мраз паважа…
Сами родени от вълни -
вълните ние любим,
любим.
Ти вишневите свои устни
във мойте жадни устни впий!
Минутите летят,
летят…
Как бягат бързите секунди!
В тревата космоси блестят,
в очите ти - цветът на бунта.
Магнолии с лимонов дъх,
упойващ блян на олеандър…
В небето - нарове пламтящи,
и звездно мислите цъфтят.
***
Тополов цвят, тополов цвят.
Тополов дъх.
Реката е покрил цветът
и нас със мъх.
И хора крачат. Цвят летлив
снежи по тях.
Защо, защо мига красив
аз разпилях?
1938
***
Лазурен сняг, лазурен сняг
и гръм, и писък на сирени.
Растат пожарите червени
над кръстопътища по мрак.
Настъпва смъртоносен враг -
на колене да ни постави.
Но в свойта кръв ще се задави -
карминен сняг, карминен сняг.
1941
***
Звънят от птича глъч дъбрави,
люлеят се жита, треви,
и слънчогледи златоглави
въртят след слънцето глави.
Сияе огънят поднебен,
небето стича се по нас
и като слънчоглед към тебе
лице безспир обръщам аз.
1947
***
Синьо заблестя коса -
паднаха тревите…
Диамантена роса.
Къдрав лъх в реките.
Крачи, цялата в лъчи,
там девойка боса.
Сини-сини две очи.
Златен е откоса.
1947
***
Обичам пламналото лято
и звездната небесна твърд,
когато нощем като ято
потайно листите шумят
и дремят кулите, вратите,
скръбта и радостта в покой,
и над селата месец скита
подобно златен часовой,
и оня дневен прах изчезва,
и като вино е нощта,
и във прозореца ми, звездна,
наднича тихо вечността.
1947
***
Вали, вали навънка,
полето е в мъгла.
Брезичка гола, тънка -
пред белите стъкла.
Сълзи в тревата лее,
снагата й трепти.
И аз съм като нея,
далече щом си ти.
1947
***
Сиви жерави пак ще приветства напролет Украйна,
ще миришат на прясно напролет цветя и треви.
И през вятър и сняг аз ги виждам в мечтата си тайна.
Где сте, жерави мои, сега, где сте вий?
И в градините славеи нежни неспирно ще пеят,
всеки цвят разцъфтялото слънце с листца ще лови.
И долини, и хълмове слънчеви ще зеленеят…
Где сте, славеи мои, сега, где сте вий?
Вярват в бъдната пролет и клонките, смръзнати още,
и цветът непоникнал до днес вярва тъй в пролетта.
Мойте песни, до днес неизпети във звездните нощи,
също чакат сега свойта пролет в света.
1955
***
Орони се цветът, по-къси стават дните
и сутрин пада скреж, не бисерна роса.
И гарвани вървят в стърнищата открити,
където се роди, шумя и зря класа.
И гарвани вървят във утрините сини,
издигат се едвам с натегнали тела,
летят едва-едва, замислени и сити,
и падат сенки зли от черните крила.
И гарвани вървят в очи със сън несвесен,
и искат като че да ми разкажат те,
че скоро ще звънти по тънки жици есен
и със широк ръкав снежинки ще мете…
Че тя ще прецъфти над тихите полета,
ще минат дъждове и есенна вода
и после ще валят студени снеговете,
но топло ще е там, в дълбоките гнезда…
Попивам всичко аз с очите зажаднели -
за мене сякаш някой рисувал е насън
и синьото небе, и облаците бели,
и гарваните - там, по тая златна стрън…
1957
***
Омара степна. Във покоя
денят от син по-син трепти.
Замрял от жаждата и зноя
врабец, разтворил клюн, пъхти.
Преграква гарван в синевата
и речни вирове лъщят.
Като в картина по блатата
ятата патици лежат.
Тревите спят, светът заспива.
Но лъч в очите ми блести
и моята душа е жива -
съвсем не може да заспи…
Тя в дните минали блуждае.
Тя вижда през сълзи и днес -
огромното небе сияе
там, над Лисиче край Донец.
И влакове в далечината
догонват хоризонта бял,
и лъха тръпнещият вятър
на въглища и на печал;
и тихо той камъша свива…
И виждам - речните води
спокойно пясъка заливат,
отнасят моите следи…
1961