БЪЛГАРСКИТЕ МЪЧЕНИЦИ ОТ КРАЯ НА XVIII – НАЧАЛОТО НА XIX ВЕК

В края на ХVІІІ – началото на ХІХ век живеят и приемат мъченически венец: Райко-Йоан Шуменски, Онуфрий Габровски, Дамаскин Габровски, Йоан Български, Лука Одрински, Никита Серски, Лазар Български, Акакий Серски, Прокопий Варненски, Йоан Търновски (Омуртажки), Игнатий Старозагорски, Злата Мъгленска, Димитрий Сливенски. Времето на техния живот, страдание и подвиг съвпада с времето на началото на Българското възраждане. А може да се каже, че с тях завършва новомъченичеството от ХVІ – ХVІІ век, познато от житията на Георги Нови, Яков Костурски, Никола Нови, Пимен Зографски, Георги Софийски Най-нови, Софроний Български (Софийски).
След последната, известна ни, мъченическа кончина на Рада Пловдивска на 20 април 1850 г., мъченичеството за вярата става спомен. Предание, живеещо в паметта на рода. Но заедно с това и пример, образец за поведение, което поведение има прояви вече и в гражданската, и в политическата история на българите. Така Христо Ботев вписва в календарите, които издава, имената на мъчениците Хаджи Димитър, Стефан Караджа, Васил Левски. Според формите на модерното време пише и “житията” им – баладата “Хаджи Димитър”, “Обесването на Васил Левски”. В “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов ще прочетем повече от сто “жития” на мъченици, като това на Бенковски, Волов, Васил Петлешков, Баба Тонка, Иван Арабаджията. В същата книга е разказано за родовото мъченичество, за измиването на срама и позора с кръв в Батак. С кръв се измива срамът и позорът в “Епопея на забравените” на Иван Вазов. Неговите герои в “Немили-недраги” умират като мъченици заради, и посветени на историческата идея на времето. Също в “Епопея на забравените” персонажите в творбите – Левски, Кочо, братя Миладинови, Волов – умират от мъченическа смърт. Една от първите повести на Любен Каравелов е озаглавена “Мъченик”. Тя е разказ за страданията на българите в Диарбекир. Георги С. Раковски изобразява себе си като мъченик в “Неповинни българин”. Книжовните паметници от 80-те години изобилстват с разкази за мъченици от времето на Високото възраждане. Примерите са многобройни. Системата е мащабна и стройно построена. С тази особеност – мъченичеството след средата на ХІХ век се преобразява в мъченичество за националната идея, а не за Христовата вяра. Едно и също слово: “мъченик”, се използва за назоваване на две, различни по целите и по същността си, явления. Светското мъченичество е подобно на духовното. То е достойно, но много по-различно от мъченичеството за Иисуса Христа и за вярата.
Знае се, че след средата на ХІХ век общата ситуация сред българите, населяващи Османската империя, се променя. Създаващата се нова култура, която има светска природа, се отделя от християнството. Културата се секуларизира. В римокатолическа Европа това е станало в ХVІІІ век. Във времето на Просвещението и рационализма. В Русия, Гърция и Сърбия – малко по-късно. Българите последни приемат духа на новото време.
Този дух крие много и много неизвестности относно връзката на човека с Бога. Човекът тръгва по свои пътища. Знанието претендира да даде естественонаучна представа за света. Тази представа става все повече и повече антропоцентрична.
След 1857 г. с “Горски пътник” Георги С. Раковски открива мъченичеството в името на националната идея. Или въобще в името на идеологиите. Идеята за родовото мъченичество е в повестта на Васил Друмев “Нещастна фамилия”. Това мъченическо поведение е факт до края на Българското възраждане. Особено във времето на 1876 г., когато не с друго, а с жертвена кръв се измива срамът и позорът. С жертвена кръв се отвоюват политическата и гражданската свобода на българите. Идеята е възвишена и друг начин за възстановяване на онова, което се осъзнава като изгубено, не е публично прилаган. Този е единственият предложен път за новата българска история и общ живот. Подвигът да е заради обществена и политическа идея.
Във времето след 40-те години се ражда мисълта за самостоятелна българска църква. Повежда се църковна борба, в която българите успяват. Вярата и Православието не остават вън от мислите на обществото. Мнозина от водачите на тази борба са преследвани, гонени, заточавани, като архимандрит Неофит Бозвели, братя Миладинови, Петко Р. Славейков. Привкусът на национална идеология вероятно е дал повод този подвиг на просветителите да се приема за исторически и да се разположи в най-високите върхове на патриотичното светско пространство.
Друга група от обществото – революционерите – заради достойнството и свободата на земното си Отечество проливат кръвта си и кръвта на тези, които са ги последвали. С паметта на подвига те остават в паметта на рода. Заради жертвата е и историческият венец, който те получават.
След средата на ХІХ век мъченическата идея се превръща в светска. Българските мъченици от края на ХVІІІ – началото на ХІХ век приемат мъченията и земната смърт заради вярата и устоявайки в този подвиг, печелят победа, която не може да им се отнеме. Тя е образец за по-сетнешно поведение както на църковно мислещите, така и на светско мислещите люде. След средата на ХІХ век стават възможни политическите и обществените пътища, да бъде решен – според светските представи – въпросът за живота и за смъртта. В края на ХVІІІ – началото на ХІХ век път за живота, освен този на земната смърт заради вярата, не е имало.
Четейки житията на светите мъченици, следва да отбележим общото и различията в живота и в подвига им.(1)
Някои от тях са от благочестиви и знатни семейства – Онуфрий Габровски, Лука Одрински. Други са успявали в учението и в занаята си, като Райко-Йоан Шуменски. Никита Серски е бил монах. Злата Мъгленска е била със завидни умствени качества и е била красива жена. По някакъв начин всички те са отличени от останалите. Стояли са различно, което и привлича вниманието върху тях.
Различни са и причините, поради които някои от тях се отричат от Христа и обещават да приемат исляма. Лекомисленото честолюбие на Онуфрий Габровски, обещанието да се потурчи на Лука Одрински. Сами са се отрекли от Господ Иисус Христос Йоан Български, Акакий Серски, Прокопий Варненски.(2)
Атон е източник на живота в края на ХVІІІ – началото на ХІХ век. По-точно, в Атон духовно се осъзнават историческите и социалните условия, в които е отредено да протече земното време на човека, и съобразно тези условия се предлага начинът, по който да бъде подреден земният живот, така че земните дни да бъдат път за спасение и живот, а не за смърт във вечността.(3) В същото това време и идеите на преп. Паисий и на св. Софроний Епископ Врачански изтичат из Атон.
Из градината на Богородица, из опората на Православието изтича Промисъл, чрез който българското време тръгва в своята нова духовност – поне до 80-те години на ХІХ век.
Друга причина за отричане от вярата е насилственият опит да бъде наложен ислямът. Чрез клевета – за Райко Шуменски, Дамаскин Габровски. И чрез умишлено обвинение, произтичащо от озлобление, завист, желание за мъст. Това става чрез подставени люде, които обвиняват бъдещия мъченик в това, че е похулил исляма.(4) Така Йоан Търновски с измама е принуден да приеме исляма. Заставен да даде обещание, че ще смени вярата си, е и Игнатий Старозагорски. Заставян да смени вярата си е и св. Софроний Епископ Врачански.
А причината да приеме мъченичество е желанието на Никита Серски да умре за Христа.
Връщането в Христовата вяра става най-често в съда, където приелите исляма, преоблечени в турски дрехи, се отричат пред съдията от Мохамед, и снимат от главата си зелената чалма. Следват увещания, молби, заплахи. Изтезания и смърт. Чудеса с мощите на мъчениците стават веднага след тяхната кончина. Чрез смъртта на мъченика за вярата се поправя смъртта – доброволно и по избора на свободната воля.
Както се знае, в Атон е създадена школа, която подготвя за мъченически подвиг тези, които са взели решението да го приемат. Бъдещият мъченик за вярата се придружава от старец, който е негов духовен наставник. Той ще прибере мощите, ще разкаже за подвига, ще бъдат съставени житие и служба за мъченика.
В края на ХVІІІ – началото на ХІХ век Атон става източник на нова духовна енергия, която чрез мъченичеството за вярата печели победа над живота тук, над света – такъв, какъвто той е бил тогава.
Атон става източник на Православното възраждане. Православното възраждане е във всички области на църковното строителство (в най-широк смисъл на словото). В началото на века е построен Рилският манастир – такъв, какъвто го знаем сега. В началото на века, след “Неделника” на епископ Софроний Врачански, се печата българската богословска книга. Обновява се християнското изкуство. Строят се българските църкви. Ражда се идеята за самостоятелна и независима българска църква. Българското възраждане започва като църковно възраждане в края на ХVІІІ – началото на ХІХ век. С мъченическия подвиг за вярата и за живота, който чрез смъртта побеждава смъртта.
С установяването на новото светско образование, с печатането на новобългарската книга, със създаването на новобългарската култура, литература, поезия, наука, с отделянето на тази култура от християнството много от ранните идеи за Православно възраждане се възприемат и осмислят по светски начин. Това става най-вече в просветителското течение.
В революционното течение също по светски начин се преобразява идеята за мъченичеството – в хода на важните и значими за новото българско време исторически събития.(5)
Особено добре разказите за мъченици са вписани в “Записки по българските въстания” на Захари Стоянов. Тази книга, както се знае, събира в себе си знанието за бита, културата, философията за живота, философията за историята, представата за светостта у българите: всичко това – такова, каквото е било в последните години на Българското възраждане.
Може да се каже, че мъченичеството и мъчениците събуждат и раждат в онова време българите за нов живот.


Бележки

(1) Жития на светиите. София, 1991; Разкази за българските светии и за светиите, свързани с България. Света гора, Атон: Славянобългарски манастир “Св. вмчк Георги Зограф”, 2003. Обратно в текста

(2) Подбудата да се извърши грях е обикновено първо чрез допуснатата мисъл. После се съставя план, после следва дело. Не случайно, след четиридесетдневния пост в пустинята Господ е бил изкушаван – първо чрез зла мисъл, която Той да допусне и която после да стане Негово дело. Иисус Христос е и съпътстван от злото до края на земните си дни. Но ако на злото не се противодейства още в самото начало – така, както Господ прави: не допуска противната на волята на Отца мисъл, ако това не стане и ако се допусне малък процеп, след него следва разширението, делото. Така се стига до отричане от Христа, до приемането на исляма. Мислите са като самолетите, казва старецът Паисий, от нас зависи дали само ще летят над нас, или ще направим в сърцата си летище за тях. А който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Отца, е казал Господ. Но душата, която по природата си е християнка, която копнее по Създателя си, която е познала Светото Кръщение, търси Създателя си. С това начева говорът на онзи глас на съвестта – гласът Божий. Защото, ако човек вяра и Кръщение няма – има съвест. И ако тя е чиста и неопетнена, ако не е изгоряла съвест, то този глас се чува. Тези, които ще приемат мъченическия венец, чуват Божия Глас. Гласът на съвестта не им дава покой, а те търсят мир и покой. Адът и раят са състояния на душата. Те могат да бъдат постигнати още в земния живот на човека, докато все още той има дара на свободната воля, та чрез нея да избере едното или другото. Обратно в текста

(3) Изучаването на този проблем е книгите на: Нихоритис, Константинос. Света гора – Атон и българското новомъченичество. София, 2001; Карамузи, Мариалена. Творчеството на Никодим Светогорец и Атонския неоисихазъм. София, 2004. Обратно в текста

(4) Злото, както се знае, произтича из злата природа на човека, из злото сърце.
Из сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули, користолюбие, обида, лукавства, коварство, разпътство, лукаво око, богохулство, гордост, безумство. Обратно в текста

(5) След средата на ХІХ век, както вече бе отбелязано, в текстовете на Георги С. Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Захари Стоянов, Иван Вазов четем множество разкази за мъченици. Също и в така наречената мемоарна проза от 80-те години на века. Обратно в текста

 


Сава Сивриев – ЛИТЕРАТУРНА АРХЕОЛОГИЯ