Отокар Бржезина

превод: Пенчо Симов

Животът неин бе страдание голямо -
лишен от радост, аромати, цветове;
от клоните на времето береше само
изсъхнали и с вкус на пепел плодове.

Лицето, погледът, усмивката красива
покрити бяха от праха на бедността -
тъй както зъл самум керваните зарива
със дюни посред пясъчната пустота.

Прегърбена от грижи, свита в къса дрешка,
съсипана от непосилен труд живя;
смъртта целуваше - агонията тежка
посрещна с благодарствени слова.

Тя коленичеше на мрамора черковен,
дъха на вощеници вдишваше безспир,
дъжда на изкупление от свят лъжовен
събираше в душата си - свещен потир.

Превърната си днес в лучи, в стрели, които
летят към Тайнството, чиято жар пламти
в огнище вечно; името ти, в сянка скрито,
заглъхва, но усещам, че си близо ти!

От мъртвата ти кръв израснах - бледо цвете,
чиято същност твоят поглед е създал:
вкусът на битието в мен - от тебе взет е,
в наследство ми оставяш своята печал.

А в мрака щом зелена полунощ засвети,
от гроба ставаш и до мен те виждам аз,
въздишките ми са от твоя дъх подети
и твои думи оживяват в моя глас.

По жилите ми топлината твоя блика,
прелял е твоят поглед в моите очи:
трептеше вяра в теб, мистична и велика -
сега в душата ми са нейните лучи.

И моят път е през страдание голямо,
лишен от радост, аромати, цветове;
под сянката ти и за мене има само
изсъхнали и вкус на пепел плодове.