ДЪРВО НА ПОКРИВА

Димитрина Равалиева

ДЪРВО НА ПОКРИВА

Дървото в примката на каменния свод
изпива хоросана с бледите си корени.
Събира дъжд и жилава надежда за живот
като навъсен и освирепял затворник.

Как семето е връхлетяло разнебитения зид
на къщата с кованото желязо по балкона?
Дърво, забравило, че е дърво – уж не от своя вид,
живее с гълъбите и протяга се нагоре.

Над покрива се веят като зелени знамена –
източени и парцаливи – хилавите клони.
Усеща хлорофилът как едва-едва
зидът поддава, старата стена се рони.

Дали надиплен в клетките като в прояден скрин
тревожно се спотайва изначален спомен
за вятъра в гората, за удар на секира,
за рухнали стени и за булдозери?


* * *

Зора. И звън на каси с лимонада.
Сълзи в гласа на товарача стар.
Общинският пазар е още празен.
Сама с деня съм на един пазар.

А и денят съвсем не е започнал –
на празните сергии подреден.
Откоси медни слънцето нарочно
изпраща върху този миг и мен.

Внезапно спирам. После ще поема
към делника по прашен тротоар.
Лимони, праскови, слънца, дрънчене…
Прозрях, че съм. Насред един пазар.


ПЪТ

Като делта, потънала в пясъка,
този път не отвежда до нищо.
След завоя е черният блясък
на варели. Стърчат коренища

и чакълът боде през подметките.
Изкорубено, стръмно, припряно –
този път свършва в пясък. Не в бездна.
А се плашим от бездните само…


* * *

Ще бъде пролет. И магнолиите ще цъфтят.
Ще капе дъжд и цвят от белите магнолии…
Ще се извиват край града канал, алея, път.
Ще бъде пак такава, хладна като тази, пролет.

И улиците вити ще събират пак
дъждовни локви – огледало за суетните дървета.
Но в моите очи ще бъде гъст, мастилен мрак.
Но като закован прозорец аз ще спусна клепки.

Животът минал ще е разпилян късмет –
петаче медно в дупката на тротоара.
Ще се обади католическата църква в пет.
Магнолиите ще отекнат с цъфналите си фанфари.


ГЕТО

Прането – над асфалта. Ореолът
преситени мухи ще се разпадне
над стареца, задрямал вън на стола си –
ей тъй на тротоара. Кални крави

събуждат махалата. И прането
над черните им гърбове застива.
О, дълга, ненаситна смърт за клетите
под сиви покриви от ламарина…


* * *

Като загаснал въглен се разпадам
от допира на пръстите премръзнали.
За тътен и за дъждове съм жадна:
за буря – сутрин, за порой – по мръкнало.

Нанизвам с поглед жълтите маниста –
пчели върху катрана на тичинките.
А била уж скръбта по дъжд единствен
атавистичен спомен за езичество.


* * *

Светкавица поръси син прашец
по залива, по гарата товарна.
Ронливият ми спомен за Каварна
от синия й пламък се въззе.

А може Шабла да е този град,
или Созопол… Котви и вериги,
звезди и лодки дъното надига
с поредната връхлитаща вълна.

Над солниците – пара. Загорча
самото светло име на Поморие.
Град – стъкълце, изпуснато на двора,
сън – досънуван, спомен – измълчан…