ЕСЕННО ПАСТОРАЛНО

Людмила Билярска

ЕСЕННО ПАСТОРАЛНО

Смълчано е. Като че не до вчера
кипеше по дворовете живот.
Студът напълни одаите с хора.
Изви асмата под чардака гръб.
Проскърцва тъжно старата верига,
задвижила витлото на бунар.
Напълнен съд се люшва и прелива.
За миг един.
И всичко е дотам.
И тихото се вдига окадено
от пушеци към сивото небе.
Каручка пее жално в пътя черен.
Търкулва се гласеца на дете.
Пролайне куче. Вятърът изпъшква -
от голите дървета иска дан.
Под стряхата мамулите се люшват -
надиплени във сплит като гердан.


ПРЕД НИВКАТА

А най-обича тази ранина -
върхарите когато в златно светнат.
Нозете да мокреят от роса,
а въздухът е билков и олекнал.

Когато първо птиче зацвърти
и хор подеме кръшно благослова.
В такова утро и трудът спори,
и всичко е пригалено от Бога.

На нивичката морната земя
пред погледа ти изведнъж се ширне.
Тогава ти се ще - привел глава
досущ като човек да я помилваш.


ЗВЪНА НА УТРОТО

Децата сладко спят. Ще ги разбуди.
Но първо да ошета насаме.
Миндерите застила с тежки губери.
След собата и вън ще премете.

Полива на прозореца цветята.
Червеното мушкато днес цъфти.
А песните й като нежен вятър.
По тихичко и слънце в тях реди.

Готово е - ошетано и свежо.
Коси разпуска - тежък житен сноп.
На милото лице трапчинки греят.
Крачета звънват в пръстения под.


В ПАУЗИТЕ НА БОЛКАТА…

Кому да вярвам в земния си ход?
Предателства рушат със взлом мостове.
Това, което вчера беше път,
от днес чертае нова рана в мене.

Това, което вчера беше с пулс,
от днес е бездиханно и без смисъл.
Изнизват се керваните във гръб,
пустинна птица ръси грозен писък…

Сред кукувича прежда от лъжи
и тежка миризма на фалш и гнилост,
сърцето се препъва и крещи -
раздалият любов не проси милост…


МЪЛЧАНИЕТО НА ПТИЦИТЕ

И кой изписа нотите по жиците?
Една до друга - плътно и изящно.
Защо мълчат нанизани в редици?
Предпътното мълчание е страшно.
Така боли, когато някой тръгва.
За сбогом ще размахате крилцата.
Денят е тъжен.
Нещо се изтръгва…

По ноти си подсвирва само вятърът.


САМА

Подтискам
шумния звънтеж на мислите.
Сега съм в тихото,
разстлано из тревите…
Във ниското, по-ниското,
където
пулсира кроткият живот
и светостта е в песен
на щурец,
в невинен танц на жълта пеперуда.
И по въздишката на коренче
се вдигам
към меката повърхност
на прерийния океан…
Замирам от възторг
между ръждивите му
приливни вълни
и портокаловия залез.
Сама.


СЛЪНЦЕ С ВОАЛ

Красиво, като в багри на Моне -
треви във жълто и саван във бяло.
И птица със нетрепкащи криле -
край моя тих възторг до занемялост.
А въздухът блести от чистота.
Танцуващ вятър роши върховете.
Изящно-крехка зимна красота -
пречистена,
пречистваща - до светлост.
Ах, слънцето, наметнало воал
във леко-сиво. После го намята
на сухите треви.
Снегът е бял и не съвсем -
посипан е с брокати.
Решена хвърлям целия товар…
И ставам белота, и дъх на щастие.
Под слънцето матирано вървя.

А в залеза тревите тихо гаснат.


ЕСКИЗИ В РЪМЕЖА

А утрините почнаха да зъзнат.
Трамваите проплакват на завоите.
Градът навъсен тихо се разбужда.
И спирките му се изпълват с хора.

Колите го подкарват пак инфарктно -
приклещени боксуват във колоната.
По някаква причина светофарът
примигнал и потънал във подмолите…

Мирише на бензин, листа и есен.
А Витоша в мъгла се е изгубила.
Дърветата във парка са несресани.
В ръмежа разцътяват и чадърите.

Градът предъвква топлата закуска,
увита във салфетка на квадрати.
Дъждът не пада, само тихо пръска.
И София ухае на очакване.


РАЗСЪМВАНЕ ПО РОЗОБЕР

Над долината нежно утрени.
Небето е със цвят на перуника.
Каручка нейде из съня бразди -
земята се разбужда и повдига.
Ревнив воал от утринна мъгла,
забулил цветовете, се снишава,
обвива всеки корен до пръстта.
На изток хоризонтът побелява.
А после става зрял и зачервен.
Наметнал се с мъгла, сънят си тръгва.
Затишие до онзи миг-предел,
след който всичко плавно се изтръгва -
изящните розетки на цвета
уханието търсещо безмера,
разбудата на сънната земя,
… в един напъпил миг от розобера.


КЪЩА КРАЙ МОРЕТО

И някак си изглежда избеляло -
градината, смокинята, зида…
Поръсено със пътна прах, забрава.
Един чаршаф провесен на тела.

Домът наполовината завършен.
Дали стопанинът е още жив?
Или от дъжд на вятър идва някой -
през летните и празничните дни?

Една жена провлача бавни стъпки
и сяда подкрепила гръб в зида.
Морето е на няколко минутки,
но много надалече е света…

Ухае на изкърпената мрежа
(преметната от някой в някой ден),
на самота, линееща надежда,
пресъхнало пране и на бадем.