КЪЩАТА

Ханс Бьош

превод от немски: Румена Коларова-Шиндлер

Винаги съм искала да имам къща. Такава една, горе в планината, в края на поляните, откъдето може да се вижда долу селото. Четири стаи, или пет, казах.
Пет? Ти се облегна на оградата, с гръб към долината, и ми се засмя. Ние стояхме там, където щеше да бъде къщата. Цокълът на мазето с мазилка, в бяло, каза ти, всичко останало от дърво.
Ние се изкачихме бързо над поляните, много бързо. Ти беше разкопчал ризата си, и аз видях лъсналите ти от пот гърди. Видях капчиците пот по челото ти, и потта, която се стичаше по шията ти. Гърдите ти, каменния цокъл и потта ти се сляха пред очите ми. Сложих ръката си на гърдите ти; докоснах зърната им. Не посмях да ги целуна. Лукс, каза ти веднаж, безразсъден лукс; какво има да прави един мъж със зърната на гърдите си. Също и тогава ти се засмя.
Без градина, казах аз. Не искам никаква градина. Къща да; но без градина - освен ако не се грижиш ти за нея. Когато човек има деца, градината бързо натежава. Мисля си за децата. Четири или пет стаи, всичките на същия етаж. На партера, казах аз, така е удобно.
На същия етаж? попита ти.
Мъжът не мисли за изкачването на стълбището. Жената обаче мисли. Децата означават бремености, а бременостите затрудняват всяко изкачване на стъпала. Затова, казах аз. Съгласна съм, можеш да прибавиш още един етаж, втори етаж или също и трети. За мен всичко е добре, казах аз. Можеш да ги даваш и под наем. Само: моите стаи бих искала да са на същия етаж! О, да, признах аз, знам, че съм придирчива - четири деца и четири стаи, поне четири. Няма да ти е лесно с мен.
Четири стаи?
Да, казах аз. Четири или пет.
И четири деца?
Защо не?
Наясно ли си, че трябва да преспиш с мен четири пъти? Ти ме погледна така, че аз те смушках в ребрата.
Знаех, че да смушкаш мъж в ребрата не е хубаво. Никоя добра жена не прави това, щеше да каже майка ми, помисли върху това. Никое добро момиче! Ти си на 18 години и имаш темперамент. Но да смушкваш мъж в ребрата те прави ординерна. Също и ти ще станеш ординерна. А мъжете не обичат ординерността. Възможно е, би казала майка ми, те да се правят, че това не им прави впечатление, че то е в реда на нещата, или че не забелязват. Но идва един ден, когато на мъжа му идва до гуша от ординерността.
Най-бих искала пет стаи, казах аз. Гостната - и изброих на пръсти -, спалнята и една, две, не, по-добре: три стаи за децата. Големи стаи, мисля аз, всяка с по две легла, а в случай на нужда, легла на два етажа. При легла на два етажа могат, ако трябва, казах аз, и четири деца да спят в една стая.
Охо!
Не се смей! извиках аз, не се смей така! Не е честно. Искаш да те смушкам в ребрата. А аз не искам. Всъщност въобще не искам. Наистина!
Ти задържа здраво ръката ми и се опита да избегнеш ударите. Пресмятам само! смееше се ти. Пресмятам!
Ти повдигна високо вежди; очите ти заприличаха на малки цепки. Ти едва можеше да говориш от удоволствие.
Три детски стаи, смееше се ти. И във всяка четири деца! Това прави дванадесет! Ако пресмятам точно, това прави дванадесет деца! Съвсем не четири, както твърдеше ти! Цяла дузина! О, разбирам: четири не ти стигат. Четири пъти да се спи с един мъж, ти се вижда прекалено малко. Ти похотливке! Ти, ближеща похотливке!
Може би те няма да са само момичета или само момчета, отбранявах се аз. Кой знае! Две момичета и две момчета: само за тях имам нужда от две стаи вече. Сега говоря за нормални стаи, не за стаи с легла на етажи. Но ако са три момичета и едно момче, имам нужда, за да могат момичетата да са също така добре настанени, както и момчето, не от две, а от три стаи за моите четири деца. Три, чуваш ли! Освен това, казах аз, едва когато имаме вече деца, ще премисля нещата още веднаж. Просто така. Тогава светът ще изглежда и без това другояче. И може би ще искам още четири. Деца, разбираш ме сигурно.
Бях дръзка. Ликувах. Ще те накарам да забравиш сметките си! мислех аз. В състояние съм да го направя. Ти ще се чудиш: мога да направя това превъзходно!
Или, казах аз. И чаках, не казах нищо повече докато ти ме гледаше.
Или? попита ти. Сигурно не си убедена в исканията си.
Аз се бавех, очевидно замислена. Всъщност тайно ликувах. Когато един мъж започне да задава въпроси, би казала майка ми, всичко е наред. И аз се преструвах, че търся думите си.
Или, казах аз най-после - и това го казах тихо -, или ти не си вече до мен. Да!, казах аз, виж само! Погледни ме! В това няма нищо необикновено! Може би ти си си отишъл, и аз оставам сама. С четири деца! Една жена с четири палави деца не може да се справи без мъж. Децата имат нужда от мъж, жената има нужда от него. И така идва някой; един нов мъж идва, когато ти си си отишъл, и ми отглежда децата. И може би този нов мъж би искал да не бъде само мъж. Може би той би искал да е също баща. Баща, какъвто си бил ти, по-рано, когато си живял заедно с мен. И новият казва, че има право на деца, точно както ти си имал такова право. И тогава идват пак деца. Четири, мисля аз. Неговите. Защо не?
Да, виж само! казах аз. Аз няма да те смушквам в ребрата, не искам да съм ординерна. Но четири плюс четири е осем. Осем деца! И тогава ще са ми нужни две стаи за тях, поне две. Ако нещата не се наредят така, както искам, ако нямам по равно или четири момичета или четири момчета, ще се нуждая дори от три стаи, и то с легла на етажи.
Хайде, стига, извиках аз, шегувам се! И те прегърнах. По-скоро ми се искаше да те придърпам на тревата. Но селяните разпръсваха тор по полето. И аз не исках те да ни гледат.
Всички стаи на същия етаж. Казах това, независимо че знаех, че ние първо трябваше да живеем при твоите родители. Под покрива имаше една стая, където ти искаше да изградиш печка. Таванската стая щеше да бъде нашата кухня и нашата гостна, и двете в едно. А до нея щеше да бъде спалнята ни, и за децата щеше да има място. Някъде, някакси, каза ти. Ти щеше да изградиш една стена, две стени. И ние щяхме да можем да спим. Това щеше да е достатъчно за на първо време.
Ти не искаше да пресмяташ, нито да мислиш. Тук, каза ти, трябва да бъде нашата градина, с изглед към селото. Ако ме притеснява работата в градината, ти ще се грижиш за градината вместо мен. Пресен зеленчук, боб, моркови, марули; децата имат нужда от това. Ще сложа ограда на градината, каза ти, летва до летва. Летвите ще спират вятъра. На това високо място ветровете са много студени. Оградата от летви ще спира и животните, сърните, елена. И децата няма да се търкулнат надолу по склона . Само който има ограда около къщата, си е вкъщи.
Добре, казах аз, нямаме нужда още отсега от нашите пет стаи. Ние живеем при родителите ти, и баща ти ще е доволен да му помагаш. Вечер, когато се връщаш вкъщи, ще отиваш с него в обора, в гората. Ще докараш с него последната кола сено, ще окастряш стволовете на отсечените дървета в гората. Докато аз къпя децата, ти ще занесеш млякото до сборния пункт.
Ти стоеше гърбом към долината. Мълчеше. Никога не си бил голям приказливец. Ние стояхме там, където щеше да бъде градината, нашата къща. И аз виждах през раменете ти селото долу в ниското. Мислех си как ще пътуваш с твоя мотоциклет четири села надалеч надолу към долината, всяка сутрин, как ще се качваш с колегите си на покривите, как ще поставяш керемиди на покривите, как ще прикрепваш улуците, пръчките на решетките, които спират снега да не се свлече от покрива и да не нанесе щети на автомобилите, на детските колички, да не се стовари върху старите хора, младите майки. Ти ще пътуваш надолу и нагоре по долината, през лятото, през зимата. А аз говорех за къща. Тук, където стояхме, щеше да бъде къщата. Четири стаи, казах аз, четири или пет. И четири деца поне. А ако ме напуснеш, казах аз и те смушках в ребрата, ще има още четири.
Откъде можех да зная, че въобще нямаше да имам деца?
Аз приказвах; ти мълчеше. Ти не беше приказливец. Ти държеше ръката ми, докато те смушквах, и се смееше.
Ти мълчиш и сега. Но не се смееш. Никой, който е в твоето положение, не се смее. Любими, мисля за това как ти повдигаше веждите си, когато се смееше.
Утре ще те кремират. Ще ми дадат праха ти. Ще го разпръсна там, където стояхме на оградата и гледахме към селото. Където щеше да бъде нашата градина, къщата. Това ще е също праха на нашите деца. Прахът на нашата къща.

—————————–

Из сборника разкази «Самурай», 2005