Замък от илюзии

Лилия Радоева

* * *

Замък от илюзии,
къщичка от спомени.
Между тях душата ми
все си е бездомна.

Все лекувам Пътя –
да не би да свърши.
Длъжна съм да помня.
Да мечтая – също.

Замъци се срутват,
къщите изгарят.
Орис – да живея
все насред пожари.

Да започвам с края
крайното начало.
Може би е вечност
времето ми спряло.

Сигурно е обич
все да съм бездомна,
докато успея
Пътя да запомня.


* * *

Безкрайните полета на мига,
в които нас ни няма и не помним
какво ще бъдем утре, а сега
метличини ни скриват хоризонта.

Безбрежните морета на смеха –
вълни от леопардови въздишки.
Ще бъдем ли? Били ли сме? Кога?
И докога ще помним само нищото.

Отвъдните дантели на плача
красиво и сребристо се разстилат.
Живея в тази тясна пещера.
Щастливо. И достатъчно за прилеп.


.* * *

Голяма и бяла
надежда за път.
Среднощно съм спряла
и бродя отвъд.

Бродирам отвесно
и късам конец.
Безкрайните песни
прекъсва молец.

Годините – бяха,
а аз още не.
Пътечката плаха
сънува коне.

Голяма и бяла
надежда за път.
Защо тук съм спряла,
щом чакам отвъд?


* * *

Заболяха реките.
Надежди съхнеха.
Вкамени се молитва.
Риби търсеха въдица.

Гласове заприиждаха,
по върбите се спускаха.
Светлина се процеждаше
на реката по устните.

Облаците се носеха
много бавно и тихо.
А реките умираха.
Спомен ставаше Истър.

Плитко беше дълбокото,
а пък давеше вярата.
Облаците не идваха.
Прах забули олтарите.

Ревна страшно морето.
И водите му хукнаха
наобратно, където
смърт заприщваше устия.


* * *

Жена ти нищо не знае.
Попитай мойте приятели.
Нощи свирепо безкрайни.
Вселени, призраци, сватове.

Скубех косите си ялови,
преди да литнат, се кръстех.
Пиех до късно със бардове
и призори търсех къща.

Беше и тъжно, и смешно.
Ще го дочакам ли лятото.
Ако ме мислят за вещица,
причината не е в тялото.

Виждаш – сега съм светица.
Мълчи. Не искам свидетели.
Сама съм. И не разпитвай
защо са в рани ръцете ми.

Жена ти ще се намръщи,
но ще те пусне “с приятели”.
Синджир и куче, и къща.
А мама все чака сватове.