ИЗ „СЪГЛЕДВАЧЪТ“ (1993) – ІІ

Владимир Луков

***
Таксито, с което летяхме по автострадата за Варна,
стремително спря. С много усилия
преодолявах инерцията, когато забелязах на
няколко метра пред колата гугутка, кълвяща
разпилени житни зрънца.
Спогледахме се за миг с шофьора.
После очите ни изпратиха отлитащата птица…

Бяхме сигурни - в една посока пътувахме!


***
От работа в градината
             излъскани са сечивата…
Но друг дошъл е да си услади трапезата -
крадец на ябълки, на круши - кой го знае!

Да можеше лъскавината да открадне,
която и бездруго е на всички
и само моя…

Господи, да можеше да се опомни!


***
Изпя се този мрачен ден
със грак на гарваново ято…
И - запокитени над мен -
абсурдни светове угасват.

И сипе се от Небесата
отново оня звезден дъжд,
под който зреят изведнъж
решенията на Съдбата…


***
Чертае непосилен път
извивка, по която идват
викачите на радостта…

Но - спуснали завеси тъмни -
душите ни дори не чуват
как Слънцето до изнемога
взривява пластове тъма…


***
Надлъж, където се стопява
граничната бразда, в която
Небето и Земята сключват
синеещият се безкрай…
душа неосквернена тича
с нозе от слънчеви лъчи
по утринна роса и сякаш
загатва по-достъпен рай…


***
В тълпата на пазара,
пред украсените сергии,
където пак неповторими
изгарят погледи и дремят
лъчите слънчеви -
                          там, ето -
явяват се неутешими
и в късния следобед светят
душите ни безименни…


***
На кладата, където вече
дреме Слънцето в покой
и алени потоци бликат
в съсухрени треви…
                          Там рой
искрици светват и угасват
подобно чувства в мисълта,
която със криле на Феникс
обсебва себе си сама…


***
Стъпки по листата. Сини
капчици сълзят и мигат…

Необгърнати пространства
мигом из под тях извират.

Трепет. Рой искрици капят
в просветление внезапно.

Пратеник невидим, ето -
видима е Светлината…


***
В нощта, когато се усилва
слухът и идва тишината,
за да обсеби всичко живо,
неживото дори -
                         тогава
предели и посоки чезнат
във глъбините на Небето
и само пулса на сърцето
дочува своя пулсов екот…


***
Реката в залеза се влива
и аленее… Бреговете
горят и неусетно вдигат
огромна клада във Небето…

Тя с огнени езици бризва
очите ни и освещава
душите ни, в които вече
погледът ни се вглъбява…


***
Абсурдни льосови лавини
из под основите на Русе
надигат непонятен глас…

Долавят го и днес в картини
и в музика, а аз го чувам
тъй както римляните чули,
че тука се начева град…


***
Плясък на весла и лодка
плуваща отвъд междата,
гдето светлини и сенки
гаснат в нежен водоскок…

там на мислите стадата
непресторено живеят
ту в кипежа на веслата,
ту на лодката в повея…


***
И с Луната вечер бродя
по меандрите на Янтра…

Като в лодка съм, в която
риби сребърни се мятат.

Но Рибарят няма мрежа,
нито въдици със стръв…

А и в лодката бездънна
уловът му няма плът…


***
Денят е чер като кадило
и като дим лежи унил
над голи хълмове и ниви…

С една душа - душа без име -
сърцето е неутешимо…

Долавя всеки поглед нов.

И всеки звук и цвят… и име
е знак за пламенна Любов…


***
С трепетен светлик вълните
на Реката тук прииждат…

Ето ги - в брега утихват,
под върбите кротко дишат,
ала в мен така - внезапно
своя път те продължават…

О, спаси ме, поглед верен,
Бреговете очертавай!…