интервю на Емилия Марианска

- Г-н Инджов, роден сте в семейството на бежанци от Беломорска Тракия, живеете в Созопол, Хасково, Варна, та чак в Хавана учите испански език…

- На 77 години  няма как да не премислям живота си. Живота на моето поколение - родено в навечерието на Втората световна война,  облъчено със  социалистически блянове, и изчезващо вече  морално и биологически. Две  жени пожелаха да заченат от мене  и така се родиха двамата ми сина, а от тях - един внук и две внучки. Все пак  мисля, че читателите ми са повече… Заради тях пиша, издавам и преиздавам книги. Поезия, проза, публицистика, есеистика, литературнокритически етюди, преводи на  испаноамериканска и евразийска поезия, та дори и  мемоари за хора и събития от моето време и моя свят. Изглежда, че написах повече страници, отколкото мога, но по-малко, отколкото исках. Ето защо литературната критика ме представя ту като незабравим измежду забравените, ту като забравен измежду незабравимите. Нямам навика да се оплаквам, още повече, че покрай доста незначителни успехи и неуспехи претърпях и три победоносни поражения.

- Между тях ли е „вината” Ви за срещата ви със Симеон Сакскобургготски в Мадрид още по соцвреме?

- Нарочиха ме, че съм изпълнявал мисия, когато на 6 май 1978 г. в Мадрид потърсих среща със Симеон Сакскобургготски. Среща, предизвикана от моя интерес към наследника на българската корона и, разбира се, в резултат и на неговото предразположение към разговор с един български писател. Оттогава насам времето  като че ли наистина превърна  тази среща в мисия, защото главният мой  извод  - че Симеон Сакскобургготски никога няма да стане наш приятел, се отказа верен и далновиден. Смислово и почти дословно съдържанието на  мадридския разговор съм  предал в служебния отчет до Министерство на културата, което ме бе командировало в Испания на един международен симпозиум. Публикувал съм това в няколко мои книги - “Попътна повест” (1981), “Възречени от Манастър” и “Приписки към времето”.

- Помня, че от Ваша статия извадиха нов термин -„монархокомунизмус”…

- Така се казваше статията ми във в. “Камбана” от 1992 г., т.е. в самата зора на т.нар. преход. Три години след това мнението ми се затвърди като напълно вярно и публикувах друга моя статия - със заглавие “Няма царство за цар Симеон”.  

- С какво си навлякохте белята?

- Много пъти съм си мислил: Дали политическите кукловоди  на прословутия преход  не ме прочетоха, или се престориха, че не са ме прочели? Така или иначе покойният милионер Августин Пейчинов още в началото на промените закара в Ню Йорк цял самолет  политиканствуващи нашенци на сгледа със същия цар в изгнание. По-късно  сто и една  публични личности излязоха с възвание за връщането на  монарха и едва ли не и на монархията.

- Предизвикахте ги с квалификацията, която им направихте публично…

- И сега ще я направя. Това бяха политически еднодневки, безотговорни към съдбата на българския народ хора, които осигуриха на Симеон Сакскобургготски управленски мандат и онези печално известни осемстотин дни, през които той просто доказа  правотата  ми - че никога няма да стане наш приятел. Никога! Това бе моя лична победа в обществения диспут за лидер на нацията, личен мой принос към съвременното обществено съзнание. Победа, която всъщност се оказа поражение - защото никой не се вслуша в моето заключение…

- Затова ли се заровихте в миналото, да търсите там идеалите на нацията и достойните примери?

- От двадесетина години съм обзет от една идея, която осмисля живота ми. Накратко, в резултат на  някои проучвания стигнах до  извода, че е възможно гробът на Патриарх Евтимий Търновски да се намира в землището на село Манастир, Гюмюрджинско, Беломорска Тракия. (Сега под същото име в община Мерикос Кехрос, ном Родопи, Северна Гърция). Това е хипотеза, за която  съществуват своеобразни предпоставки  в родовата ми  памет, тъй като произхождам от същото село. Някои писмени и устни  доказателства са посочени  в  студията ми “Има народна памет за Патриарх Евтимий”,  публикувана  за пръв път през 1998 година, четена и на научна конференция в БАН. Досега съм посетил пет пъти село Манастир и съм убеден, че обитателите му и местните власти нямат нищо против поставянето на един паметен надпис на български, гръцки, френски и английски език  със следното съдържание: “Според преданията в село Манастир между 1402 и 1405 година  завършва земния си път българският патриарх  Евтимий Търновски. Този чинар е посаден от него”. Аз вярвам, че възниква рядък  исторически шанс  да се установи местонахождението на поне един велик  български гроб,  след като царете на Първото и Второто българско царство, както и  редица властелини на народния дух като Паисий Хилендарски, Христо Ботев, Васил Левски са изтлели неизвестно къде. Считам проучванията си синовен и отечествен дълг, за лична победа в историческото наследство. Но и тази победа се превръща в мое поражение. Никой не се е заинтересувал истински, поне да опровергае твърденията ми. Учени,  парламентаристи,  служители на Светия Синод с внимание ме изслушват, с одобрение дори,  но не подпомагат моите усилия. Сблъсквам се и с неприкрито високомерие, например един уж учен ми заяви, че знаел къде е гробът На Патриарх  Евтимий, но… Е, да, аз наистина съм лаик в историята и  в археологията,  нямам научни претенции, боря  се против забравата,  мечтая да се отбележи едно свято българско място.

- Извинете, но преди време станахте жертва на доста злобни нападки заради академията „Южна пролет” в Хасково. Откъде тръгна това - стана неясно за масовата аудитория…

- От битка с кмет. Това е още една моя победа, която се превърна в мое поражение… Преди почти две десетилетия в Хасково бе закрит  литературния музей, основан през седемдесетте години на миналия век и настанен в една умело реставрирана за благородното предназначение възрожденска къща в центъра на града. Музеят съхраняваше уникална сбирка от старопечатни книги,  оригинални издания на Христо Ботев, Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Елин Пелин, Йордан Йовков, Елисавета Багряна,  осъществени от първия български модерен книгоиздател - хасковлията Александър Паскалев. На практика бе прекратен достъпът на изследователите  до архивни фондове, съдържащи ръкописи, снимки и издания на книжовници, родени в Хасково или написали в Хасково творбите си, бе прекъсната и дейността по създаването на нови документации за творчески дела и творчески приноси. Когато пред стотици хиляди радиослушатели  попитах кмета на Хасково защо е закрит литературния музей, той без никакво стеснение отговори, че това е станало „по политически причини”. Тогава се почувствах победител, защото изтръгнах от кмета признание, което не прави чест никому! Но властната агресия на местния  феодал превърна словесния ми триумф в лично поражение, защото не успях да предотвратя последвалото  изхвърляне извън духовния облик на града  на скъпоценно възрожденско наследство като Гурковата къща, Старият метох, Кирковото училище, също така творческите бази на Съюза на българските художници и на Съюза на българските композитори. Градът бе лишен от музейната експозиция на своя най-велик син - Асен Златаров, въздигнал в началото на ХХ век националното интелектуално равнище до висотите на европейския хуманизъм! Простичко казано, кметът хвърли око на възрожденската реставрирана къща! През 2001 г. група, свързани с културния живот на града писатели, публикуваха “Послание към Хасково”, в което между другото се казва: “Защо търпиш разрухата на духа и таланта? Защо не защитиш правото си да бъдеш и музей, и крепост, и пантеон на българския дух в преддверието на Ориента?”

- Остана ли това реторичен въпрос?

- Кметът надменно, а може би - гузно?, подмина този граждански апел - и това бе първият признак на унижението, на което обрича града. Не защото не отговори, макар и формално, а защото и до днес не разбира, че в хасковския хинтерланд се осъществява етнокултурният допир на три цивилизации - средноевропейската, ориенталската и средиземноморската. За сравнение ще дам за пример Одрин, където валиите един след друг  създават университети по филология и история, възстановяват ателиета за древни художествени занаяти, откриват художествени галерии и книгоиздателства, превърнали са дори известната с епохалната победа на българската армия през Балканската война Одринска крепост в музей на победените от нас пълководци.  А кметът на Хасково закрива културните пространства „по  политически причини” и не се стеснява да заяви това по националното радио. Затрива се паметта за хора като  - първият български модерен книгоиздател. Той издава първите книги на Яворов, на Димчо Дебелянов и др.; първата библиотека „Световна класика” на български език”, сп. „Златорог”! Това затриване на родолюбива памет унижава Хасково, защото от град на Асен Златаров започва да изглежда като града на някой, който днес е тука, а утре го няма.

- Наскоро имахте поредното инфарктно събрание на Съюза на българските писатели, на което пак е имало „дълбок размисъл” за избор на УС. Все се говори, че съюзите нямат пари, а се харчат за такива безсмислени гласувания…

- Не мога да разбера някои хора, но все пак последният път успяхме да изберем един човек - Иван Есенски!.. Вместо да бъде от 19 УС, пак остана от 12 човека. /смях - б.а./ Преди оспорваха легитимността на избора на Петев, въпреки че той си беше съвсем легитимен. Казвам го отговорно, като човек, който му е бил конкурент тогава.

- Как е г-н Николай Петев в момента - знае се, че се лекува от рак…

- Добре, възстановява се, според мен. Силен  е да се бори, щом му стигат силите и за събрания..

- Толерантно се изказвате, но не ви ли „открадна” тъкмо СБП в. „Литературен фронт”?

- Не. „Откраднаха” го хора, които се отделиха от него - Марко Ганчев, Георги Мишев  и др.

- Бяхте  близък с Владимир Башев…

- Бях най-близкият му приятел и първото му стихотворение от първата му книга е посветено на мене, там имаше програмни идеи: „Ако няма какво да дадем на света,/ за какво сме родени?”…  

- От съвременните ни автори имаме ли класик?

- Леда Милева. Класик на детската литература и на англоезична поезия.

- Моля ви, кажете ми повече за работата ви в Куба… Дочух интересни неща… Преди време вдовицата на Любен Беров се възмути, че един човек - покойният проф. Стоян Цоков, според нея не бил никакъв професор и никой не го знаел кой е…

-  Стоян Цоков положи основите на модерното зеленчукопроизводство в Куба и създаде експериментална зеленчукова плантация в градчето Гуяира де Мелена, недалече от Хавана. Изключителен специалист,  който бе много популярен там. След това  го поканиха в Алентежу, Португалия, засякох го и там след „Революцията на карамфилите”.  Другият много известен човек в Куба беше неврохирургът проф.  д-р Любомир Карагьозов, който спаси много хора от тумори в мозъка. Ние, българите, поради нашата глупост пропуснахме  изключителния шанс да направим завода за прочутия екстракт от „син скорпион” у нас и кубинците  го направиха в Тирана.

- Има ли истина в клюката, че Йорданка Христова е била любовница на Фидел Кастро?

- Данчето е много популярна в Куба,  но това не е свързано с някакви любовни отношения с Кастро, а с нейния красив талант, със способността й да се държи нормално, не на последно място - с перфектното владеене на испански език. Аз един друг мит искам да разбия. Четох едно интервю с дъщерята на Ваня Петкова - Оля Ал Ахмед, която за съжаление явно е “моделирана” от майка си. При Ваня желаното минаваше за реалност - хиперболизирането на някои неща, например че знаела  14 езика. Точно докато работех в посолството в Хавана Ваня дойде за първи път. Тогава имаше договор за сътрудничество между България и Куба за размяна  на творци и научни специалисти. Та Ваня дойде за пръв път в Хавана през 1975 година. Аз я посрещнах, бе заедно с Генчо Стоев  и Матей Шопкин. И понеже много й хареса, поиска от кубинска страна да я поканят да дойде втори път - щяла да пише книга за Куба. Хората се съгласиха и аз трябваше само да съобщя в България, че има персонална покана за нея.  След време тръгва тя към Куба, посрещат я на летището и там виждат, че не е сама, ами с дъщеря си - Оля тогава беше малко момиченце. И се създава една комплицирана ситуация - в общежитието, в което се предвиждаше да настанят Ваня, няма условия за дете. Събрахме пари в посолството да подсигурим поне храната на детето за две седмици. Две седмици. А дъщеря й разправя, че била завършила тогава в Хавана „Изкуствознание”. Кога стана това, един Господ знае. Оля разказва още как, докато били в Хавана с майка й, Ваня се срещала с Фидел Кастро и допълва: „Тя имаше любовна история с Че Гевара”. С Че Гевара, представете си, който е убит 10 години преди Ваня Петкова да стъпи на острова. Викам на жена ми: “Я пак ми прочети, да не би да има някакъв подтекст?”, а тя ми отвърна: “А, подтекст! Говори като майка си!” Иначе мога да кажа, че Ваня беше най-талантливата жена-поетеса от онова поколение. Доброто от нея остава. Но като човек не беше съвсем в реалността! Не мога по-меко да се изразя… Дъщеря й върви по нейния път в това отношение. Сега в кметството в Първомай са вдигнали ръце от Оля - обвинява ги, че някакъв „хит”  на майка й изчезнал от с. Долно Езерово. Ваня  бе приела  исляма и в последните си години съжителстваше с един турчин от това село. Оля разказва за разправии между тях и заявява, че не искала да се издига там паметник на майка й.  Но кой иска да издига паметник не  става ясно…

Какво да ви кажа, самоназоваването е проблем  на културата. Не разбирам и тая ужасна история сега със Стефан Данаилов в това гнусно предаване „Биг брадър”.  Ирен Кривошиева какво иска всъщност от чисто прагматична точка. Той е признал момчето, сигурно от време на време дава и пари. Тя какво иска?!  Цяла България да разбере, че Стефан е бил някакъв развратен тип ли?! Ами че те и студентките му се натискаха, пък  Стефан е идол на няколко поколения госпожици. Тая гавра сега само у нас може да се случи. За интелектуалното ниво на българските телевизии направо не ми се говори - много  е ниско!..  

- Да ви върна в литературните среди. Разбрах, че сте бил чест гост на Блага Димитрова и Йордан Василев в дома им… Каква е историята с Ханка във Вашите очи?

- Вижте сега, с Йордан сме връстници, дори сме родени през един ден на една и съща година, и сме в добри отношения. С Блага не съм общувал много - тя беше скучен човек. Нямаше за какво да говориш с нея - поне по моя преценка. В дома им на „Паренсов” съм бил много пъти, и правилно сте научила - играехме карти. Тончо Жечев, Кръстю Куюмджиев, аз и Йордан - бяхме едно каре. Играхме най-простия, дето му викат - файтонджийски белот. Всеки петък следобед се разхвърляме и играехме за разтоварване. Ако ни слушаше човек отстрани как псуваме, щеше да си каже:”Абе, кви са тия хамали, бе?!” По някое време там беше майката на Ханка - виетнамката. Бяха я поканили да дойде и тя се грижеше за детето. Аз питах веднъж Данчо: “Абе за какво, викам, я докарахте тая виетнамка?”, защото съм бивал  във Виетнам  и съм чувал от виетнамци, че те не одобряват тая работа с осиновяването на Ханка: „Това дете, казваха те, трябва да споделя съдбата на своята нация!”  Та, питам аз Йордан за виетнамката, и допълвам: „Бездруго ви е тясно тука, тя и нищо не разбира на български…”, а той ми отговори: „Абе имаме проблеми с Ханка, надяваме се майка й да помогне!” - сигурно нещо проблеми с пуберитета е имало. Според мен Данчо проявяваше искрена загриженост. Не вярвам в нейните обвинения за посегателство. Това беше объркано дете от малко. И това е съвсем нормално - тя не усвояваше културата на своя народ, а беше тука между едната и другата си майка. Не допускам  Йордан да е посегнал на едно дете. Не  е такъв човек, той. Той си беше коцкар, имаше си на разположение колкото искаш жени.

- А Блага как реагираше на изневерите му?

- Тя  беше студена като жена.  Имаше една епиграма за нея от младите й години. Поводът да се роди беше следният: един голям турски писател - Назъм Хикмет, който беше красавец  и минаваше за любовник, през 65-а идва в България и Блага трябва да го придружи в Родопите. И се роди следното: „Назъм Хикмет, Назъм Хикмет/ на тебе орден се полага - / едно, че си голям поет/, и второ - че „обърна” Блага!”… Това беше нещо като ода за единствения мъж, който се бе „прежалил”. Янко Станоев и Румяна Узунова, леко пийнали една вечер в кафенето на писателите, съчиняваха „азбучници” от рода:  Оргий Джагаров, Кле. Цачев, Останка Пенчева, Погодил Номерайнов, Памтелей Царев  и т.н. Блага бе Облага Димитрова.  

- Смятате ли, че Ханка е била осиновена по конюнктурни причини от Блага Димитрова, за да се хареса на политическия елит? В онези години Виетнам беше „на мода”, тъй да се каже…

- Напълно е възможно. Но пак да кажа - не вярвам Йордан да е посегнал на Ханка. Не знам дали не й остави апартамента на „Паренсов”, той отиде да живее    към „Редута”, зад дома на Владо Башев. Сега с Джоко Росич прекарват дните си на пазара „Ситняково”  на водка и приказки с приятели.

-  Като споменахте Джоко Росич, как нелепо умря синът му?

- Бяхме  дружни със Стоян. От приятел на големия ми син той бе  станал мой добър приятел.  Десетина дни преди да умре бе взел едно интервю от мен за радиото. Ужасно тъпа история е неговата смърт. Задавил се е с баничка в подлеза на „Орлов мост”. Прегладняло е било момчето, цял ден по репортерски задачи, и как е преглътнал, или не е могъл да преглътне - отива му в кривото гърло. Беше доведен син на Джоко, но той много го обичаше. Един ден ми каза: “Преживявам много тежко смъртта му, но не мога да преживея какво ми каза Кристина Патрашкова!..” Тя е била свидетел - минавала оттам. Казала после на Джоко: „Той лежеше на земята и хората го подминаваха като куче!..” На Джоко това не може да му се изтрие от главата!.. А някой му  бил откраднал касетофончето на Стоян докато е лежал там. Едър, хубав беше - много жалко! 

в. ШОУ, 16 октомври 2012