ГЕНИЙ

Мо Ян

превод от руски: Татяна Любенова

Когато Цзян Дачжи беше малък, възрастните хора в селото и учителите в училище го считаха за най-умното дете. Той се родил с кръгла глава, с блестящи синкаво-черни очи, така че като го погледнеш, веднага можеш да кажеш - гений. В това време, когато учителите го хвалеха и момичетата съученички го харесваха, ние - съучениците му, не можехме да го търпим, много го ненавиждахме. Сега разбираме, че това лошо чувство е завист. Учителят често ни навикваше и ни казваше, че главите ни са като цирей върху засъхнал бряст, с брадва да ги сечеш, все едно и следа няма да оставиш, казваше, че трябва да се учим от Цзян Дачжи. Нашият съученик, с прозвище Петнистия шопар, възрази на учителя:

- Главата на Цзян Дачжи се различава от нашите, как да учим? Нашите родители втори път ли трябва да ни метнат в пещта?

Думите на Петнистия шопар разсмяха учителя ни с прозвището Вълк. Вълкът погледна главата на Цзян Дачжи, главата, която се отличаваше със своите способности и, въздъхвайки, каза:

- Действително, как можеш да се учиш, но няма да ви се наложи отново да се върнете в пещта - кирпичът, който е излязъл от нея, вече е оформен.

Ние се прибирахме вкъщи и предавахме думите на Вълка на домашните си, а те също само въздъхваха.

От този момент Вълкът отделяше по-голямата част от своите сили за Цзян Дачжи, а нас, глупаците ни остави да се оправяме сами. Цзян Дачжи, който на свой ред оправда надеждите на Вълка, отначало зае първо място в съревнованието по написването на съчинение сред учениците в началните училища от района, после написа научно-фантастично произведение, наречено “Земята - голямата диня”, което отпечатаха в “Научно-технически вестник за учениците се от началното училище”. Това събитие стана голяма сензация и се превърна в основна тема за разговори сред жителите на селото, които продължиха половин месец. Бащата на Цзян Дачжи, на име Цзян Ситин, до такава степен бе изпълнен с гордост, че когото и да срещнеше, още не казал и три думи и започваше разговор за сина си. По-късно, когато хората го срещаха, му казваха:

- Дядо Цзян, как можа да родиш такъв син? Сподели тайната си, та и ние да си родим гений.

Старият Цзян, не забелязваше насмешката в думите на хората, а напротив, много искрено отговаряше:

- Каква тайна? Точно както семейството е на бащата и кръвта на майката, така и се люшкаш от източната страна на кана (кан - каменна или глинена издатина, използвана за легло в селските къщи на китайци и корейци. бел. прев.) до западната… какво още може да се каже, ето така се роди това дете с отворени очи.

Старият Цзян също казваше, че ако е могъл да се храни по-хубаво, тогава и Цзян Дачжи щеше още повече да поумнее.

Хората, които слушаха това, му казваха:

- Дядо Цзян, не позволявай на сина си повече да поумнява, защото ако той поумнее още, нашите деца ще трябва да умрат.

А у мен, след като разбрах, че Цзян Дачжи е умен, благодарение на голямата си глава, веднага започнаха да зреят коварни намерения. Петнистият шопар беше главен инициатор. Целта ни беше такава - да разбием главата на Цзян Дачжи, но така, че това да не бъде разкрито от Вълка. Някои предлагаха късно вечер да го примамим на улицата и да го ударим с тояга по тила; други предлагаха след занятия да се скрием в пресечката и да го замеряме с тухли. Всички тези начини бяха отхвърлени от Петнистия шопар, той каза, че това е неподходящо, защото така можем да си навлечем много шум и беди. И Петнистият шопар измисли следното: да извикаме Цзян Дачжи да поиграе баскетбол и по време на игра да го ударим с топката по тила. Първо, по този начин няма да се нарани кожата и да потече кръв, а Вълкът няма да разбере, и второ, това може да се обясни като грешка при подаването на топката. Този начин получи единодушното ни одобрение. Казахме:

- Петнист шопар, ти си истински гений, а Цзян Дачжи можа единствено да напише две глупави произведения, що за гений е това?

И ето, веднъж по време на урок по физкултура, Вълкът, според навика си, ни даде баскетболната топка, за да отидем да поиграем на баскетболното игрище. На игрището имаше множество неравности и навсякъде бяха разхвърляни тухли и натрошени керемиди, а в края на игрището растеше дърво - японска софора, за ствола на която беше привързано желязно колело, служещо за баскетболен кош. Момичетата скачаха на въже, боричкаха се, играеха на монети, всички момчета с шум гонеха баскетболната топка. Петнистият шопар смигна, ние всички разбрахме и започнахме умишлено да блъскаме Цзян Дачжи. Отначало му се зави свят, а после, не зная кой, изведнъж подхвърли две шепи пръст и закрещя: - Взриви се мина!

Пръстта влезе в очите на много от нас, но, разбира се, най-много в очите на Цзян Дачжи. Видях как баскетболната топка попадна в Петнистия шопар, той я хвана с две ръце, вдигна я над главата си и със всичка сила удари Цзян Дачжи в тила. Бум! Топката отскочи като куршум и Цзян Дачжи се завъртя на място. С вик се хвърлихме върху топката. А Цзян Дачжи остана прав, плачейки.

След случилото се всички се бояхме, че Цзян Дачжи ще каже на Вълка. Петнистият шопар, който ни беше опора, организира отбранително-настъпателен съюз с някои от нашите. Очаквахме наказанието на Вълка и всеки ден по време на урок се страхувахме от това до смърт. Но така и нищо не се случи. Ние все повече оглупявахме, а Цзян Дачжи все повече поумняваше.

След няколко години завършихме училище и, разбира се, се върнахме по домовете си, заехме се с отглеждането на жито, станахме селяни и само Цзян Дачжи взе изпитите си в околията и продължи да учи. Сега, когато Цзян Дачжи беше далече от нас, това непостижимо чувство на ненавист незабелязано изчезна.

Но понякога, на разсъмване, избирахме момент да идем до реката, докато водата е още чиста и прозрачна, за да вземем и занесем вода вкъщи и винаги срещахме Цзян Дачжи, който с раница на гърба и пакетче храна в ръка бързаше за училище. Поздравявахме го с уважение и той вежливо ни отвръщаше. Помня, че тогава той имаше много бледо лице, като че ли беше тъжен и не вървеше по пътя, а плуваше, сякаш под нозете му нямаше земя.