ИЗ „ВРЕМЕ” (2002)

Слав Хр. Караславов

***
Време, на езика ни набучено,
заядливо като умора,
ти си време само за кучета,
но не и за хора.


МЪЛЧАНИЕ

Понякога е нужно да мълчиш,
над себе си в мълчание да бдиш
и да усещаш как листецът чука,
как пее в тебе, пролетно, капчукът.

И как се стапят всички ледове,
натегнали от много векове,
и скрили под студената си кожа,
това, което имаш. И не може

да вдигне стрък, небето да погълне
и в бистър цвят при тебе да го върне.
А може би, гнева да победиш -
понякога е нужно да мълчиш.


СВЯТ

Моят свят беше толкова малък:
едно цвете,
едно дворче
и една пчела.
Във огнището зимно - пламък.
В реката - стотина огледала.

Мина време,
светът порасна:
една тревога,
една бомба
от атом,
една
тежка мисъл
до болка
ясна
за изгубената тишина.


***

Не ме докосвай с тихата тъга
на есента и ледената зима.
Аз нося в мене пъстрата дъга
на детството. И в нея радост има.
Когато искам да съм неразбран
във тъмното живея със светлика
на веселата пролетна иглика
и с пътя на детинската ми длан.

Тогава аз вървя извън света
и приказни страни пред мен се стелят,
и сядам върху облачета бели,
за да остана сам със мисълта.
И няма след живота ми следа,
и няма пред живота ми надежда,
и само слънце като дъжд се сцежда,
и аз не помня болка и беда.

Понякога поглеждам свойта длан
и виждам лист от слънчева латинка.
и там откривам свойта детска снимка,
когато искам да съм неразбран.

27.11.1993


КЪЩАТА

Тази стара къща знае много,
тя си има свой потаен глас.

Кротката картина гледа строго,
а във нея приютен съм аз.
Чувам как Андрей потропва в пруста,
как замислен, своя ден кове.
А гората, смръщена и пуста,
сбира на раздумка ветрове.

Нищо не умира, не изчезва,
само ний се губиме все пак
на земята в лакомата бездна,
на нощта в нерадостния мрак.
Нещо плаче, може би, щурчето
пак тъжи за лятната луна
или дух самотен под небето
търси в тази къща тишина.

Нищо не умира. Всяка тайна
тайно се е приютила тук.
Смях, мечти и болката безкрайна,
на машинка пишещия звук
или на огнището светлика
във стените хладни се е скрил…

Някой вика, някой дълго вика,
някой своя вик е притаил.

Боженци


НАСТРОЕНИЕ

Погледни, светът е натежал
от праха увехнал на годините.
Във душите няма капка жал,
нито цвете да краси душите ни.

Времето сърдито покоси
идеали, пориви и истини.
От светци съвременни ми писна
със бради и рошави коси.

И се връщам някъде назад,
за да диря светлинката весела
с макове червени за парад
и с една усмивка сред овесите.


ЕСЕН

Потъмня Балкана. Заръмя.
От горите тръгнаха мъглите.
Печката отново задимя,
а край нея се стаиха дните.
Всичко свърши. Лятото и то
като гурбетчия се изниза.
Окъся му златното палто,
прегоря и потната му риза.
Само ти остана, тъжен дом,
пълен само с мислите за птици.
Във душата - някакъв разгром,
тъмнина в присвитите зеници.
Само ти остана, тъмна нощ,
слезнала по кривите пътеки.
От луната няма ръбест нож,
нито повей във листата леки.
Есента на прага ми стои.
Тя ме гледа някак уморено.
Дните ми ли мислено брои
или дири нещо вдъхновено.
Чувства, радост, свъсена тъга,
смесица от луда неизбежност,
всичко е във печката сега,
в грейката й има само нежност.
Та единствен огънят гори,
в мене тишината се наслагва.

Зад стена от смръщени гори,
хоризонтът пада като брадва.


БЯГСТВО

И антени, и хора, и кучета,
всичко крещи, всичко стене и лае,
а душата, смъртно улучена,
не издържа до края.

В този свят на мошеници и на мотори,
с пулс, който неистово тупка,
на човек му се иска да се затвори
в една орехова черупка.


***

Метат върхари синьото небе,
а сухото дърво протяга коли клони.
Приятелю, защо така гребеш
като плувец към минали сезони.

Ти някога бе мило и добро,
зелено до незнание и песен,
във клоните си скътало гнездо
и спомена за своя подвиг лесен

да се преборваш с тъмнина и студ,
да шибаш с тънки пръсти ветровете
и да се гънеш като някой луд
в мига на страшна буря и несрета.

Сега си вече победено. Виж,
кората ти на късове се лющи
и дървоядът тихичко пищи,
когато по стъблото тръгне гущер.

Светът те е забравил. Мълчалив
стоиш, прегърнал мъртвото край тебе.
За живите - ти вече не си жив.
За мъртвите?… Кому ли си потребен?!

Но все така не падаш по очи,
стърчиш, чернееш като стара мисъл,
ударят ли те - почваш да кънтиш,
с една надежда някого да слисаш.

Но слисаният, май, съм само аз,
застанал в тишината на балкона,
аз чувам само твоя минал глас
и търся твойта весела корона.

Но тя е само спомен. Беше тя
със блясъка на пролетна ливада,
в която уморена есента
със късна багра някога присядаше.

Сега и тя при тебе не се спря.
Ни лист по тебе, нито шепот в здрача.
Единствен гарван дълго, дълго пя,
но песента му беше само грачене.


ЗИМНА НОЩ

Този сняг сърдито зачертава
дирята на всякакъв живот…
Огънят, гърнето сред жаравата,
сенките по дървения под,
тишината, спряла до стъклата,
мисълта ми, бялата стена,
пълнят със присъствие душата
и с една тревожна тъмнина.

Може би навън сега кръстосват
духове, крадци и ветрове?
Може би във ниското под моста
дявол дяволицата зове,
може би на старата черница
старецът обесен пак виси,
може би на снежна хубавица
вятър дърпа дългите коси?

Свири нещо. Някой пак наднича,
някой пак невидимо кръжи,
някой свои истини изрича,
друг - кама в ръката си държи.
Нещо става. Вик и суматоха.
Сняг. И всичко губи своя цвят.
Страшно. Диво. Ледена епоха!
И си сам в един безпътен свят.

Боженци


БЕЗРАЗЛИЧИЕ

Във дните на умора и дълбоко безразличие,
безлично става всяко глупаво величие -
света поляга върху твойта длан
като яйце на славейче голям,
без пътища, без дебри, без проблеми,
със време, дето непрестанно дреме.
И в мрежата му паешка оплетен
в теб няма дъх и цвят на пъстро цвете,
ни живинка, която да напира и вълнува.
Лъжа и глупост всичко ти се струва,
далече си от злост и злоезичие
във дните на дълбоко безразличие.


***

Колко мисли и колко тревоги
натежаха пред родния праг!
И направи човеците строги
този весел великденски сняг.

Нещо сграбчи красивото чувство
за зелено и пролетен бяг
и превърна в студено изкуство
този странен великденски сняг.

Странни работи! Глупави страсти!
Трънкосливки със пролетен цвят,
всички вече напъпили храсти
виж, тежат под великденски сняг.

И се питаш за времето, дето
не признава ни песен, ни бряг,
а затрупва, затрупва сърцето
с този глупав великденски сняг.

И загубил реална представа,
ти се луташ сред снежния бяг,
а в очите ти само остава
бистра капка великденски сняг.


СЛАВА

Кръчмата остана в младостта.
Димната тъга люти в очите,
старите портрети по стените
още възкресяват дързостта.

И сърдита истина кръжи,
думите се блъскат във тавана.
Като в кръгла, потъмняла рана
в длан гневлива чашата мъжди.

А навънка плува синева.
Птиците се любят по корниза.
От небето като песен слиза
слънце към зелената трева.

Този свят е толкова красив!
Тази пролет - толкова ефирна,
че шумът на тази кръчма димна
прошумява като стар мотив.

И умира споменът. И луд
син повейник през вратата влиза.
И усещаш как под твойта риза
някой скита весел и нечут.

И светът е малък като длан,
и смехът е като ясна капка.
Слънцето нахлупва златна шапка,
ти самият ставаш великан

и издигнал натежал юмрук,
удряш върху масата корава.
И разбираш - всяка празна слава
неусетно е умряла тук.