ПРИЯТЕЛСКОТО РАМО НА АСЕТО

Панчо Панчев

На ръст невисок, но по дух извисен,
стърчеше над всички ни бате Асен.

Не е лесно да се примири човек с нелепия край на едно над петдесет и пет годишно приятелство, каквото е нашето с Асен Кисимов. Асето - такъв беше и такъв ще си остане той за мен, такъв го помня първо като осмокласник в руската гимназия, където аз бях единайсетокласник. Чаровно, изпълнено с жизненост хлапе, с недостатъчно прилепнали към главата уши и с очи, които не се забравят…
После той се появи във ВИТИЗ (там аз учех театрознание) в класа на големия артист Георги Стаматов, където го помня като партньор на състудентката му (преди това и съученичка) Лилия Райнова. Тя сигурно го е посрещнала вече на небесната сцена. Нека не се засягат живите ми приятели и познати, но след загубата на артисти и хора като тях двамата, с техния талант и духовно богатство, остава огромна празнина, която никой не може да запълни и тя ще зее до края и на моите дни.
Радвах се от все сърце на всяка роля, изиграна от Асето - и в Академията, и в Бургас, и в театър “София”, и в Армията, на всяка негова песен и рецитация, на всяка нарочна или случайна среща с него, при които неизменно се зареждах с някаква необяснима, излъчваща се от телцето му и от всяка негова дума виталност… На нова висота се качи нашето приятелство, когато Асето блестящо изигра ролята на Гунчо в комедията ми „Има ли смисъл да утепваме мечка”, където ролята на Мунчо - негов по-малък брат, се изпълняваше от Коста Цонев.
След тази ни професионална среща все търсехме начин да работим пак нещо заедно и все не успявахме, докато дойдоха „Гатанките за лека нощ” по Националната телевизия и книжката с тях. Асето неотдавна ми припомни как сме се мотаели по площад „Славейков”, когато ми хрумнала идеята за тях… И с тези гатанки неочаквано натрупахме доста голяма обща популярност, чието многоточие бяха над стоте ни срещи с малчугани от детски градини и училища, читалища и библиотеки. Някъде гостуванията ни ставаха с покани, някъде съвсем импровизирано. Асето беше роден да радва хората и не знаеше да им отказва тази радост.
Беше се обявил за мой говорител (шега с политиците), после за говорител и на Леда Милева, която е изпълвала винаги и него, и мен, с особено чувство на преклонение. Той се отнасяше така не само към Леда Милева, а и към другите ни големи писатели, както и към големите ни артисти, които го признаваха за равен, а той все не им вярваше…
Истински голямо признание, особено през последните години, заслужи Асето с апостолското си дело за пропагандиране на родната ни литература. Когато рецитираше „Опълченците на Шипка” на Вазов, или най-доброто от Ботев, Дебелянов или Валери Петров, Елин Пелин, Чудомир или Хайтов, хората го слушаха като омагьосани и много млади се питаха - това наши автори ли са?…
Всяко изпълнение от Асен Кисимов - на всяка роля в театъра или киното, на всяко произведение на поезията или прозата, беше и си остава незабравимо изживяване. Щастлив съм, че съм свидетел, а донякъде и съучастник в неговите срещи с малчуганите. Всички те бяха празници за мен - не само заради жадните детски очи срещу нас, а и заради усещането на Асенчовото рамо до мен.
Това рамо го усещаха и партньорите му на сцената, и приятелите в живота. Това рамо ще ни липсва на всички.