Никола Инджов

80 години от рождението на Слав Хр. Караславов

Караславовците са знатен български род с мъжки връх в тракийския, а с женски корен - в македонския Дебър. Там покрай Черни Дрин българите произнасят името му Дебра, албанците - Дибра, турците - Дебре. Старобългарска дума, която в говорното съприкосновение на балканските народи означава едно и също - дебри, непроходими гористи долове. Има история в това наименование и не случайно Слав се бореше навремето родното му място да съхрани името си като спомен за пришълци с прочута резбарска древност. Не успя да преодолее административния бюрократизъм, но ако днес някой каже, че Караславовците са от Първомай - не казва нищо. Родът придава съвременна мощ именно на днешния Дебър, макар официално поселището да се води като квартал на един мил градец с друга знатност…
Тук моите разсъждения като че ли са предизвикани от историческите романи на „Хроника за Хаджи Димитър”, тетралогията „И се възвисиха Асеневци”, „Житие на капитан дядо Никола”, трилогията „Солунските братя”. В тези произведения Слав се изявява като епически писател, но въпреки това споменатите книги не са просто художествено описание на образи и събития. Не, в разработката на сюжети със съдбоносни последици за нацията той бе по-скоро мислител, който осъзнаваше миналото като основа на личностна нравственост. В това отношение острият му писателски поглед съзираше възвишени проекции, например съдбата на писмеността във времето на Кирил и Методий и народната съдба в създадената от светите Първоучители Държава на духа. Въобще в романите на Слав се долавя малко изтъквания разновиден облик на българската държавнотворческа епоха, може би основната й етнокултурна характеристика - предвестник на общославянска цивилизация. Или Златният век на цар Симен Първи, насилствено прекъснат от петвековно робство не другаде, а тук, в лоното си. При зародиша си, щастливо спасен за бъдещето в светлика на Киевская Русь и по-нататък - в евразийските духовни пространства. Новият, днешният прочит на романите на Слав внушава дълбоки философски прорицания, справедливо е да се завърнат в актуалната книжовна среда.
Все пак литературният живот на Слав го въздигна като поет. Той се появи в сърцевината на Априлското поколение с емблематичната си стихосбирка „Ехо от кавалите”, издадена през 1959 година. Още тогава повърхностната критика го нарочи за „певец на селото”, подведена от схематичната периодизация на поезията - селска, градска, морска, бригадирска, военна, партизанска, политзатворническа. Да, Слав идваше от село и в очите му светеше здравия разум на човека, сраснат със земята „както ноктите с пръстите” - негова метафора. Да, той написа „Телевизор ми беше сред нивите/ едно биволско влажно око”. Да, той описваше детството си като порив към близкото градче, останало непревзето от селското воловарче. Но той си беше чист поет-лирик, условната му принадлежност към литературната традиция бе всъщност израз на гражданска позиция, тъй като той осъзнаваше българското село като пазител на народността. В душата му бе заложена неукротима патриархална енергия и не рядко Слав сам самичък противостоеше на собственото си поколение. Принадлежа на същата генерация и знам, че никой от нас не остана извън подобни протуберанси на таланта и характера. С появата на нашите първи книги се разгърнаха няколко обществени дискусии - за свободния стих, за любовната лирика, за селската поезия. Слав бе твърд в убежденията си за принадлежността на писателя към реалния живот, чиито по-ясни ориентири виждаше извън големите градове. Така и подбираше приятелите си, ще спомена тук Андрей Германов, Усин Керим, Марко Недялков, Ганчо Керечев. Тогава аз не бях сред неговите съратници, днес - съм! По много причини, свързани с мисията на писателя да защитава род и родина! Съсредоточен в своето книжовно дело, Слав изглеждаше неразговорчив и строг човек, характерното му покашлюване предизвикваше лека боязън у тези, които не го познаваха. А истински не го познаваха и повечето от неговите връстници, мнозина дори не знаеха, че той е талантлив художник, и че проумява живописта като образован изкуствовед. Помня едно пътуване с него в Унгария. Заместник-председател на Комитета по печата, той водеше делегация, в която влизах и аз. В един старинен замък, където ни бяха настанили, Слав ме придума да разгледаме големите маслени портрети по стените на зали и коридори. „Виж как са се променяла лицата на този унгарски род през средновековието, но не се е меняла художествената стилистика. Лица от почти триста години, реализъм от безкрай към безкрай…”. Запомних тази негова фраза, както не забравям как обикаляхме художествените галерии в Хавана. Аз го водех по града, той - по картините… От Априлското поколение може би Слав най-много и най-последователно се нагърбваше с обществени отговорности. Бе директор на издателство „Народна младеж” и Издателството на Отечествения фронт, заемаше и други важни длъжности в книгоиздаването и в Съюза на българските писатели. Непременно трябва да се знае, че по негова идея възникна в Хасково националният преглед-конкурс на дебютната литература “Южна пролет”, откъдето тръгнаха с първите си книги стотина съвременни български писатели. Името му е вградено там като сянка на майстор в зидарията на камбанария.
Караславовците от тракийския Дебър дадоха на България петима писатели - класикът Георги Караславов, автор на сборника разкази „Кавали свирят”, повестите „Татул” и „Снаха” , сагата „Обикновени хора”; неговия син Слав - автор на световноизвестния разказ „Шестима за един” и на пътеписи за двата полюса на земята; братовите му внуци, синовете на Слав - Георги и Христо, млади все още поети и разказвачи. И между тях самият Слав Христов Караславов - големият български поет от големия български род!