РУПИТЕ

Димитър Атанасов

Откъс от подготвената за печат книга „Македонска тетрадка”

Рупите

Бях изпратил най-топлата зима в живота си. Пролетта дойде рано, уханията от белоцветните облаци на овошките превзеха Тракия още през март. Годината се очертаваше двусезонна, без преходи.
В края на април ми предстоеше пътуване в Македония, а аз, по закона на Мърфи, точно тогава се разболях. Някакъв вирус забърсах (аз него или той мене – не знам), вдигнах температура, разкашлях се яко, до задавяне. Два дни не можах да се вдигна от леглото, бях като дрипа, а краката ми кашкавалени, подгъват се. Венера, децата, колегите – всички ме убеждаваха да не тръгвам. Но аз съм дебела глава. А и как да пропусна шанса да видя стара България…
На третия ден ставам в три сутринта, обръсвам се и в четири съм на явката пред Тримонциум.
Като с нож отрязвам болестта. Температурата изчезва, спирам да кашлям, давръндисвам някак и свеж като пресен зеленчук на борсата в Първенец се явявам на сборния пункт с колегите от Общински институт „Старинен Пловдив”. Те отиват на обмяна на опит, а мен ме вземат за попълване на бройката, а не като писател за екзотичност на староградската флора и фауна или пък защото съм солтъшак на някой от шефовете. Впрочем, хубави хора, нямам нищо против да съм и на двамата – Весела Илиева като директор, а художникът Матей Матеев (само на вас ще кажа, че му викат Кентавъра), като комендант и гид на групата специалисти от Стария град, навили се на този „институционално туристически набег” в братска Македония.
Матю е с македонска жилка. Както е обрасъл, има излъчване на комита, нищо че е с каубойска шапка. Изпод рошавите му вежди проблясва винаги наточен поглед, а прошарената брада, вместо да предполага улегналост, издава по-скоро дързост и вироглавие. Дивкафалия, но от онзи тип, дето след петата ракия не налита на бой, а вади молив и рисува, предимно портрети, предимно на жени, и подарява рисунките. Родът му по бащина линия е от Радовиш, пада се някъде в югозападното Осоговие, на пътя от Струмица за Щип. Познава Македония на пръсти, а както в последствие се убеждаваме, и него го познават. Целия маршрут и ятаците за нощуване той предварително ги беше определил и уредил.
В микробуса, марка „Мерцедес Бенц”, сме седемнайсет души с шофьора, преобладаващо женско присъствие. Рая, Ружа и Христина от Ателието за реставрация, арх. Галя Кръстева от „Паметници на културата”, Тони Пердикацева от къща Недкович (интересна фамилия, произхожда от Пердика – македонски цар, основател на македонската династия), Тони Колева от къща Бирдас, шеф на музейния фонд, Радост Иванова от „Международни отношения и извънбюджетни инвестиции”, финансистката Хилда, Таня от Балабанова къща, другата Галя, секретарка на Весела, Запрян Деликостов от Античния театър… Уредници, експерти, специалисти, екскурзоводи, всички с по два-три езика – случайни хора няма, с изключение на мен. Е, и аз не съм случаен, работя от двайсет и няколко години в Стария град, зная всички или почти всички камъни от калдъръма, сигурно и те мен знаят…

* * *
Скоро след тръгването реставраторката Ружа заради мен си попарва пръстите, но ми сипва от термоса едно силно кафе. Понатоплям рахатясалото си от кашлицата гърло и задрямвам.
Никой, поне така мисля, не предполага, че с Ружа се познаваме отдавна – преди двайсетина години, когато беше библиотекарка на хитовата по онова време почивна станция „Марица”, скътана сред смайващо очарователната и достолепна вековна борова гора на Средните Родопи, вдясно от пътя Бяла черква – Студенец. Озовах се за месец там през онова знойно лято, струва ми се на 1990-а, когато пишех романа „Тарпани”. Бях малко след христовата възраст, с предизвикателното самочувствие на току-що дебютирал млад и надежден белетрист с „Южна пролет” – престижната национална награда за първа книга(*). Предстоеше ми или да се докажа, или да се проваля с втората. Още помня омагьосваща й усмивка, цъфтежа на сините метличини в очите й и огнения водопад на русите къдрици, които ме водеха по тайнствените пътеки към поляните на сърнелите…
Признавам, не знаех, че е приятелка на Георги Божилов – Слона (мир на духа му!). Разбрах го доста по-късно, когато се срещнахме на една негова изложба.
Колкото до мен – вече не съм тъй сигурен дали все още съм надежден писател, ала за другото съм категоричен – отдавна не съм млад…
Събуждам се за второто кафе на Шел бензиностанцията преди Самоков.
В пътуването е предвидено посещение на църквата на Баба Ванга. Около десет часа вече сме на Рупите.
Денят е мрачен, духа силен и студен вятър. Мястото е много особено – равно, мистично, с двe eзера и няколко минерални извора с топла вода. От север се издигат стръмните скални откоси на Кожух планина. Думата „рупа” по начало значи рудник, мина, галерия. В македонския говор „рупа” значи още долина или вдлъбнатина в планински терен. А в словенски език същата дума се употребява за яма или падина с вода. Казват, преди хиляди години тук е изригнал вулкан. Там някъде, по високите гърбици на Кожух, трябва да се намират руините на античния град Петра от ІV в. пр. Хр. Произходът на „петра” е от латинската дума „петрус” (ст. гр. „петрос”), т.е. „камък”. Впрочем, само една вметка – град Петра има и в Сирия, също с богата история. Откритият обаче преди няколко години в Кожух планина латински надпис, датиран от 309 г. сл. Хр., преобръща представите и доказва, че става дума не за Петра, а за известния Хераклея Синтика – център на област, населявана от тракийското племе „синти”, за което пишат много древни автори.
Имотът е ограден и прилича повече на парк с постоянно отворена порта. Отляво на главната алея е църквата, до нея гробът на Ванга, а отдясно е къщата, където е живяла и приемала хората, с езерата около нея.
За да влезем в храма, преминаваме по неголям мост. Сякаш слизаме на друга, чудотворна земя, в друг свят.
Църквата „Св. Петка Българска”, построена през 1994 година със средства на Ванга, не е помпозна, но е кипра и стройна. Архитектурата е различна, някак открояваща се от всичко, което съм виждал по православните земи, запомняща се. Изписана е различно. Знае се и е видно – фреските са на Светлин Русев. Знае се също, че живописаното е спорно, не е по канона. Още на стенописите отвън, освен Ванга, може и да се лъжа, но ми се струва, че разпознавам лика на Людмила Живкова, изобразена като мъченица. Художникът сигурно е прав за себе си да мисли, че след години хората ще свикнат и ще го приемат, ала аз не съм сигурен. Тук той е използвал случая да изяви себе си до степен на натрапчивост. Навярно това е една от причините за липсата на онази магичност и страхопочитание, с което човек богобоязливо прекрачва прага на храм. В наоса се чувствам като в галерия, а не като в църква. Мога само да кажа, че не ми допада.
Витражите са хубави – семпли, но впечатляващи.
Запалвам свещ, поменавам мъртвите, помолвам се за душите им, и за здраве на живите се помолвам – за семейството и близките. Купувам си камъчета за подарък – калцит с жълто кафяв цвят с червеникав отенък, изрисуван с лика на Ванга. Като се върнах едното подарих на Венера, тя го носи винаги със себе си. Купувам си и по-голям портрет на Ванга, рисуван от Светлин. Този портрет изведнъж ми хареса, направо ме грабна – има състояние, внушение, излъчване…
С Матю и Запрян се снимаме отвън на гроба на Пророчицата. Нейното желание е било да бъде погребана в двора на къщата, ала хората от едноименната фондация, създадена още приживе, решават да я положат тук, до нейния храм. Така след молитвата следва поклонението, а може би и нейният благослов.
Една българка от Струмица… Никога не съм я чувал да казва, че е македонка. Не съм чувал и македонци да казват „тя е наша”…
Сигурно защото е на всички.
Матю я нарича леля Ванга. Те са от един край. В думите му има нещо специално, което той влага. Подсказва уважение, преклонение, родствена близост, познанство…
Преминавайки по мостчето към къщата на пророчицата забелязвам, че пресичаме малка, съвсем млада бамбукова горичка. Споделям учудването си със Запрян и Матю. В Китай бамбукът е нещо обикновено, ала да се види в България наистина е изненадващо.
- А има, има – прекъсва ме Матей. – На още две-три места у нас може да се види – обяснява той като по-сведущ.
В царската градина в Кричим имало. И къде другаде забравих, простете ми.
Бамбукът е обрасъл бреговете на хрисим ручей. В бистрата вода плува още по-хрисима риба. Струва ми се питомна.
- Мряна и червеноперка – открехва ни Матю.
Сред нас той е експерт по рибата. Не знам дали вече не е професор.
- Леля Ванга гледаше и едни пилета, токачки им викат. Много ги обичаше – допълва той.
В манастира „Свети Наум” в Македония развъждали пауни, а тук леля Ванга гледала токачки. Все свети места, и птиците свещени. Токачките били пъстри като фазани, напети бойни петлета и умалени кокошчици-лилипути, цяла сюрия, щъкали свободно навсякъде и пеели като пойни птици.
- Студено е, сигурно са се скатали някъде – казва, виждайки ме да се оглеждам.
Не съм чувал за пойни токачки, но хайде от мен да мине.
След малко още една растителна изненада ми поднасят Рупите – в градината на Ванга за пръв път виждам плачеща черница. Точно така, не върба, а черница. Колкото и неочаквано, толкова и екзотично дърво. В изящно извитите надолу клони има някаква особена, като че ли непривична красота.
И все пак липсва нежността или по-скоро свенливостта на върбата.
Къщата на Ванга е малка, спретната, бих казал дори бедна – видно е, не е живяла в разкош, в никакъв случай… Зад нея светлеят водните огледала на целебните извори.
Докато обикалям около езерата през цялото време си мисля за духовете на онези сребърни същества от други светове, с които Ванга е общувала. Тази долина наистина излъчва някаква тайнствена енергия. Сега разбирам думите на Ванга, че тук си отпочива и зарежда силата си „да вижда”.
На брега на по-малкото езеро има табела с надпис, че минералната вода извира със 75 градуса по Целзий. Става както за пиене, така и за къпане. Навеждам се да намокря ръцете и челото си. И изпускам портрета на Ванга във водата. Изваждам го, избърсвам го с носната кърпа. В същия момент с изненада установявам, че хартията изобщо не се е намокрила.
Имам чувството, че Пророчицата пожела така да стане, за да го освети и благослови.
Загърнах го с трепет до гърдите си. И го запазих. Когато се прибрах в Пловдив му сложих паспарту и го рамкирах. Стана чуден портрет. Семейна ценност, впечатляваща гостите ни.
Преросява. Студеният вятър ми се струва още по-студен. Духа на талази, ледените му иглици проникват сякаш до мозък. Притеснявам се моят вирус да не се върне и бързо се смествам на завет в микробуса.
Рупите и Кожух планина ни изпращат с безшумно стелещата се рехава сребърна мъглица над езерата и вихрите на пронизващия вятър.


(*) „Пентакон”, сборник разкази и новели, издателство „Христо Г. Данов”, 1988 (Б. а.) Обратно в текста