ИЗХОДИ ПРЕЗ ЕХОТО НА СЪРЦЕТО
Накратко за „А да пристигна закъснявам” от Димитър Васин
Днес е очевидно, че в литературата на 21-ви век материалната същност на въображението прекрачва агресивно прага на логичното разкодиране. Това е особено видимо в експерименталното изобразително изкуство. Провокацията като стил се пренася неусетно и в поетическото изразяване. Стихотворения във вид на безкрайни, несвързани синтактично и смислово думички (рожба на демонстриран поток на съзнанието) пълнят книгите на нови поколения творци, които в залитането си по „шоковото” третиране на читателя не си дават сметка, че никой не би могъл да запомни подобно стихотворение.
Да не забравяме, че в древността поезията се е пеела, че именно Аристотел въвежда понятието „катарзис”, а през вековете то става синоним на стойностното, величаво пречистване чрез средставата на различните изкуства.
Много е трудно за съвременните поети от по-възрастното поколение да бъдат в тон с новите тенденции на все по-динамичния (почти телеграфен) стил на писане и в същото време да останат верни на тази естетическа катарзисност, която да ги доближи до неписаните канони на непреходното творчество. В това отношение „А да пристигна закъснявам” е една стихосбирка на граничното мислене. Тя се занимава едновременно с безсмъртието, мълчанието и лавирането на индивида вътре в собствените му подвижни перспективи и навън - в разместените стойности на обществото.
Поезията на Димитър Васин е инспирирана от страданието, тя е ехо на сърцето, което е намерило своите словесни кодове, за да устои на измамните жестове, на социалните привидности, на фалша и демагогията в демократичната анархия на родината ни. Но той не се занимава директно с пошлото явление. Той създава психо-поетически структури, в оксиморонни редици, с една леко прикрита иронична усмивка, която не ни натъжава, а директно ни разплаква с умението му да намира скрития цитат в жестоката му истинност днес:
Пътят е прашен и страшен.
Злото с доброто се пъдят и сменят.
В мене доброто е само, но мене ме няма.
Дотолкова поетът осъзнава себе си като проекция на поетическия универсум, че нищо по-свещено за него не съществува - началото и краят на битието се измерват с градуса на сътвореното: „Че стига ми само / една незабравена дума / и двата ми метра за рима…”.
Димитър Васин не се колебае да смесва в стиха си анафора и епифора, създавайки една вътрешна песенност чрез повторения, които балансират смисъла, но и създават така необходимата доза съмнение у самия лирически „аз”: наистина ли искам това да кажа? Така се стига до непривични конструкции, до изместен синтаксис, което безспорно звучи модерно и трансформира общия тон на стиха: „Песен ме в тъмно и светло изправя. / И от доброто под плодно дърво се задавям.” Но преди всичко поетът се стреми към афористичност, към извеждане на онази поетическа красноречивост, която ще се запомни от читателя като характерен авторов пейзаж на душата: „цялото е за заключените пространства в човека”; „до близостта се стига лесно, но отключено…”; „брава сърцето ми няма”.
Ако читателят си мисли, че това е лесносмилаема поезия, би трябвало да се откаже да чете още на втората страница. Тук светът е уголемен като сълза, а окото е смалено до приказките на съня… Тази непрестанна оксиморонност пронизва виденията на поета, в тях той се чувства уютно… да разговаря за любовта, за божиите стъпки, за непредсказуемото зло, за кръста, на който всеки е кръстник.
Не бих причислила поезията на Димитър Васин към никакъв „узаконен” в нашата литература стил, тя е абсолютно различна, нуждае се от дълбочинно прочитане - особено характерно е обилието на наречия (дори като заглавия): „Свързано”, „Пряко”, „Вдъхновено”, „Високо”, „Закърпено”, „Разтребено”, „Стигнато”, „Изтръпнало”, „Разсъблечено” и т. н. Всичко това говори за стремежа на поета да изследва състояния, да прониква иззад видимото на нещата, едва ли не на фотонно ниво, защото мъката може да бъде видяна и като безцветен сън, а радостта от нова обич да бъде всъщност начало на свръхобсебване.
Нека погледнем на изкуството не като на консуматорски атрибут - това ни съветва с метаезика на поезията Димитър Васин. Така кризата на ценностите ще намери своите изходи, защото нищо не е по-страшно от времето, което само по себе си е наказание…
Но не и „да кажа на всички колко ги обичам”.
