ЛЕГЕНДАТА ЗА РАЧО КОВАЧА

Петър Тоцев

През 1928/29 години габровският вестник „Известия” публикува записаните от събирача на старини Недко Стойков девет легенди за създаването на Габрово. Едната от тях свързва това събитие с името на Рачо от Боженци. Той е ковач, който пренася работилницата си на мястото, където днес е центъра на града, като започва да подковава конете на керванджиите и да ремонтира каруците им. По-късно той създава семейство, по неговия пример се заселват и други семейства и така постепенно се създава днешният град. Другите легенди не се различават много принципно, но те нямат митична фигура, която да обединява събитията. През 1934-35 години на габровци им предстоят важни събития, като част от пътя към връх Шипка, където ще се открие Паметникът на свободата и година по-късно паметникът на Васил Априлов. Държавата скоро е излязла от голямата криза, град Габрово е променен, като са премахнати тесните улици и унищожени и пренесени извън селището кожарските работилници, чиято воня особено през лятото придавала тукашния характерен аромат. Неизвестно на кого, но най-вероятно на тогавашния кмет Илия Кожухаров е дошла идеята да се постави в центъра на реката, близо до историческия „Лъвов мост” статуя, която да е символ на града. За неин модел е избран ковач, който се свързва с легендата за основателя Рачо Ковача. Това е един безспорен успешен рекламен ход, който създава символиката на Габрово и го характеризира сред останалите селища. По това време в България още не се е утвърдила практиката за изготвяне гербове на отделните селища и направеното в Габрово е много резултатно. През 1986 година при спасителни археологически изследвания бяха открити останки от църковен храм и некропол с погребения от 13 до 19 векове. Почти по същото време бяха преведени и влязоха в научна употреба и други документи, освен известните от турските архиви с доказателство, че селището е съществувало от времето „преди завладяването”, определяно по този начин в османските кадийски решения, когато трябвало да се направи ремонт на църковна сграда. Така се появило едно разминаване между познанието за началото на селището определяно за 16 век и данни за неговото съществуване от 13 векове. Към това можем да прибавим и другите легенди, свързващи началото на съседни градове с преселването на търновски болярски семейства в дебрите на Стара планина.
За наше щастие в архивите на Истамбул се съхраняват списъци на данъкоплатците от Габрово за 1515 и 1544 години(1). Прилежно са описани домакинствата, от които ще се получават данъци в зависимост от статута на собственика. В тази категория влизат мъжете от 16 до 60 години, а извън нея са малките деца, старците, вдовиците и дербентджиите, последните като пазители на част от пътя Габрово-Казанлък. За всеки отделен собственик на домакинство е отбелязано как се казва, чий син е, брат, зет, дали е поп, говедар, ковач, овчар, или пък е стар, пришелец или неженен. Така за професионалния поглед в миналото се отварят неочаквано добри възможности. В историческият музей на Габрово, нашият съгражданин Румен Ковачев е изпратил копия от оригиналните документи и техния превод на български(2).
Споменатите имена са 950, домакинствата са 482, така или иначе разполагаме с различни исторически сведения.
Да започнем с имената. Многообразието им е изключително, като начало можем да ги разделим на пълни и умалителни, такива свързани с Бог, с Христос, с имена на светци, пожелателни за добър характер, за здраве, за физически качества, такива на билки и др. Първото често споменавано име е Богдан, близо до него е Богорад, Божан, Кръстьо, Продан и Обретин – в единия случай дадени от Бога, в другия обречени на Неговата защита. От кръстените с имена на светци най-често споменаваното е Иван, следвано от Петър, Илия, Трифон, Тодор, Михаил и Никола. Оформя се и една група от хора, които носят имена завършващи на мир и слав. Първите са Радомир, Добромир, Бранимир и Станимир, определяни като идващи да донесат и защитават мира, докато Станислав, Радослав, Доброслав и Младислав са тези, на които се пожелава да се увенчаят със славата. Много от тогавашните габровци са наричани с имена, които трябва да са за радостни хора – Рад, Радко, Райко, Рале, други за физическа красота – Бельо, Драган, Горин, Смил, Герган, Косар и Кудар (явно се е ценяла белотата, хубавата коса, оприличаването на цветя и билки), на такива надарени със сила – Трошан, Градан, Григор (бдителен) Храбо, добро здраве – Здравко, Добри, да има добра съдба – Продан, Пройо, Стоян, Драгин, да променят съдбата на семейството – Първан, Малчо, Братан, Братой, Байко, Новак, Храно – да осигури изхранването. Тази група от имена води до възможния извод за борбата, която местните жители водят в своя живот (божията закрила, вписване на слава в съдбата на децата си, пожелание за градивност, за красота, сила, продължение на рода), за техните съкровени мечти и стремежи, насочени най-вече към съдбата на децата им, предопределена от опита и паметта на поколенията, връзката им с българското. Ако приемем, че една трета от тогавашните габровци са чувствали в избора на името някаква свобода, то за останалата част от тях това е необходимостта да спазват семейната традиция. Към тази констатация, силно впечатление прави масовото използване на умалителни имена, които завършват на о, йо, ьо, ко – Стойо, Дойо, Крайо, Бельо, Техньо, Влайо, Петко, Петро, Нено, Насо, Койчо, Вальо, Стойне, Тричко, Йото, показващи едно грижовно отношението към младото поколение, адекватно към времената, когато се констатира застой в нарастване на населението в балканските селища. Тези и още други, които не се споменават тук са идентични с тези, които присъстват в списъците на християнското население по българските земи от 16 век и са запазени в традицията на именния ни речник до днес. Заради това българските имена са заедно с православието най-стабилните традиционни основи на народността.
Извън представените до тук групи съществуват и имена, около които възникват възможности за нови разсъждения. Например Шахин. Името е с персийски произход и означава сокол-скитник, Кудар – къдрокос, Икремил – цветен, Сенадин – величие на вярата (арабско) и Куман (кумански произход). Те не са в категорията на правоверни или пришълци, което сочи, че са местни постоянни жители, отново доказващи начина на създаването на селището, а именно от свободни хора, които поемат охраната на пътя през прохода от времето преди завладяването. Допълнение към това е наличието и в двата списъка на неженени в девет десети от общността. Тази общност има следната характеристика – в началото 194 домакинства, в 1544 – 288, с първо 127 ергена и след тридесет години 269. Четирима свещеника са духовните водачи, дербентджийските семейства са 120, 5 пришълци, 3-ма овчари, 1 говедар, един ковач, 1 занаятчия, 3-ма старци над 60 години, 5 вдовици и 2 мюсюлмански семейства. Те започват с данък от 6310 акчета, който нараства на 28057, равняващ се на пшеницата и ечемика, които трябва да издължат, данъка върху земята и производството на сено и слама, отглеждането на кокошки, крави, овце и свине и продажбата на вино. Сравнено с развитието на Търново, Габрово макар и едно от големите тогава селища отстъпва в развитието на занаятите и търговията за периода до 17 век. Това не се свързва и с предположението, че неговото създаване има общо с преселението на част от болярите в балканските селища от близката околност на бившата българска столица. В списъците от 1515 и 1545 г., съхранявани в историческия музей е записано, че почти половината от местното население се занимава с охраната на пътя, за което е наречено дервентджийско. Това означавало, че тези хора са натоварени със задачата да не позволяват появата на разбойници по този път, или ако са се появили, да предизвестят на правителството кои са те, за неизпълнението на което носят колективна отговорност, поета от техните водачи – свещениците. За да извършат тази си задача, те трябва да притежават оръжие и военни умения. Или казано опростено, те трябва да са дори по-добри от разбойниците. Такива ли са били габровците, вероятно, защото селището им е продължило да съществува още векове след посочените години. Единствено ли е в тези места от Стара планина? Оказва се, че не е. Същото е валидно за съседно Дряново, за което съществува документ, който позволява да се посочи точната година на неговото създаване. Това е 1442. Тревненци също могат да докажат, че през 1564 г., тук се образува една общност от хора, чиято основна задача е да охранява пътищата към Габрово, Търново и Казанлък.
Какъв е моделът за дервентжийските селища, десетки по рисковите пътища на османската империя, който пък е внесен от историята на администрацията на византийци, перси и дори като практика на Втората българска държава. Той е следният: държавата обявява създаването на селището, като изискванията да се съберат свободни хора, които нямат задължение към държавни институции или отделни личности. Те получават един срок от 3 години, в които могат да изградят свое селище на посочена територия и са освободени от всякакви данъци. Ако след този срок на това място има селище, то бива записано в регистрите, хората му получават статут на пазачи на пътищата и поради опасната си професия се освобождават от някои тежки данъци, но не и от този, че принадлежат към религия, която е различна от мюсюлманската.
Някъде по средата на 17 век, излиза документ, според който дервентжийския статут на Габрово се отменя, между аргументите и за това, че излиза много скъпо на държавата. Дали това означава, че на пазачите се заплаща, до сега не се споменава от нито един историк, пък в този случай това не е най-важното.
По-интересното е как полувоенното начало на Габрово се променя със създаването на легендата за Рачо Ковача, един мирен негов родоначалник, който необезпокоявано упражнявал своя ковашки занаят на това опасно място. Нещо повече, в списъците с българските имена няма споменаване на лице с подобно име, въпреки че такива с окончанието на чо има за Начо.
Съвместими ли са тези две противоположности. Защо не! Когато интересите на гражданите на Габрово диктуват да се определи една емблема на тяхното селище и то в момент на негов възход, това е естествен подход. Първото е сравнението на града с английския Манчестър около 20-те години на 20 век, а десетилетие по-късно през 1934 г., се появява фигурата на легендарния ковач като най-ефектен символ, който да характеризира трудолюбието на габровци. Паметникът и последвалият го мит за легендарния основател се превръщат в запомняща се реклама на града. Те се вписват в градския живот и този на жителите му с такава устойчивост, която и археологическите открития не могат да променят.
Преди 22 години в центъра на града до храма „Успение Богородично” е намерен некропол на местното население, при разкопките на който са открити предмети от 13 до 19 векове. В османските данъчни регистри от 1477/78 селището вече съществува, докато в мита, то се появява през 16 век. Откриването на тези документи и археологическите доказателства, го регистрират като трайното съществуващо в продължение на 6 века и го свързват с Втората българска държава и най-вече с определяне за нейната столица Търновград, когато около нея се изгражда система от селища, с функция да охраняват подстъпите по най-важните пътни направления.
„Развенчаването” на един мит не преследва историческа назидателност заради оригиналността на твърдението, то има за цел да включи в научнопопулярните съчинения историческата истина, която е много нужна в учебната краеведческа литература.


(1) Регионален исторически музей-Габрово, инв. № 197, 198 Сп. Ф. В. Обратно в текста
(2) Ковачев, Р. Населението на Габрово от средата на XV до края на XVII век. Демографски аспекти и именна система. И. Пр. 1991/9 с.59-61. Обратно в текста