АЗ СЪМ МАЙКАТА НА ТРЕНДАФИЛ АКАЦИЕВ

Юлий Йорданов

Разговор с журналиста, карикатуриста, поета Георги Ведроденски


- Господин Ведроденски, вие сте познат на широката аудитория със своите дългогодишни изяви в областта на карикатурата. Запитвали ли сте се, какво е тя за вас?
- Да се запитвам какво е карикатурата – признавам си не съм се запитвал. Ама, като ме питате, ми идва нещо наум. Та, това е велико изкуство, защото нали знаете оная мисъл “Светът ще се свърши, простотията – не!” Светът ще се свърши, а простотията последна ще си отиде от този свят. Завистта също. Пък аз си мисля, че карикатурата последна ще си отиде, за да заклейми за кой ли път простотията, алчността и злобата. За да бъде другият свят, който ще дойде, по-добър. А иначе карикатурата е много трудно изкуство. Даже двойно по-трудно от живописта, да кажем. Един пейзажист отива и рисува моста, дървото, реката. Той мисли каква отсечка от пейзажа да вземе и да я сътвори на платното по най-хубавия начин. Карикатуристът обаче трябва нещо да му хрумне – някоя мисъл или идея. Също като при поета за стихотворение. И тогава сяда пред листа и рисува карикатурата. Но тя не е само илюстрация на някаква мисъл. Сама по себе си тя носи вътрешен подтекст. Най-хубавата карикатура е без думи. За съжаление тя все по-рядко се среща. Защо ли – защото миналото никога не можем да направим по-добро, докато бъдещето трябва да се стараем да го сътворим по-добре. В това отношение карикатуристът действа като лекаря, който си е поставил за цел да помогне на човека и на обществото с помощта на деликатни средства – перо, туш и много добронамереност. Злъчността не помага.
- От колко време рисувате?
- Не знам. От детска възраст. Правете сметка колко години са това.
- И от тогава досега извадихте ли си едно определение за карикатурата?
- Не! Само ще кажа, че карикатурата е велико изкуство. Да си карикатурист е много рядка дарба. Ако в Съюза на българските художници има няколко хиляди художници, то в секция “Карикатура” сме около седемдесет души.
- Я ми кажете, какъв човек е карикатуристът: весел или тъжен?
- Абе, де да знам. Аз съм весел човек. Но… не може само със смях да се прави карикатура. Наложително е да си вглъбен в идеята, по която ще правиш карикатурата.
- Кое е онова нещо, което те зарежда с идеи за карикатури?
- Човек акумулира света. Карикатуристът се зарежда от околния свят; от това, което вижда и чувства. Но… без чувство за хумор не може да бъдеш карикатурист. Това е неписан закон!
- Това би казал един оптимист, а ако някой зрител в изложбената зала гледа с песимизъм вашите карикатури, какво ще си помислите?
- Какво ли – ще си помисля, че не съм успял да направя смешни карикатури.
- С други думи ще се самообвините. Ама защо?
- Защото карикатурата облагородява човека. Тя го умъдрява.
- Тогава вината у кого е?
- Как у кого – у двамата, естествено. Но карикатуристът е един, а през изложбата му днес могат да минат и сто души. От тях може 50-60 да не харесат, а 40 да харесат карикатурите. Авторът трябва така да направи, че карикатурата да се харесва от почти всеки, който я е видял.
- Да не искате да кажете, че карикатуристът е възпитател на обществото?
- Абсолютно! Възпитател или по-скоро медиум!
- Вие сте от един буден край. Гордее ли се Трендафил Акациев със своя корен?
- Абе, не съм го питал, но мисля, че няма причина да не се гордее. Ако го попитам, сигурно ще ми каже “Бате Жоро, гордея се с твоя балканджийски край, където е и моят корен.
- Бате Жоро или татко Жоро?
- Знаете ли, много хора претендират, че са бащи на Трендафил Акациев, защото са писали под този псевдоним. Ето защо казвам: много са бащите на Трендафил Акациев, но аз съм майка му! Защото майка му няма кой да я замени с нещо друго. А бащи – колкото щеш. Горката майка – с толкова много съпрузи?!
- Е, като майка – как го заченахте това отроче?
- Аз съм първият, който през 1954 година е произнесъл това име. Аз съм първият, който изографиса неговия образ на създадения от мене вестник “Трън”. Дори отначало се казваше Тръндафил Акациев. Това бе стенвестник дълъг 10 метра. Излизаше всеки месец. Рисувах го в продължение на четири години. В един брой имаше между 50 и 100 карикатури. Издаваше се от името на първия редовен курс по журналистика, който аз завърших. Сред нас бяха Боян Трайков, Георги Тамбуев, Димитър Езекиев – все известни имена в родната ни журналистика. Борислав Бойчев, Костадин Златанов, Иван Баджев и моя милост сме членове на СБП. Има и 6-7 журналисти – международници.
- Как в онова време се приемаше Трендафил Акациев?
- Това беше година след смъртта на Сталин. Времето роди идеята за Трендафил Акациев. То бе едно от най-трудните. С нея фактически протестирахме срещу тогавашната поезия – плакатна, лозунгаджийска, партийна. Вместо да е любовна или социална. Стихосбирката на Иван Радоев “Пролетно разсъмване” разчупи тази ледено-скована поезия. Тя промени сюжетността за звеноводки, бригадири и т.н.
- И не ви ли беше страх от управляващите?
- Тогава имаше друг контрол, който се разпространяваше чрез БКП-организациите и комсомола. Веднъж не ходих да гласувам. Че като ме погнаха от комсомола и за малко да ме изключат от университета. А всъщност бях проявил наивност и нехайство. Ние съзнавахме, че това, което пее Трендафил Акациев, е много опасно. Някои даже го наричат първия дисидент. Ама, то си бе жив протест! Питате ме дали ме беше страх. Да си призная мене никой не ме е закачал за разправа. А се знаеше, че аз рисувам и пиша “Трън”. Не съм чувал да са привиквани някъде и другите колеги от екипа.
- Каква беше по-нататъшната съдба на Трендафил Акациев?
- Съдбата му е ясна. Той живя с вестника четири години и половина. После минаха години и името на Трендафил не се чуваше. Докато в един ден Недялко Йорданов го приватизира. С този прекрасен поет сме много добри приятели. Веднъж му казах “Редно беше да събереш момчетата, дето създадоха Трендафил Акациев – Иван Баджев, Димитър Езекиев, Димитър Радичев, Владимир Божиков, моя милост и да кажеш “Знам кой създаде вестника и Трендафил Акациев, аз смятам да направя спектакли и т.н.” Но той не стори това, с което обиди тези хора. Аз му простих, защото възкачвайки Трендафил на сцената, той му вдъхна нов живот. На стотното представление в театър “Възраждане” поздравих и Павел Попандов. Покани ме той на сцената и аз разказах историята на този народен поет. Можехме да честваме и неговата петдесета годишнина, но Недялко проточи нещата. Е, още не е късно и да отбележим юбилея.
- А при вас как съжителстват карикатуристът и поетът?
- Необяснимо! Ако съм само поет-сатирик и карикатурист ми е лесно, но аз пиша и лирика. Аз съм закърмен с поезията. Даже мнението на критиците е, че в нея съм съвсем различен, сякаш е друг авторът. Аз обаче, не мога да си обясня имат ли връзка сатирикът и лирикът. Но не съм единственият. На това дередже са Христо Смирненски, Валери Петров, Радой Ралин… Последният дори ми беше хазяйн в Сливен и в София.
- А откъде идва псевдонимът ви Мортус?
- О-о, то е дълга история. Имах един съученик Иван Ангелов, с когото завърших гимназията. Той отиде в Италия, където се залюби с тамошна девойка, която го наричаше Джовани Анжелико. Но… се завърна в България, а онази го засипваше с писма, на които той не отговаряше. Веднъж ни каза приятелски “Съберете всичко и го пратете в Италия с едно изречение “Джовани Анжелико – мортус!” Аз го нарисувах. И после колегите постоянно повтаряха “Жоро нарисува Мортус!” и така ми лепнаха този псевдоним. Аз си го харесах и вече повече от половин век подписвам карикатурите си с него.