Вилиям Турчани

превод: Пенчо Симов

НА МАЛКО ЛИСТЧЕ

На малко листче пише есента
съдбата на девойки, по света

разпръснати от вятъра без вест,
в безмилостна борба за хляб, за чест.

Дори и розов цвят като расте,
не разцъфтява както греят те,

и вятърът дори не би успял
да занарежда с толкова печал:

във кърпата завързваш нов петак
и роза от лицето пада пак,

сукманчето отново се смали -
прощаваш, мила майчице, нали!

Надвисва облачният свод суров,
а есента е летописец нов -

незнайни имена реди така
на листчета с трепереща ръка!

ЗАСИПАН

Засипан изворът е - жалят всички;
над него няма да запяват всички,
стада да утоляват жад голяма
и влюбени да сядат вече няма,
и ще го дири все луната бледа
напразно - в него за да се огледа,
остава той засипан с черна глина,
засипан - аз съм затова причина.

Отдавна вече го размътвах само,
бе изворчето някак неголямо,
налятото изсипвах все обратно…
Сега ще ровя - в лято или в зима,
напусто - него няма да го има:
къде е тази струя чиста, бойка -
къде ли е едничката девойка?

СОРЕНТО

Щом е с бръчки само
тихото море -
като теб е, мамо,
с ласка ще ме спре.

Мъки са вълните.
Как ще ги спестите?

Всяка бръчка в зрима
нежност все трепти.
То, морето, има
мамини черти.

ЗДРАЧ

„Тъжен съм сега
като нашата градина.”
За каква тъга,
татко, през ума ти мина?

Откъде е взел
този стих? Нима поет е?
И защо без цел
в здрача тихичко го вплете?

Може би преди
чул го е? Или долавя
бъдещи беди
и неволно се издава?

Мамо, не това
е било - разбрах веднага.
В мрака без слова
някой струна в нас обтяга.

Чуй: на лютня глас.
И здрач, накратко.
Тъжен съм и аз
също като тебе, татко.