Иван Котляревски

превод: Борис Струма

1.

Духат ветровете буйни, клоните превиват,
о, тежи ми, а сълзите все не се изливат…
В скръб годините минават и не виждам края,
леко е, като поплача, без други да знаят.

Но сълзиците пролени нищо не поправят,
който миг дори щастлив е бивал - не забравя…
А завиждат и на мене - на сърцето клето;
та щастливец ли е оня стрък посред полето?

В пясъците сред полето, без лъч и росица?
Тежко е и в края роден без близка душица!
Но къде си, черновеждец? Или ме не чуваш?
Тук ела да видиш, мили, как сега тъгувам…

Бих отлитнала към тебе, две крилца да имах,
за да видиш как повяхва твоята любима…
Ням никой да погаля, мил да го наричам,
щом при мене не е онзи, който ме обича…

2.

Виждат се полтавски друми, славната Полтава,
съжали сирачето, не го опозорявай -
аз съм бедна, но съм честна и не се срамувам
дрехи да пера, да шия или да слугувам.

Ти си във кафтан, грамотен, с пановете равен,
как ще се сдружиш с девойка от род непрославен?
Има гражданки богати - някоя повикай,
ти си пристав, аз - селячка - не съм ти прилика!

3.

Ой, съдба човешка - сляпа и недрага -
как на недостойни тя ръка протяга,
а добрите скитат по света и страдат
и каквото почнат - винаги пропада.
Към когото тя е нежна, не лукава,
той, без да се труди, леко преживява,
затова глупците по-добре живеят,
а хора със разум - във нужда линеят.
Ой, съдба, защо си тъй несправедлива:
с другите си нежна, а с нас - горделива!