СНОЩИ СЕ ПОКАНИХ НА ГОСТИ…

Емилия Трифонова

***

Снощи се поканих на гости -
лице в лице.
Аз, която…
Покорявах времето в нозете си!
Ветровете ми се молеха да си поиграят с косите ми.
Аз, която…
Развявах мечтите си вместо рокля!
Носех слънцето в усмивката си,
а луната надничаше от погледа ми…
Аз, която!
Не трябваше да се срещам с мен!
Сега изстивам при допира на вятъра.
С последни усилия задържам времето,
откъсвам някоя и друга минута - за цвете и за отмора.
Усмихвам се на слънцето с вина,
защото ледът е заел мястото му.
Луната избяга от очите ми.
Развявам роклята си, вместо мечти.
Аз, която!
Никакви срещи повече със себе си!
Дори ще се забравя до такава степен,
че и случайно да се срещна,
да не мога да се позная, да се питам:
- Тази ли съм?
АЗ, КОЯТО…


***

Ще се науча ли някога?
Да не правя нещо, ако не го искам,
само защото е изгодно…
Да мразя ласкателствата и силните думи,
и обясненията в любов.
Да подлагам на съмнения всяка подробност.
Да не вземам пари в заем.
Да не прощавам, щом ме обидят.
Да не се правя на влюбена, когато не съм.
Да обичам свободното си време повече.
Да не забравям, че животът е едно премеждие.
Никога повече да не осъмвам с отворени очи
от разочарование.
Ще се науча ли някога?


***

Мамо,
прочети този стих, за теб е.
Досега много истини ти спестих,
не искам да ги изплаквам
когато вече те няма,
нелепо е.
Мамо!
Сама съм и винаги е било така.
Не защото не вярвам в хората,
а защото живота ми е скалиста река,
по която не плуват
ни лодки, ни кораби.
Мамо, за искреност съм жадна
и за ласка от силна ръка…
Страхувам се, че безпомощна ще падна
в тази моя неспокойна река.
Мамо, не чети този стих,
уж на теб го бях посветила.
Но ти отдавна го знаеш,
по очите ти го открих.
Тази истина - на мен -
ти си спестила.


***

Една стая да имам
до небето близко,
или пък в маза,
в най-ниското.
Приятели малко да имам -
верни и щури,
и музика силна
докрай да ехти,
като буря!
Вино да има
и плам.
Най-важното да не забравя,
младостта да е там!


***

Приятели,
не търсете справедливост под лапата на лъв.
Нито мъка в крокодилските очи.

Когато другият е пръв,
не постилайте по пътя му бодли.

Приятели,
ще дочакам цвета на кактус,
до вашето завръщане.
Само не зная дали ще съм аз,
когато много искрено се прегръщаме.


***

Украсих минутите на чакане
със цъфналите дървета навън.
Със нежността,
събрана в дланите,
удуших страха!
Подарих мислите си на птиците,
да ги издигнат високо.
Олекнала,
прегърнах самотна илюзия
и тръгнах за… никъде.
Там ще ме намериш.