ПОЕТИ ОТ АНДАЛУСИЯ
превод: Григор Ленков
ПОСЛАНИЕ ДО ИТИМАД
В раздяла аз пак те виждам - има сърцето очи.
Вечно - като тъгата моя - бъди щастлива!
Хвърля ми своите мрежи тук не една жена.
Но ми е скъпа само твоята примка жива.
Радвам се аз, щастлив съм, ако си ти до мен,
ала без теб в сърцето ми остра печал се впива.
В дълбока нощ ти пиша - дълбоката ми скръб
тъй от очите чужди най-добре се скрива.
Скърбя по тебе както по рай недостижим,
любов духа ми, любов слуха ми - всичко опива.
Към теб бих литнал, но мигар мога свойта войска
да изоставя подло и тайно, луна красива?
Бих те прегърнал, бих те притиснал, както в зори
росата бистра розата чиста с перли покрива.
***
Дойде смутена тя - дали не я следят?
Газела трепетна, подплашена до смърт.
По-светла бе дори от камфора кристален
и с мускус ме опи уханната й плът.
Дойде и утоли на страстите ми зноя,
спокойствие разля в тревожната ми гръд.
И наслаждение аз пих на бавни глътки -
тъй птиците роса отпиват и летят.
А слънцето изгря, а слънцето залезе,
угасна слънцето, щом тя пое на път.
О, среща - кратък миг! Тъй нежни годеници
за миг се срещат и за миг се разделят.
***
Устни - вино, поглед - на газела, шия на сърна,
зъбите й - в тази чаша с вино - бисерни зърна.
Одеяние от златни нишки стана й обвива -
тъй съзвездия се трупат край сияйната луна.
Изтъка нощта наметка от целувките ни жадни,
но зората я разкъса с пръстчета от светлина.
***
Обикнах мълния: над пепел и мъгли
тя с огнени стрели до смърт ме устрели.
А вятърът разкри пред нея участта ми -
как страдам, как горя, как страшно ме боли.
Тя вижда и скръбта, и смерча на страстта ми -
и от очите ми какъв порой вали.
Безумно ме влече високият й полет.
Тя своя ярък път в сърцето ми всели.
Или един към друг преградите ще сринем,
или плътта ми тя докрай ще овъгли.
