САМОЧУВСТВИЕ НА СЛОВОТО

Венета Братинова

Първите две книги на Димитър Горсов бяха пренебрежително отхвърлени. Той рядко издава книги, но за щастие не е единственият „самозванец” от смътната (и безответна) литературна провинция. Все още се намира някой и друг нечут и невидян прощъпалник да ни даде повод за критическа смелост. Наскоро критикът Луко Захариев „с ръка на сърцето” (и може би с фенер в ръката) откри подобни поводи за законодателните максими на критическата си изповед: „Нямайки какво свое да кажат, доста млади поети започват да размишляват върху думите, върху същността на творчеството”. Излишно е да обсъждаме изповедната смелост на подобно критическо съзнание. Тя наистина е грандиозна. Но изпаднахме в конфузията да съжалим не толкова празнословните прощъпалници, колкото многострадалното човечество. Сляпо и до ден днешен за тази критическа максима, през дългия си път то изглежда се е занимавало с една и съща работа - същността на творчеството. Даже си е въобразявало, че въпросите за същността на творчеството, словото и твореца го отличават от останалата мъртва и жива природа. И много големи поети и мислители не са се и догаждали, че от нямане какво с в о е да кажат, са посветили напразни усилия, терзания, че и заглавия на думите.

След като Луко Захариев и други критици вече казаха своето, е малко неловко да говорим за поети, които не само се занимават със смисъла на творчеството и словото, но остават и безнадеждно глухи за ред още критически проблеми и шлагери. За жалост такъв поет е и Димитър Горсов. Той не си взе поука нито от съкрушителните рецензии, нито от последствията им. И третата му книга изненадва със странно самочувствие: то не взривява тегоби и амбиции, не запалва жестикулации, не е героика. Отстоява представа за поезия, гради поетическа тема. Може би затова не е насочено навън, а навътре - към пространствата и загадките на човешката съдба в словото. Явно поетът не е надскочил по-раншните си дилеми, потънал е още по-дълбоко в своята тема, пробният камък на неговото самочувствие съвсем го е отдалечил от обществените вълнения. (Да не говорим за това, че в поезията му съвсем се е изличил познатият конфликт „аз и вие (там). Той не търси в словото средство за жестикулация, не и средство, което ще го изрази, а битие. Гледа на поезията като на „друга”, висока същност на мисълта, същност, в която мисълта познава своя образ, в която се продължава с нова стойност. Не случайно още в първото стихотворение рефренът на познатия неволник, който „чука по вратите” се преобръща - и вместо да приобщи поета към масовия сюжет, го отдалечава:

…аз ви казвам: нужен е поетът,
както Бог е нужен, за да се възземе словото от хаоса,
както ирисът на слънцето е нужен, за да видим
                                                                 сянката си.

Този поет не настоява за съчувствие към сърдечните си воли и неволи. „И понеже в мен е любовта”, терзанието ще сътворява от словото изход.. Ще познава себе си в образа на „едно ронно цвете”, родено от самотата, от унизените импулси, от ледовете в душата, от безизходните колебания и ялови победи.

Всъщност това е може би единственото стихотворение, в което Горсов е потърсил темата си в опозиция. Но е предпочел не да жестикулира към масовия сюжет, а да го провокира в тема. И с обратна представа за поезия. Във време, когато поезията търси начини да се вгражда в претворения делник на автоматизиращия се към потоците на информация човек, Горсов следва високата представа за поезията. Това се долавя пряко и в цитираната формула, и в „прераждането” на масовия сюжет, и в особената страст към символното битие на представи, образи, състояния, асоциации. Попаднали в неговия мисловен поток ( а той изглежда е склонен да увлича и презарежда всичко, което му се изпречва), далечни формули на поетическо съзнание и нови асоциации, отшлифовани истини и зараждащи си проблеми на мисълта излизат от събитийните си граници. Придобиват странно отвлечен характер - губейки събитийно-времевата си мотивация и завършеност, те стават конкретност на мисълта, портретуват и разрешават нейния път, не себе си. Гласове и образи на живота рефлектират в устойчиви и нови представи за поезията - но нито едните, нито другите са цел. Мисълта ги оживява и приобщава, но те са повече средство, отколкото и предмет. Обобщавайки ги, тя върви към своя образ, търси своята реалност на натрупаните, далечни и противостоящи представи. Раздвоена между „непостигнатия”, „идеен” свят и символите-памет за неговата постигната цялост, тя е терзание, но и живот.

Първото впечатление няма да ни излъже - стиховете на Горсов трудно се четат „между другото”. Мощният стих изглежда спонтанен, увлича ни, но непрекъснато се зарежда от символни вакууми, от неочаквани дилеми, от внезапни обрати на изповедта и съзерцанието. Стихът е извънредно наситен, но едва докосвайки се до проблематиката му, сме увлечени в друго, също толкова вакуумно и ефирно, отлитащо пред погледа ни пространство. Почти всеки фрагмент е пространство за отделно стихотворение - но поетът предпочита да ги стълпотвори в едно, да пренасити с тях състоянието. Не бих се заела да отричам или окуражавам подобен тип поетическо мислене. Но ще отбележа, че тук многословието не е неовладяна мисъл, а посока, за която явно се настоява. Колкото повече се тълпят дилеми и пространства, колкото повече отпадат границите в събитийността, от духовния полет на човека отпадат суетливите черти, за да го видим в твърде актуален портрет: една оголена антена, трагично открита за далечни откровения на човешката природа, за несъвместими и търсещи се епохи на светоусещането. Отзвучали във времето, истини и съмнения се връщат в човека - бездомни, неразрешени, търсещи единен образ. От стълпотворящите се и сякаш безразсъдно (или отчаяно) стълкновени състояния изгрява страданието. Подобен израз е странен. Но в поезията на Горсов е страдание - и приближаването, и отдалечаването, истината и илюзията, любовта и пустотата. Но страданието е някакво странно, спасително озарение за двойствения образ на нещата. „В дълбоките полета на надеждата,/ дето подир всяка загуба ръката вбива кръст под парцаливото небе / и нозете коленичат пред вика на гарвана като пред ангела-тръбач”. „И всички основания изгубват аргумента си”. И руините „сред бурена мистично се стълпяват”. „ И пирамидите се сриват над основите на хилядолетната си самота”. Но

И ако мерим с болката живота си,
не помня да съм бил по-жив от този миг.
Крещях, а слънцето в дълбоките огледала на мрака
растеше с образа на майка ми
и аз не зная нищо по-жестоко
от слънце в гроб.

В „Гората свършва тук” всяка земна твар е загадка, непостигнат и неподвластен за човека свят. Човекът е равен на всеки от тези светове - на тревата, на златната пчела, на светкавицата в очите на смока, на песента, която птицата изпраща към небето. Мисълта за тяхната непостижимост е страдание, но и постигане на света в неговата цялост - единствено в мисълта те са един свят, единствено в нея стават едно състояние. Човекът е във всеки от тези светове - но и над тях - с мисълта за тях:

И мисълта ми като извор, роден от пряспа снежна
                                                                        в мене,
трепти бездънно извисена
                                    над тоя непостигнат свят.

„Защо не можем едновременно да бъдем…” - това терзание на Далчев и на много още поети тук ни пресреща с особена проблематика. В поезията на Горсов отричащите се крайности странно се утвърждават. Любовта към ближния са оказва „убежище, което обитаваме сами”. Яснотата е безнадеждност, а тъмнината - спасителна загадка. Любовта носи празнота, но празнотата взривява жажда за съприкосновения. В” стих чудесен се разлива нищото” - но „думата отваря дума” и стихът става изход. “Аз съм слаб!…” - казва на едно място поетът. Но слабостта е сила - защото „ не мога над страха ви да злорадствам”. Другаде жестокият удар доказва, че”жив образ имат празните неща” - и сривът се оказва живот, прозрение за „невидимите същности”, - „бездна, дето трудно любовта извайва своя образ”.

Най-често поетът е в отричащите се крайности. Това е проблем и на символиката. Натуралистични образи и висока символика се търсят в едно състояние - ръката, която „вбива кръст под парцаливото небе” насища с друго пространство символа на „ангела-тръбач” - и с друг проблем. Тук ни пресреща оригинален поетически проблем. Съблазнен от мистиката на словото, поетът живее неговите дълбини, условността като природа. Отдава му се като слепец или като дете, безразсъдно, както селянинът се отдава на земята и на плода, или както примитивният човек се отдава на земния кръговрат. Всъщност той постига „високата” същност на поезията в една наивистична представа. Този проблем отключва ред часности , с които тази поезия изглежда странна. Условността е не само битие на мисълта, но и тайнство, магика. Сама по себе си тя е много повече проблем или предмет, отколкото пространство на мисълта.

Двойственото битие на нещата - в природата и в мисълта - е проблем, сам по себе си обяснява или обобщава света. Не случайно поезията на Горсов не остава в „нещата от света”. Той не се изравнява с нито едно състояние. В нито една истина не е до край, търси я в обратна. Всяко стихотворение иска да обхване „целия” свят / може би оттук е усещането, че стихотворенията говорят за едно и също - а за толкова неща става дума и толкова богат речник и образен диапазон има този поет! / .Затова мисълта е в много посоки, но ги връща в свои черти, в образи на „едно”, което жадува да означи. Битието на символа е странно. Възкресени стилизации се изпълват с природа, високи формули на символизма оживяват със земни проблеми, разрешават първични усещания и въпроси за света. Символът непременно е на границата на своето разпадане - търсен като висока представа, той всъщност непрекъснато я отключва към земното пространство. Оглежда се в обратни символи, в натуралистични образи, разрешава преходния човек. Взаимното разкрепостяване на „натурата” и символа ги прави жизнени в техните обратни пространства. Условността става предмет на земното, в него се продължава, а дилемите на земния човек в нейното пространство получават образ - и стойност. Може би затова Горсов ни напомня нещо от символизма, но нещо противопоставно. Той не върви към символа, а тръгва от него. И нещо друго - символът идва не да го изрази и завърши, а да го разреши. Всъщност въобще условността тук е в тази „практическа” функция. Най-сетне, символът въобще не е самостоен проблем и свят, неговият сюжет се гради от натурата, от насрещния, променлив и кипящ свят. Затова и такива простосмъртни събития като изтупването на килими в неделя или хлябът и водата на масата се оглеждат в проблематиката на едно високо „пречистване”, на сизифовския смисъл или на възраждащата се в словото гордост.

Читателят, който търси в поезията философски стойности, може би ще се раздвои между философското и философичното в стиховете на Горсов. Любопитно е дали ще ги разграничи. На мен ми се струва излишно. Едва ли Горсов има философски открития. И едва ли се стреми към стойности на философията. Те са предмет - но предмет на поезия. Към въпроси на философията ( а тук могат да се отграничат и въпроси на ред други науки) той подхожда с логика на поезия - и гради поетически, не философски стойности. Както условността е дилема на човешките сетива ( за науката тя има други проблеми), тайнство, в което се продължава човекът, проблеми на философията са потърсени, назовани, третирани като загадка на човешката сетивност. Те се разрешават като човешко състояние, носят образи на човешка рефлексия. От гледище на философията не някои, всичките стихотворения на Горсов може да са философични. От гледище на поезията философични са само онези, които подражават философията в нейната логика, не в предмета й. Горсов има и такива увлечения. Те ми се струват неизбежни в търсенето на един такъв тип поезия - а Горсов все търси своя „вариант” на поезия, в която „думата отваря дума”. Противоречията в стойностите, към които той се стреми, най-доказателствено потвърждават и автентичността на усилията му, и рисковете, и реалността им.

Това е твърде дълга рецензия за книга, която е в периферията на критическите списъци. Но това е книга, която провокира някои формули за днешните усилия за поезията. Когато прочетем такъв поет, независимо дали той ще ни си стори „голям” или „малък”, се промъква усещането, че съвременната ни поезия е далеч по-богата на противоречия, съблазни и пространства, отколкото правилата, с които понякога я измерваме. Горсов се е отдалечил от някои масови комплекси на младата поезия, в чийто контекст все още го разглеждаме. Той няма комплекса да бъде „във времето си” със сюжетния мотив, с типичното количество словесет багаж, с канонизиращи се символи, тип асоциативност и метафора. Съвместявайки различни формули на поетическо съзнание, търсейки проблематиката на днешния човек в стълкновенията с „идното” и отминалото, той доказва, че поетът винаги е във времето си. А може би е във времето си дотолкова, доколкото е и извън него, доколкото може да го види не само със своя, но и с други мерки. Много млади поети търсят събитието като стойност сама за себе си. В тази тенденция събитието съдейства с най-разпространената представа, завършва се със себе си. Този проблем не може да се гледа само в отрицателна светлина. Той е свързан с оцеляването на поезията „ между две извивки на шлагера”, в делника. Горсов потърси нови стийности на старото битие на поезията. И това е интересно не толкова като частен проблем, колкото като напрежение на поезията, която твърде мъчително се двои в своите перспективи. Независимо как ще оценим новата му книга, тя ни открива самочувствие - и то самочувствие за поезия, а не за жестикулация. Ние всеки ден говорим за крехкостта на таланта, но рядко се интересуваме от неговата устойчивост.

И две думи, които се отнасят не само до тази стихосбирка: отвратително оформление. В него има толкова гръмка посредственост, че наистина повече думи са излишни. Още не съм виждала своя книга и се питам: как ли се чувства човек след десетгодишно очакване пред така безобразно окарикатуреното си „отроче”?


Димитър Горсов, „Крехка вечност”, София, „Народна младеж” 1982 г.