ПЪТУВАТ ОБЛАЦИТЕ ВСЕ НА ЗАПАД…

Татяна Любенова

***

Пътуват облаците все към Запад.
А Вечерта след тях върви и сякаш
прибира ги в кошара като стадо.
А Вечерта мълчи.
Изпълнена е със словата
на моите отвъдни Гласове…
И всяка вечер слушам тишината
на Думите….
В поднебието на Душата ги запазвам.
И чакам Времето да ги превърне
в Знак.


***
                               на М.

Додето още сме при теб, Река,
да те усещаме…
Защото утре Времето ще спре на хълма
като Пратеник
и ще ни поведе към други Светове.
Все повече ще обедняваме.
Светът ще се смалява
до четири стени.
Ала и те ще са достатъчни,
защото ще ги населяваме със спомени,
с въпроси и тъга…
И от затворената невъзможност
ще тръгнем
към най-голямата си
Свобода.


***

Боже,
някога беше дълго Лятото.
Имаше Време в него за всичко -
в тъмните вирове да къпем телата си,
рибите с кърпа да хващаме, миди да сбираме.
Имаше време за скитане и за палуване,
летните бури перяха Небето до посиняване.
Имаше време над нечия чужда съдба да мъдруваме
или със своята - да се надбягваме.
Да си крадем плодове и с разбито коляно
вечер във къщите наши да се прибираме.
Боже,
някога беше дълго Лятото…
Лятното Време изтече в Реките посърнали.
Няма го Лятото, няма го вече Лятото.
Някъде нивите пусти
са го пoгълнали…


***

От тъмнината
бавно ще изплува една Звезда.
От нея светлините на Града
ще се запалят….
И цяла нощ ще светят
като Небе…
Защото истинското е невидимо
за нас…


***

А сутрин гълъбите се издигат
с тържествуващи крила…
И кучетата хукват
по уплашените улици
на Времето…
А аз
къде съм
в тази ранина?


***

Светът
се разруши.
Отминаха по пътя
човешките Души,
с които се обичахме…
Все повече са хората,
с които разговаряме
наум…