Димитър Васин

ОТКРИТО

Не ми отнемай правото за цвете,
което идвам да ти поднеса.

Аз знам, че цвете се поднася живо,
ако потрябва и във гроб дори.

Да кротна - кротък няма да остана -
едва ли и остатъка си ще спестя.
Светът е и на лудите си даден.

Не ми отнемай лудостта…

Погледай идването ми.
Вземи подадената красота.
Ако потрябва и ръката ми вземи.

Не ми отнемай правото да се родя отново…

ЗНАК

Идват по мръкнало мъртвите,
идват неканени - мъмрят ме.
Гърбя се в тъмното, мъкна се
- дъх да остане до съмнало.

Чуваш ли, тате, по съмнало
клетва изрекох със лудите.
Дума, наблизо просъскала,
още ме дири разлюбено.

Всичко край мен е объркано -
чакам си, тате, войводата.
Съмне се, скоро и мръкне се -
никой за нийде не води ни.

Нека по мръкнало мъртвите
пак да пристигнат неканени.
Идвай и ти и посмъмрвай ме
- всеки войвода с Балкан си е.

СТЪПКАНО

Вечерта раздяна мисълта ми и олекна мисълта ми
с думата, която нося за посока и с която бях
по следа на пепелянка, недалеч от мен, за да остане
добротата ми за друга дума, надживяла моя страх.

Моят страх преследва пепелянката и други страх преследва
във вселената на казаното, но не прозвучало в мен,
на неказаното, но звучало в мен за дните ми последни
и за дните на езичието, само за да онемей.

Чувам себе си и думата, изтичала след пепелянка.
Сещам и страха, опасал цялата земя. За миг да спра
думата ми за доброто и за истините ще избяга
без да изживея и ухапването, и мига от страх…

За ухапването и за пепелянката не се страхувам -
страхува ли се думата с противоотрова в себе си?
До доброто пътят ми понякога минава и по урви,
и по пепелянки. Ха, сега, Димитре, сам го принеси…

ОБСАДА

Вълкът нощес в кошарата е влизал.
Вълкът е вълк: ще дойде недоял
и ще забие пак зъба си близо -
да заболи човека, че е спал.

Че и човешката си кротост мъкне,
прегърнал, боже, и добро, и зло.
Кошарата му натежа от мъка.
Е, всичко - казва - вече е било.

И губи, и печели много вчера -
за бедността си нищо не събра.
И сладко му е с малко да вечеря,
но за вълка да мисли, че е брат.

И питам се: на него ли приличам?
С какво съм беден и с какво богат?
Дали в житейската си воденичка
съм млял и вълчи глад да утоля?

По вълчи вия: имам ли си братя?
Един в гърба ми вчера зъб заби.
Дано от зъб в гърба не си изпати.
Че вълк ли е вълкът, ако е сит?

И БРЯГ
СРЕЩУ БРЕГА

Възможното е невъзможно - къщите да се преместят
и някой ден селцето да ни срещне под могилката.
Отвикваме от миналото си безпаметно и лесно,
а паметно и трудно с настоящето си свикваме.
Объркано е нещо във душите ни. И е възможно
във нас и невъзможното - за нищо да не ни боли,
омразата и любовта една до друга да положим
и да забравим, че не се понасят и във гроб дори.

***

Увисна и изсъхна вятърът върху простирите.
Очите ни изсъхнаха - една искра ни само трябва
да върнем блясъка им пак и себе си подирили
да изпечем сърцевината и коричката на хляба.

Една искра ни трябва пак. И във очи потънали,
да я открием за насъщния. Без вятър и със вятър.
С обесените ризи по простирите. Със тъмното.
С живота си, за който истината всеки си пресмята.

Най-после някой да усети нашето присъствие,
от хляба ни да вкуси и до масата със нас да седне.
Какво след нас, че са се и изхилвали, и съскали.
Човек не може да е сам и да умира, че е беден.

Последния не винаги с победата посрещаме.
А първият не винаги е, боже мой, и победител.
Присядаме до масата си вече и разнежени,
и със очи разискрени, додето някой не ни срита.

Разриваме и огъня за късното дозряване.
Увиснали върху простирите, душите ни се мятат.
И все си мислим още със какво да ги засяваме.
Какво от нас и вятърът ще пусне утре във земята…