Виктор Юго

превод: Пенчо Симов

ЮНСКИ НОЩИ

След топъл летен ден, с безброй цветя покрито,
полето пръска дъх, от аромат прелял;
до твоите уши неясен звук долита
и във прозрачен сън лежиш полузаспал.

Над мрака избледнял блестят сега звездите;
блуждае светлина по небосвода блед,
лъчистата зора край хоризонта скита
и сякаш цяла нощ очаква своя ред.

28 септември 1837

***

Понеже цъфналият май навън ни кани,
ела, порадвай се на свежите поляни,
на сенчестия свод сред гъстата гора,
на лунните лъчи, на спящи езера,
на пътя, на пътеките и на зефира,
на хоризонта, в който тоя свят опира
като във устни; гледай края син
на роклята небесна, цялата от муселин!
Ела! И тоя звезден поглед, който гали
(достигнал до земята през безброй воали)
дървото, цяло песни, цяло аромат,
дъхът горещ на блесналия в слънце свят,
природата, която ярко засиява -
о, нека всички те да ни помогнат и тогава,
като стебло със две цветчета да се разцъфтят
и красотата ти, и любовта във твойта гръд!

ДЕТЕТО

               O horror! horror! horror!
                             Shakespeare M a c b e t h

Били са турци тук. Разруха вред, тъга.
Известен с вино бе, а мрачен риф сега
       е остров Хиос, който беше
засенчен от гори, с дворци и със земи,
където весел танц и песен на моми
       над морските води ехтеше.

Пустиня вред. Но не! Край сринатия зид
детенце гръцко със съвсем измъчен вид
       седи, главичка в скръб навело;
намерило е то приют и щит едвам
в един разцъфнал глог, и той забравен там,
       край оплячкосаното село.

Детенце босичко сред остър камънак,
очите ти, кажи, как да изтрия, как
      да им възвърна синевата,
в мъглата на плача да заблести сред тях
светкавица от жив възторг и детски смях
       и да си вдигнеш ти главата,

какво да сторя аз? Кажи ми как поне
във къдри да сбера над твойте рамене
        косата руса, оцеляла
от вражеския меч, от страшната съдба,
коса, подобна днес на плачеща върба,
        надолу вейки разпростряла?

Какво желаеш, за да не тъжиш, дете?
Край бездна във Иран, знам, лилия расте -
       да я откъсна ли за тебе?
Или плод от дърво, тъй едро, че човек
от сянката му с кон, за да излезе, век,
       и то в галоп, ще е потребен?

Засмей се, ще ти дам прекрасна птичка: тя
е с най-приятен глас; запей ли - песента
       по-нежно от обой се рони;
поискай: цвете, плод и птичка с глас - обой…
А гръцкото дете отвърна: „Друже мой,
      желая пушка и патрони.”

8-10 юни 1828

***

Разпръсват другите във хиляди посоки
душа, инстинкт, стремеж и чувства и най-дълбоки:
според случайността решават всичко те,
идея в техните дела не се чете;
сами не търсят план или мечта велика
и случаят насам или натам ги тика;
преходното сега обгръща ги отвред:
не са били преди, не ще са занапред.
Духът им всеки ден в несигурност блуждае.
Поемат - пътникът за пътя си нехае,
заместват вчера с днес и скръбен плач със смях,
да сменят „да” със „не”, се случва често с тях.
Живеят ден за ден, остават все невежи
и няма правило за техните стремежи;
ни договор, ни дълг за тях не е предел.
И в размисъл дори не търсят ясна цел,
и не откликва в тях идея по-далечна;
в сърцата им без скръб е всяка обич вечна,
без корен в минал ден живеят на света,
а бъдещите дни за тях са без цветя.

А ти на моя дух сияние предаваш,
и ангел, и жена за мене представляваш,
издигаш и ме и с мен си във минута зла,
прегръщаш ме с ръце, подемаш ме с крила;
за мен си символ ти, чрез който ясно става,
че цялото сърце в слова се изразява,
душевният покой - във тих и кротък нрав,
и нежната душа - в лице със изглед здрав,
че всяка доброта във радост се разкрива,
а добродетелта - във външност най-красива;
за мен си фар и цел, и полюс, и магнит
и не случайността ме прави днес честит,
разбрах, че всеки дух за себе си е мярка
чрез твоята душа - лъчиста, вярна, ярка,
със целия ни свят в хармония си ти
като една звездица в небесни висоти.
Не дразни нищо в теб - красива и открита,
усмихната душа със разум благ се сплита;
и в мигове на плач животът ти дори
като гнездо в беда сред гъстите гори
като вълна в легло, от мъх успокоена,
звучи със нежността на цялата Вселена;
усмивка, красота и взор възпламенен -
у теб е всичко химн, към бога устремен.
Пред моите очи заставаш съвършена
и сякаш музика - прекрасна, вдъхновена,
във всяка стъпка, жест у теб сега трепти.
О, шум са другите - сред тях си песен ти!

Ле Рош, 17 октомври 1834

СТАРА ПЕСЕН ОТ МЛАДИ ГОДИНИ

Знаех, че за Роза не копнея -
Роза с мен дойде в леса голям;
разговаряхме тогава с нея,
за какво ли - вече аз не знам.

Бях студен - като от мрамор леден,
и разсеяно мълвях безспир
за цветя в простора необгледен;
тя с очи шептеше: „А подир?”

Перли ни предлагаше росата,
а гората - за чадър листа;
крачех, слушах коса в дървесата,
в славеите вслушваше се тя.

На шестнайсет бях, с безстрастна поза,
тя - на двайсет, с поглед засиял.
Славеите пееха за Роза,
косът ме освиркваше без жал.

Роза, с бузи с плам поруменели,
нежна длан простря в красив замах,
за да набере черници зрели;
аз ръката бяла не видях.

Бликаше поток и свежа пяна
по тревата пръскаше роса;
влюбена, природата засмяна
дремеше далеч накрай леса.

Роза се събу и поривиста,
с трепета красив на онзи час,
стъпи леко във водата чиста;
не видях крачето бяло аз.

Не намирах аз какво да кажа;
следвах я из тихата гора,
тя ми се усмихваше и даже
си въздишаше, ала не спря.

Колко е красива, забелязах
чак извън заглъхналия лес.
„Да не мислим за това!” - ми каза.
Но за нея мисля и до днес.

Париж, юни 1831

КАКВО ВИДЯХ ЕДИН ПРОЛЕТЕН ДЕН

Вратата бутнах аз, да видя кой се вайка.

Ридаеха деца край мъртвата си майка.
Навяваше тъга и ужас всичко там;
трупът лежеше блед на одър неголям;
като че бях пред гроб и дух пред мен застана.
Студено бе; видях пролука на тавана.
Четирите деца погледнаха към мен
със старческа печал. А пък трупът студен -
като зора в мъгла - усмихнат беше нямо.
И най-голямото, пет-шестгодишно само,
като че казваше: „Защо е тъй, не знам.”

Зло престъпление извършено бе там.
И как се случи то: под небесата сини
живей една жена във най-добри години,
разумна и добра, родена в този свят
за скромен, тих живот. Мъжът й е сърцат
и тъй трудолюбив, че съумяват двама
да поведат борба със бедността голяма.
Ала холера зла отнася този мъж
и ето я след туй вдовица изведнъж
със четири деца… Тогава тя веднага
търпение и ум във мъжки ум напряга,
без печка, без чаршаф живее тя, пести,
приема всеки труд и ден, и нощ почти,
от сламата плете рогозки, често взима
да кърпи, да пере и вечно грижи има,
почтена и добра, а пък живее в ад
и ето я накрай издъхнала от глад.

С червеношийки бе изпълнен паркът в здрача;
звънтеше тежък чук в дюкяна на ковача;
шумеше маскарад с разкош като насън
по балове безброй; живот кипеше вън;
дрънчаха куп пари в ръцете на лихваря;
каляски и коне летяха в надпревара;
из равнината влак се носеше напред;
в морето параход; догдето тъй навред
блестеше светлина и радостна омая,
при слабата жена, самичка в тая стая,
гладът, жесток вампир, се вмъкнал с жален вой.
Измършавял и зъл, без шум пристъпил той
и яростно убил нещастницата бедна.

Гладът - това е взор на проститутка бледна,
тояга на бандит, ръчичка на сирак,
която хляб краде, когато падне мрак,
това е сетен стон, от треската сподавен,
на заболял бедняк, от всички изоставен.
О, господи! Навред обилен сок снове,
земята ражда хляб, треви и плодове,
след всеки свехнат стрък израства свежа смяна;
на всичко даваш ти, о, господи, прехрана:
и малката муха намира бъз зелен,
врабчето пий вода в потока всеки ден
и ястребът свиреп намира мърша в гроба,
природата таи във своята утроба
храна за всеки лист и хапва си добре
вонящият чакал, а пък човекът мре!
Злодейство е гладът, убиец - обществото.

Защо едно дете да мре от глад, горкото?
Защо гнездото днес е с повече права
от люлката? Защо понасяме това?

Април 1840

***

От шест хилядолетия войната
харесва на народите в света,
напразно бог с десницата си свята
звезди създава и твори цветя.

Небесният простор с лъчи от злато,
гнездото нежно и цветецът лек
не отстраняват лудостта, която
владее заслепения човек.

Победа кървава над враговете -
това е жребият, от нас мечтан;
наместо със звънци на вратовете,
тълпи-стада вървят след барабан.

И кървавата слава с колесници
лети победно в облаци от прах,
прегазва всички майки-мъченици
и всички мънички деца със тях.

Стремим се все към щастие сурово:
„Да мрем!” Това е нашата съдба;
да имаме в устата си отново
вкуса горчив на бойната тръба.

Блести стомана, лагер задимява,
войникът бледен тръгва да руши,
топовният гърмеж възпламенява
невзрачните и мрачните души.

И всичко туй - за разни господари,
които подир всяка схватка зла
ще си разменят комплименти стари,
догдето гният нашите тела,

догдето из праха и треволяка
чакали, лешояди от леса
по костите ви ще тършуват в мрака
дали остават някакви меса!

И ни един народ не позволява
съседът му да бъде жив и здрав;
внушават ни във бой да търсим слава,
раздухват глупостта ни в бесен гняв.

Руснак е този! Сваляй го от коня!
Хърват е онзи! Огън бий, безспир!
Това е правилно. защо пък оня
е сложил на гърба си бял мундир?

Премахвам някого, подир което
изпъчвам гордо своите гърди,
защото той престъпник беше, ето:
посмял оттатък Рейн да се роди.

За Росбах* и за Ватерлоо ще трябва
да се мъсти! Човек е помрачен
и силата на разума отслабва,
сред сеч и мрак угасва ден след ден.

От ручеите може да се пие,
в гората да се вдишва аромат;
в мечти и обич да живеем ние,
но всеки готви смърт за своя брат.

Секат се, стръвно мушкат вдясно, вляво,
в борба се сплитат мишци, рамене
и ужасът с ръце се вкопчва здраво
във гривите на буйните коне.

А тук зората грее над простора!
Наистина се удивлявам аз,
че е възможно да се мразят хора,
додето пеят птиците над нас.

2 юли 1859

—————————–

* Росбах - село в Източна Германия (Саксония), където през 1757 г. пруските войски, командвани от Фридрих ІІ, удържали победа над армията на маршал Дьо Субиз по време на Седемгодишната война.

НИВОЗ*

„Върви си - чувам северняка, -
ще пея аз сега!”
И зъзнеща във полумрака
от студ и от тъга,

пред неотменното Quos ego,**
дошло от мрачен лес,
изгонена без жал от него
е песента ми днес.

Вали. И ме отпращат всички
със жест или със звук.
Това е краят. Ластовички,
да си вървим оттук.

Градушка, вятър. Храстът вече
се свива, почернял.
По сивото небе, далече,
се носи пушек бял.

Жълтее тук тревата суха
със всеки ден и час.
Ключалката безспирно духа
по пръстите ми мраз.

3 октомври 1859

—————————–

* Нивоз - от nivosus (лат.) снежен, заснежен; четвъртият месец от републиканския календар (21 или 22 декември - 20 или 21 януари).
** Quos ego (лат.) - Аз ще ви… - думи, изразяващи сдържания гняв на Нептун към непокорните ветрове (Вергилий, „Енеида”, Първа книга, прев. Г. Батаклиев, НК, 1980)