МОНОЛОГ - 2 част

Игор Талков

превод: Георги Ангелов

МОНОЛОГ

ПОЧИВАЙКИ, ИЗВЪН СТРОЯ…

А щом утихнат боевете,
почивайки, не в строя
за мира и любовта
ще съчинявам и ще пея.

Любовта е принцип на живот на всичко съществуващо на Земята. За нея и в нейно име се рушат и възраждат държави, обществени системи, светове, водят се войни, хората стават или негодници, или светци.

Александър Сергеевич Пушкин с устата на един от своите герои изрича: “Сладостното внимание на жените е почти единствената цел на нашите усилия”.

Политиците, които си поставят за висша цел не достигането на любовта и хармонията, а самия факт, че са победили, са лъжеполитици, хазартни, бездуховни играчи.

Зрителите, идващи на моите концерти, се удивяват от съчетанието на несъчетаеми неща в моето творчество: меки, лирични песни за любовта звучат на фона на резки политически композиции. Ще обясня: и едните, и другите са същностни компоненти на душата ми. Аз не съчинявам специално, пиша само тогава, когато нещо дълбоко ме вълнува.

Ние живеем в най-страшното време за нашата многострадална родина, в момента на кулминацията на войната на правителството със своя народ. За никого не е тайна, че съветските диктатори и техните помагачи са слуги на черни и невидими сили, дейността на които е насочена към унищожение на всичко съществуващо на Земята, и най-напред на Любовта, защото черните сили знаят по-добре от всеки, че само Любовта може да победи злото.

За да се даде възможност да пораснат и да разцъфтят истински високи чувства, трябва да се подготви благоприятна почва. В помийната яма, простете за сравнението, цветя не растат. Истинските политици би трябвало да обработват тази почва, очиствайки я от боклуците.

Бих перифразирал известния израз “Доброто трябва да има юмруци” в “Любовта трябва да има юмруци”, не в буквален смисъл, разбира се. Любовта трябва да бъде защитена.

Православието не е войнстваща религия, но е способна да се защити, да защити Любовта ни един към друг и към Бога.

Аз съм руски православен човек. С това се и обяснява съчетанието на несъчетаеми елементи в моето творчество.

Любовта е стимул за живот, вечно дирене, единствената възможност за растеж и самоусъвършенстване.

На 34 години съм, 30 от които бяха търсене.

За първи път се влюбих на 4 години… Тя беше по-голяма от мен с 20 или 30 години, не помня точно. По цели дни пълзях в тревата и лазех в храстите, по всички правила на маскировката, следейки предмета на моята любов.

А обектът, неподозирайки за това, беше обкръжен от големи красиви чичковци. “Няма да им светя” – мислех си, но веднъж, решил се, изскочих от храстите и категорично й признах. От тогава се старая да не се обяснявам! Посмяха ми се и ме пратиха да спя. Така завърши моят първи сериозен роман, но… започна търсенето. Понякога ми се струваше, че съм намерил: „Кажи, от къде се взе, моя неочаквана радост?…” – но времето поставяше всичко на мястото му, и се отправях нататък по пътя на вечното търсене.

Няма нищо по-горчиво и болезнено от разочарованието, и раната, която то оставя в душата, сълзи цял живот. Моите песни за любовта са изпълнявали и продължават да изпълняват функции на лекар-анестезиолог, частично попивайки в себе си душевната болка. Може би затова са и такива тъжни.

Хората, имащи способността да се влюбват, като правило, са фантазьори. Влюбчивостта – още далеч не е любов, макар че на нас много ни се иска да я възприемаме като любов. Ние започваме да даряваме тези, които са докоснали струните на душата ни с качества, неприсъщи на тях. И когато чашата на несъответствията се препълни, настъпва пустота, вакуум, който нищо не може да запълни. В такива минути ти се иска да се махнеш от света, от себе си, а понякога и от живота.

Плод на моята фантазия,
какво стана с теб?
Агонизираш като простреляна
в тинята на мъртвите чувства.
Прости ми за това,
че на когото ми попадне
слагам твоето лице
и като глупак се моля
да съживя диханието на крехката ти душа.
Не ме радват говорещи кукли,
но ти вече си измислен от мен, образ несполучлив
и неволно си поканен на маскарад.
Да отстраня безличното
е обречено начинание,
все едно ласкаво
да галиш пустотата,
да окриляш въображението
на неодухотвореното
и да тръгнеш на плаване
с каменен сал.
Ех, плът на моята фантазия…
Плод на моята фантазия,
върни се в миналото,
където играят на „салочка”
детските мечти,
въплъти се в дъгата
над некосената трева,
в лекокрилите пеперуди,
в първите цветя.

Но времето лекува и вразумява, ние губим, отново намираме и отново губим, поддаваме се на властта на въображението и отново се разочароваме.

Налага ми се да общувам с уфолози, които се стараят да ме убедят, че само на нашата планета, изтръгнала се от общия хармоничен ритъм на Вселената, истинската любов е чудо, докато на другите планети тя е разбиращ се от само себе си жизнен фактор. Нашите братя по разум, съществуващи в много по-съвършени сфери на битието, се срещат един с друг навреме и живеят дълго и щастливо.

Възможно и да е така. Но!

Несвоевременността е вечната драма, където са Той и Тя” – такава е човешката участ. Любовта е леко да се измисли, но да се намери е много трудно.

По този повод много добре го е казал Николай Рьорих: “Да се живее е трудно, мое момче… Помни заповедта: живей, не се бой и вярвай, остани свободен и силен, а после ще успееш и да обикнеш“.

Възможно е, после и да сполучи този, който не успява сега, но за това е нужно да имаш много сили, търпение, воля, да имаш непресъхващ източник на вдъхновение.

Редом с мен е жена, която ми е по-близка от всички, които някога са били около мен. Тя не прилича на нито една от измислените от мен, но е достойна за голяма и истинска любов. Понякога ми се струва: това, което съм търсил зад хоризонта, винаги е било до мен, но не съм го забелязвал. Успокоявам се с едно: нашите отношения никога не е докосвала измама.

Иска ми се да вярвам, че пътят на моите търсения е завършил, но… какво е там, напред, знае само Бог.

Когато се уморя да се уморявам
от безредните съмнения,
ще престана да воювам
и ще падна в твоите колене.
И нека гори огънят на делата,
какво толкова има в тях? Само безпорядък.
Не светят, не топлят,
а само болка и безпокойство са
от съмнително естество.
Когато за последен път се срина,
а е близо – този път последен,
знам, че няма да се съкруша,
пред теб ще падна на колене.
И нека ми простят стиховете
и недописаните песни –
неми спътници на тъгата и депресията…
Мои стихове и песни…
А когато се скъса нишката
и свършат всичките вълнения,
не трябва мен да ме погребват,
пред теб ще падна на колене.

Луцифер е баща на лъжата. Пазете се от лъжата – неговото дете. Където започва лъжата, там завършва любовта. И

Да се разделиш може и обичайки,
болката да се разнесе постепенно,
но лъжейки себе си
не можем да излъжем Бога.