Никола Инджов

Признавам, че горното заглавие е силно повлияно от нашумялата напоследък “инсталация” на някакъв чешки занаятчия, монтирал в Брюкселския офис на Еврвопейския съюз нещо като пъзел с картите на страните-членки. Та българската територия – както бе показана по телевизията – бе запълнена плътно с клозети. Целомъдрените наши дипомати се възмутиха и решиха да предизвикат държавна намеса. Те не допуснаха, че може пък човекът да е идвал в България и лично да е посещавал обществени тоалетни в столицата или провинцията – все тая. Но защо не се възмутиха от родни “инсталации”, които описват българина ето така: “Животът на един мъж неочаквано се проваля. Той се опитва да разкаже битието си, но то все му се изплъзва и се прелива в естествена история на клозета, на мухата, на пчелите”. Това е анотация за “Естествен роман” от Георги Господинов, преведен, доколкото знам, на доста европейски езици, и представян в страни, където имаме склонни към протест по естетически поводи посолства. “Естествен роман” разказва не само за клозетната фауна, но и за „миризмата на гаджето, което сере пред тебе”. Цитат, драги ми читателю. А всъщност, не съм сигурен дали чехът не е получил именно от този роман представата си за нашето мило Отечество, но съм сигурен, че у нас, и то не къде да е, а в университетски кръгове, действат прочути автори и им съдействат още по-прочути анализатори на литературните опити в европейския клозет.
В случая, разбира се, ме интересува нещо много по-значително от “инсталацията” и споменатия роман. При прочита на творби, обявени за образци на “новата българска литература”, се губи вярата, че заниманията с поезия водят към висока нравственост. Това е впечатление от морално-етичен характер, поради което разбирам, че е недоказуемо, но аз го споделям, защото съществува в субективните възприятия на читателя. Обективното обаче е, че подобието на литературен език се използва просто за прикритие на малодарието – по израза на Владимир Василев. Още по негово време, а се знае, че и преди, малодарието е изпъквало единствено в могъщите сенки на Яворов, Дебелянов, Лилиев, Гео Милев – да посочим само тях като строители на българския поетичен език. Отделно приносите на Йовков на същото поприще, на Елин-Пелин, на Радичков. Днес малодарието има неизмеримо повече възможности за разпространение – един интернет е достатъчен за изтъпанчване пред целия свят с гордия вик “Булгар! Булгар!” и тупане по гърдите. Днес малодарието е агресивно, негова вътрешна потребност е отрицанието на класиката и традицията. Но тази вътрещна потребност е превърната в обществена мисия, подрепяна главно от чуждестранни фондации и от кандидати за чуждестранни стипендии.
Ще посоча като бегъл пример отношението към големите български автори и големите български романи.. Ето тук едно стихотворение, нещо като интерпретация на “Под игото” и на фигурата на самия Иван Вазов:

КЪМ РОДИНАТА СИ

Вземи другаря Вазов
без страх му отрежи
главата – тоя джазов
ти номер му скрои.
Или една старица –
от сивата коса
сплети река Марица –
да се о!дави тя.
Ти, Дунаве, ти Рило,
О, Стара планина,
аз нямам драго мило,
махни се, Сатана.

Читателят се досеща кой божем е Сатаната, пък авторът е Ани Илков. Доколкото знам, той преподава българска литература в Софийския университет. Е, такива ли гледни точки към патриарха на българската литература предлага асистентът на студентите? Няма страшно, казва един глас от съседната арена на борбата за “нова българска литература” – Институтът по литература към БАН, откъдето дочуваме следните думи за същия Ани Илков: “… В портрета на поета… (живописен портрет от Румен Гашаров)… номинативното и физическата достоверност са само първоначална стъпка към целта – да разкрие необикновената одухотвореност и свръхчувствителност на поета. /Художникът/… осмисля дарбата и интелекта преди всичко като нравствена мисия – като морална отговорност и тревога за съдбините на обществото и света. Тези черни пронизващи зеници, заредени с мъчително безпокойство, сякаш провиждат невидима застрашителност, надигаща се в тайнствата на космичния мрак или в бездната на човешките безумия. Прорицателската визия на портрета е решена с тъмна живописна гама, която излъчва такава неудържима психо-енергия, че сякаш взривява платното и изпълва пространството с вибрации и напрежения. Рамката тук действително е излишна. Ние не стоим пред портрета – вътре в него сме и той се врязва в нас. И тогава лицето не е просто “Ани Илков”, а бдящата съвест и профетическият ум на един безсънен будител.”
Написано от Цвета Трифонова, литературовед на държавна заплата.
Не ми остава нищо друго, освен да добавя още един стихотворен опус на Ани Илков като илюстрация за народното му будителство:

Два дни след като ебал
разбрал че фанал спин и че умрял
ще бъде след година или две
и слънчевото над главата му небе
се сипнало вдън топлата му кръв
за да му каже чрез красивото си first
ти друг ще бъдеш в глъхнещата пръст
и фърст повярвал: има небеса
където на ебача е простено
там женски божества навярно
кур въртят върху вретено
аз няма да умра не ми е отредено

Такива глупости се пишат и анализират в същата публична аудитория, където преди време бе провъзгласено намерението да се махне Ботевата публицистика от учебните програми. Кои бяха, по израза на гения, тия “мудрословеснейши патки”? Запомних името на проф. Милена Кирова и не го забравих, защото се оказа, че тя действа и на полесражението с Вазов. Запазете спокойствие и прочетете следващия неин учебникарски образец на литературен анализ: “…По-нататък в сбирката “Стихотворения за малки деца”… идва текст, наречен “Овца”, който шеговито идентифицира “тънконогото”, “късорого” и “плиткоумно” животно с “детенце”. И двете създания ходят “из друма” (на живота очевидно) с общата цел да намерят храна; “плиткоумието” на едното аналогизира неадекватната присмехулност на другото. В крайна сметка “овчица” и “детенце” маркират едно и също състояние на примитивна невинност, на вписаност и описаност с категории на митологично-мистичния анимизъм… Идеалното вазовско дете няма белези на полова оразличеност, то е “детенце” и средният (или неутрален) граматически род умело снема идеята за неговата блажена предсексуалност… В същата стратегия е вписано и въздействието на финалния оксиморон – “охкам си без глас”. Ясно е, че никой не може да “охка”, без да казва “ох”; насилието над перформативната функция на езика хомологизира насилието на всяко видение над логиката на външния свят и повтаря нарцистичното поведение на фантазма в психичната структура…” Навярно извън привичната й среда професорката предизвиква досада или присмех. Но ще бъде несправедливо да не посоча и други нейни текстове, самоотвержено посветени на утвърждаването на “новата българска литература”.
Професорката участва открай време в литературнокритически структури, които бих нарекъл “пирамидални”, поради сходството им с мошеническите финансови пирамиди. Ето един пример:

Как искам да се любим ето така:
седнала,
с високо вдигната пола,
с високо вдигнати крака
върху теб на стола
пред пишещата машина…

Написано от Силвия Чолева. Хоп тука и анализа на нашата професорка: “Думите са парадоксално отелесени у Силвия Чолева. Те наистина са вход към глухонямата психосоматика на нейния текст. Женското тяло говори в думите, зад думите и въпреки думите. Невероятно интелигентно, даже интелигентско тяло, което може да прави любов само пред пишещата машина.”
Това ли било, о, дядо Фройд! Нямам нищо против Кирова и Чолева да се радват една на друга, смущава ме само обстоятелството, че едната учи студенти, а другата въздейства на още по-голяма аудитория, защото е редактор на литературните предавания по Българското национално радио. И както е известно на изкушените, изборът на автори и творби, който прави Чолева за първата по обхват национална медия, е обвързан безкомпромисно с нейните интимни пристрастия.
Подобието на поетичен език е като ракова метастаза, разпространява се и там, където не очакваш. Ето как пише Миглена Никочина:

Ще бъде сумрачно по автострадата на слънцето
под изобилните оранжеви лампи на Белгия
и мъжът, който кара колата, ще казва на някакъв
език любов моя
и ще пъха ръката си между краката на жената без
да я пита
и жената до него ще отговаря любов моя, но ще
мисли на своя си език
курво, мръснице, шенгенска путко.

Не искам да кажа, че в стихотворението ме дразни думата, която обикновено не произнасяме от приличие. Смущава ме незнанието, че словото може да изрази всяко състояние в няколко езикови пласта. Зависи кой какъв пласт избира. Освен това Миглена Николчина със своята принадлежност към университетски кръгове би трябвало да знае, че поезията е единственият език, на който, без да го променят, съвременниците говорят във всички диалектни области и във всички възрасти. Всеки опит да бъде подменен езика на поезията с вулгарности или диалектизми води до пародия. Примерът идва още от знаменитата пародия на Елин-Пелин по “Отечество любезно” на Вазов:

…Отечество любезно, е, убаво си ти!

вместо:

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Тук ще цитирам нещо от интервю на писателката емигрантка Наталия Андреева, взето от Стоян Вълев, редактор на интернетния сайт “Книги нюз”:
“Българският модернизъм е такъв, за каквото му плащат да бъде… Откакто спряхме да се учим от будещия недоумение и срам соцреализъм, попаднахме в лапите на един будещ още по-голямо недоумение подражателен модернизъм. Няма нищо лошо в модернизма, ако той е вътрешна и осъзната от писателя необходимост. С една дума – ако не е привнесен отвън, а идва по естествен път. Но понеже не сме място, където се раждат общовалидните понятия, българският модернизъм може да бъде май само привнесен отвън. Той е резултат от нашия комплекс за малоценност пред по-напредналия свят… Неговият знак в България обаче е предимно финикийски. Плащат фондациите за феминизъм – и ето ни заклети феминистки. Плащат за космополитизъм – и ето ни вече новоизпечени космополити. Вземат ли да плащат и за хомосексуализъм… е, там е малко по-сложно, но защо пък не?! Ако не ни даде сърце да го прилагаме на практика, ще станем поне негови теоретици и защитници. Нали и Сорос, таковата… Защитата на националната принадлежност се осъжда и историята се прекроява, за да стане удобна за платците…” Струва ми се, че е време вече да идентифицираме явлението с обединяващ термин, може би “Поколението на Сорос”…
Бих прибавил и казаното от Андрей Макин – руски писател, който живее във Франция и пише на френски:
“Ако руски писател иска да публикува свой роман на Запад, трябва да напише карикатура – за руската мръсотия, пияниците, изобщо – грозното. И това ще върви. Ще навредите на Русия и руската словесност, но ще имате успех. Много писатели бързо изпълняват индустриални поръчки като вече „отработените” педофилия, хомосексуалност, нимфомания и пр.”
В потвърждание на горното ето как се анотират книгите лично от тях или с тяхно съгласие:
За романа “Малко късмет за по-късно” от Палми Ранчев: «Въвежда читателя в света на аутсайдерите на едно общество, в което като наследство от комунистическата диктатура властват садизъм, цинизъм, алчност и жажда за власт». За романа «Фото Стоянович» от Евгения Иванова: «Мистифицира, доизмисля събития и случки; представя личностите през нетипичното за тях, негероичното». За романа «Планът на Париж» от Кристин Юрукова: «Една емоционална история за тъмните години след 9 септември 1944 г. …Концентрационните лагери». За романа «Unplugged» от Мая Вуковска: «Главната героиня е ексцентрична булимичка и клептоманка, която гледа с циничния поглед на постмодерна личност на всичко, което я заобикаля – университета, приятелите, любовниците, зимата, небезобидните студентски купони. Единственото, което наистина я вълнува, е Ковалски – нейната нежна синеока безполова муза». За романа на Георги Тенев: «Партиен дом»: «Изследва зловещата радиация на комунизма в душите на хората. Той е инспириран от близката история». За романа на Ваня Щерева «Образцов дом»: «Това не е книга, а тоалет на момичешката душа». За романа на Христо Карастоянов «Смъртта е за предпочитане»: «Връща ни във времето, когато бъдещето беше светло. Връща ни в шизофренията, която наричахме ежедневие, и която ни превръщаше в сенки на самите себе си». За романа на Димитър Бочев «Синеокият слепец»: «Съпруг в Коми» е резолюцията, с която авторът на книгата е изключен от университета и екстрадиран поетапно от столицата. Защото на лятна студентска бригада по социалистическо време го сварват в кревата на младата му хазяйка, която предната вечер го отвела там, хванала го за мъжката му гордост и го приканила: “Ръгай, студенте, ни бой съ – мъжот ми й чак у Коми!” Книгата обаче не е… класически роман. Фактически е едно голямо предизвикателство». За романа на Владимир Тодоров «Дзифт»: «Забелязват се несъмнени имитации и заемки от бестселърите в жанра като книгите на Дж. Х. Чейс, Сан Антонио, Р. Чандлър и витиеватите словесни шедьоври на С. Кинг».
В цитираните анотации личи пряката връзка с един от меценатите на “новата българска литература”, който в сайта на своята фондация се представя по следния начин:
Едуард Вик е космополит и полиглот по рождение и биография (роден в Канада в семейство на австро-италианка и англичанин, живял в Америка и Англия), в момента ръководи преводаческия си бизнес от Германия. Завършва английска литература в Кеймбридж, след което работи като мениджър в областта на туризма, маркетинга и застраховането. Пътува непрекъснато в Европа и Азия, имал е възможност да види най-развитите и най-бедните страни, разликите и приликите, някои от най-лошите и най-добрите кътчета на света. С широкия си кръгозор и заразителен ентусиазъм, той ръководи бизнеса си, общува с хора, преговаря, решава проблеми. Решава да учреди компанията EVS, за да комбинира колкото се може повече от своите интереси и умения, главно към езиците и бизнеса. Според него, комуникациите са ключа за успеха в бизнеса. А преводите винаги са били част от него…
Дали, драги читателю, не става дума за още по-ново литературно поколение – “Поколението Вик”?
Но както и да наречем опитите за “нова българска литература” в европейския клозет, истината е, че нито Сорос, нито Вик представляват културната общественост на някоя страна. Те стимулират идеологическа продукция във вид на книги и невзрачните автори на тази продукция напразно се надяват, че става дума за нещо друго. Уви, нищо друго! Защото извън тях българска литратура наистина се превежда на английски и френски, на руски и испански, на немски и италиански и т.н., но тя се подбира по класическите естетически криерии. В родината на Дикенс няма как да мине Димтър Бочев, в родината на Сервантес – Силвия Чолева, в родината на Франсоа Рабле – Георги Тенев, в родината на Данте Алигиери – Ани Илков. Там – говоря само за последните години – предпочитат например писатели като Анжел Вагенщайн. Неговите три романа – “Петокнижие Исааково”, “Далече от Толедо” и “Сбогом, Шанхай” – са преведени на главните съвременни кщнижовни езици, номинирани са за шест американски награди и на ЮНЕСКО, и са удостооени с престижни френски, испански, италиански премии. Но това е друга тема.