Янко Йесенски

превод: Пенчо Симов

Собствената къща ми отнеха.
В мраза ме оставиха без дреха.
Жаден съм - получих локва мръсна.
Да се храня с камък, ми се втръсна.
Все оплювано, опозорено,
името ми с друго бе сменено.
Без семейството ми многолюдно,
близък да намеря днес е трудно.

Бях слуга е малко да се каже.
Често в рало впрягаха ме даже.
Като вол ме тикаха с остена
по земя, от мене наследена…
Тегля в дъжд проливен. Тегля в суша.
Никой моята печал не слуша;
нося в гръд терзания жестоки,
челото ми - в бръчки предълбоки.

Вдигна ли ръце - в окови двете!
Тръгна ли - завързват ми нозете.
Щом погледнеш, няма поглед втори
и езика режат, щом говори.
Да помоля - не помага никак,
отговор ще ми дадат с камшика.
Дебнат също сълзите, така че
няма смисъл и да се заплаче.

Тежко ми е, мъка ме обзема.
В шията ми впива се ярема.
Впива се година след година.
На земята своя ще загина.
Никой няма ни да ме измие,
ни с покров след туй да ме обвие,
ни горчиви сълзи да пролива,
да ме погребе в пръстта ронлива…

… Стига, братя, мъка нетърпима!
Белег от побои всеки има.
Свободата жертвите обича.
Да им грабнем от ръцете бича!
Да ги превъзмогнем с дързост млада,
който ни е бил, сега да страда!
Нека бичът да свисти, да бие!
Над убиец ще го вдигнем ние!

Нека носи в тялото си рани
като бръчките, по нас вдълбани,
нека кръв от него да изтича
както той на робство ни обрича,
семето му камък-плод да дава -
плугът ни пък да го разорава!