ТРЕВА

Мая Петкова

ТРЕВА

Вървя. Зеленоока, с плахи стъпки.
Под тях тъй нежно гали ме тревата!
Изтръпнала до болка от предчувствия,
тя, олюлявайки се, с мен снага изправя
и заедно въздишаме с полъха на вятъра…

Вървя. Зеленоока, с тихи стъпки.
Усещам как тревата е в нозете ми
и моите нозе проникват в нея,
и цялата съм в нея, вдишвам аромата й.
През мен минава, а аз през нея…

Смалявам се и ставам част от пулса й,
от нейната въздишка топла, чиста.
Зелено е и хубаво до болка…
О, Боже мой, във Рая ли преминах,
или илюзия живота ми тревожи?

Вървя, но стъпките от мен си тръгват,
а аз стоя омаяна и питаща.
Сълза изми зеленото в очите ми.
Сега са тъжни и в безкрая взиращи.
Слях се с природата и станах истинска.


ИЗЧЕЗВАНЕ

Преди да си тръгна,
няма да се обърна.
Преди да въздъхна,
няма да си спомня.
Преди да изчезна,
няма да помахам.
Ще дими хоризонтът,
ще се лутат птици…
Небето ще глътне
сълзите горчиви.
Ще прихлупи дома,
от който си тръгнах,
без да се обърна…


СЪРНИЧКА

Миг преди скрития изстрел
тичаше волна и плаха.
В чистите влажни зеници
трепна в миг нежна уплаха.

Тръпка прониза гръдта й,
алена стана тревата.
Как грозно страшният тътен
дълбаеше тишината…


ИЗСТРАДАН СТИХ

Когато вечер пиша стихове,
природата мълчи.
Проникват през пердето лунните
разсеяни лъчи.

Звездите тлеят като въглени -
гаси ги вятър сух.
А от гнездата на врабчетата
се сипе топъл пух.

Природата мълчи - сънлива е.
И всичко спи навън.
Притихнала над листа, скоро, знам -
ще ме обори сън.

А сутринта пердето ми ще го
полюшва вятър тих.
И на листа ще се роди един
изстрадан светъл стих.

1988 г.


СЪРЦЕТО НА ПОЕТА

Сърцето на поета е ранимо -
обиди и насмешки не търпи.
Това е твърде лесно обяснимо -
за обич и за радост то тупти.

Тъй крехко е сърцето на поета -
да го разбиеш стига само жест,
и неговите рожби - стиховете -
не са от вчера, нито пък от днес.

И както майка своите дечица
обича, гали, пази и зове,
поетът е стремителна орлица,
щом защитава свои стихове.

1988 г.


РАДОСТ

Шапка с пискюлчета,
плетена блузка -
бебе с ухаеща
розова бузка,
топла и лепкава,
с малка трапчинка -
бебе, навършило
скоро годинка.
Галя с любов
тази бузка засмяна -
бебе, едва избърборило
„мама”.

1988 г.


СМЯХ, ОТ СЪРЦЕТО ИЗВРЯЛ

Пъргав, безгрижен и радостен смях,
смях, от сърцето изврял,
смях, заличаващ вина или грях,
с обич душите ни сгрял…

Детският смях е най-чудният звън,
музика светла, копнеж.
Детският смях, както детският сън,
винаги чист е и свеж.

Нека се смеят децата навред,
нека се смеят безспир.
Да се бои войнолюбецът блед -
има ли смях, има мир!

1988 г.


ЩЕ ПОБЕДИ ДОБРОТО

Мисля си, понякога защо ли
е човек принуден да се моли
и от поругана чест да страда,
пред глупак на колене щом пада?

И защо понякога зависим
умният е от глупака хрисим,
който сам, лавирайки полека,
може да унищожи човека?

Умният нима ръце ще вдигне,
щом не може нещо да постигне?
И нима глупакът ще го спира,
щом се бори той и път намира?!

Глупостта я има, тя е жива,
ала постепенно си отива.
Убедена съм в това, защото
в този свят ще победи доброто.

1988 г.


МОЖЕ БИ

Може би след сто и пет години
ще изгряват повече слънца.
Аз ще се родя в очите сини
на деца - на моите деца.

Ще сноват роботи - исполини,
ще пренасят те товар на гръб.
Ще живея аз в очите сини
на далечен мой потомък скъп.

А компютри, станции, машини
ще работят с мощен ултразвук.
Няма да умра в очите сини
на незнаен внук или правнук.

1988 г.


ЛУТАНЕ

Горчивите чаши до дъно изпивам,
обиди и болки преглъщам.
Не знам накъде и защо аз отивам,
не знам откъде да се връщам.

Животът ми - наниз от делници сиви,
от празници с дъх на фалшиво,
минава, изпъстрен с усмивки горчиви,
и времето бяга страхливо.

Боя се, че утре денят ми отново
ще бъде невесел, полиран,
и пак ще се лутам в живота, готова
на всичко, но не и да спирам.

1988 г.


СЪБУЖДАНЕ

           На Н. Йорданов

Потрепва бялата завеска,
полюшвана от вятър южен.
И както всяка сутрин, днеска,
по детски чиста, се събуждам.

Потрепва бялата завеска,
нахлува утрин хлад през нея.
И както всяка сутрин, днеска,
за радост и живот копнея.

Потрепва бялата завеска
и „тихо цъка времемера”.
Събуждам се с надежда днеска
да бъда по-добра от вчера.

1988 г.