Богдан Тетовски

* * *

Къде отива птицата?
Не зная.
Но много искам да си обясня.
Магазинерът в същия момент пресича улицата.
Навярно бира трябва да получи?
Не зная. Това не ме интересува.
Но птицата, но птицата –
къде отива птицата?
В сладкарницата
се срещат медицинската сестра с учителя.
Ще станат ли жена и мъж?
Не зная.
Но птицата, къде отива птицата, къде?
Поднасят на убитите цветя,
а паметникът е насред площада
и много, много хора се събират.
Не знам, но и това не ме интересува.
Но птицата –
тъй много ме интересува,
че тя лети,
че тя лети без име и без длъжност и без подвиг
сама, съвсем сама лети и пее
и непременно някъде отива,
докато спре в небето своя изстрел…

ЕТЮД

В памет на майка ми

Хляб. Топла супа. Кърпа за ръцете.
И укора, че късно съм се върнал.
Едно лале червено като звън.
На новините времето е минало,
но не е време още и за сън.
Стените мислят тихо, а нощта
на покрива се е превъплътила в котка.
Мълчи и ме разглежда. Хлябът кротко
все тъй лежи велик на свойто място,
изстива супата, душата й угасва,
не иска кърпата прегръдка от ръцете ми.
А майката и укора в лалето?
От тях в съня ми само ще е светло.

ЧЕРГА

Ливадите са сини и зелени.
Реката – бяла ивица, която
блести и пее.
Жълтото е слънце.
А в края ветровити хоризонти,
опожарени знамена.
Защо да ни разказват за народа,
когато чергата разказала е всичко.

АХИЛ

Четем си книгите,
сънуваме Троянската война като легенда.
Разбира се, как иначе да я сънуваме?
А бързоногият лети на свойта колесница
с трупа на Хектор.
Не беше ли добър убитият?
Не беше ли красив?
Човек не беше ли?
А откъде да знаем?
Това е било толкова отдавна.
Четем си книгите.
Ахил ни възхищава – да признаем,
защото е било така отдавна,
а може би и не защото е било все пак.
Войната още не е станала легенда.

ПОРТРЕТ НА ЕДИН ФИЛОСОФ

Отдавна той не мисли. Остаря.
Не му се гледа мрачно.
Сигурно разбра,
че го забравиха, че никого не плаши вече.
А беше някога
известен гражданин на Атина.
Бе тръгнал с дързост и увереност
от древността съвсем доказана,
към вечността така несигурна.
А ето –
изглежда силите му не достигнаха
и спря
върху напълно безразличната стена
последната му кратка територия.
Сега
навярно в избата съседна
еднички мишките размислят за безсмъртието,
или пък просто как да поделят
забравения там учебник по история…
Но вече няма кой да поднови
чертите на човека, а на философа
усмивка да изпише.
Сам
стопанинът на тази стая, а и на стената значи
е млад човек с все нови интереси –
без интереса към безсмъртието.
Затова
едва ли някога ще те запита, философе –
защо си тук, защо си стар и откъде си.

ЧОВЕКЪТ ЗАД ВЕСТНИКА

В десет, в десет и половина може би,
в градинката, където разполагат “Лунапарк”,
срещу джамията и срещу пивницата,
известна като пивница на Бохосян до днес,
под виолетовото, неизмито, несигурно небе
                                                  на март,
под клоните на кестена –
огромен октопод от дълго вцепенение пробуден,
на пейката с изтъркана тук-там
                              от многото любов боя,
зад “непрекъснато растящите
                              потребности на хората
и тяхното задоволяване”,
стоеше този, на когото не се виждаше лицето,
който държеше здраво положението
                                        във ръцете си.

МОЯТА САМОТНОСТ

Така се случи и навярно е логично –
останах сам след много, много разговори,
за да се озова сред тишината,
в която всичко ясно си личеше.
И там открих –
синът ми станал мъж
със други светове и с други думи.
Жена си не познавам вече може би,
веднъж в чужд град на улицата май я срещнах,
но казвам „май”, защото не съм сигурен,
ала отново препрочитам Анри Бейл –
                                        „За любовта” –
все още имам някакви надежди.
Да, моята самотност гледа със симпатия
на многолюдието и жизнеността
във къщите, които са отсреща
защото се надявам да се върне там,
ала това изглежда дразни някого
навярно, тъй като е най-забележимо
и тъй като не съществува нещо друго
което може да се разрушава.

СТАЯТА

Аз тука главно влизам и излизам,
излизам, влизам, влизам и излизам.
Не съм разбрал, обаче, цяла вечност
какъв е смисълът на странното брожение
на стенния часовник със махалото
като живеем само в две движения.
Ала един ден влезе някой в стаята
започна да крещи и да се мята,
строши бутилки и портрети, към стената
посегна да ме вземе и изхвърли.
Защото аз от там сурово гледах.
Но този нов за мен човек внезапно стихна,
на масата в една голяма чаша
по чудо оцеляла. Най-спокойно
се люшкаше назад – напред водата
в познатото движение омразно.
Замислих се и бавно констатирах,
че съм се върнал в себе си накрая.
Прозореца разтворих нашироко,
видях: момчета стрелят по врабчета,
ала прозорците се пръскат на парчета
и като луди всички духове на времето
изхвръкват от запарените дупки
и тръгват безразборно, без посоки
след птичи гласове и къси рокли.
Така е весело, така е най-правдиво –
животът трябва да се изяде, да се изпие,
а любовта съвсем да се излюби,
за да се върна в себе си изцяло
от ярост и от щастие погубен.