Георги Мирчев

***
Закълни се - каза вятърът на снега,
че тук ще останеш завинаги.
И снегът се закле, без да мисли за слънцето.

Закълни се - каза земята на светлината,
че тук ще останеш завинаги.
Светлината се закле, без да мисли за мрака.

Закълни се - каза момчето на свойта любима,
че винаги ще ми бъдеш вярна.
Момичето се закле,
без да мисли за снега и светлината.

КЪСЕН ПЛАЧ

Изсичаха крайречната гора,
а чаплите, от болка полудели,
се блъскаха в човешките тела
и падаха - ни живи, ни умрели.

Такова чудо и такава скръб
душата на дете не бе видяла.
Погубиха леса на всички скъп,
изчезваше една вселена цяла.

Измина много време. Пак съм тук -
наоколо дребак и урва дива.
Къде са чаплите? Ни глас, ни звук,
а само жал и задуха ленива.

От близкото дере прохожда здрач
и всичко живо някъде прокужда.
В гърдите ми се вдига късен плач,
от който никой вече няма нужда.

СЕЛЦЕ

Напускат селото каруци
по пътя, кривнал настрани.
Сред глъч и шум, и препирни
остават бабите без внуци.

Шуми вода, петел пропее,
в мегдана радиото свири,
а по горещите баири
лениво тишината тлее.

Звънят изсъхналите низи
под нажежения найлон.
Селце - одрипавяла риза
върху прегърбения склон.

Случайно псе поне да срещна,
да му подхвърля нещо аз,
за миг да чуя своя глас,
като последната надежда.

ПОДГОРИЕ

Поглъща погледът от укор
цвета зелен на тоя склон.
Деня ми току-що бе тупнал
от близкия смокинов склон.

И се затича по земята
хълмиста, топла като жар
да вземе от доброто лято
спокоен час - най-хубав дар.

На пръсти ходи тишината
сърцето ми да упои,
а въздухът от планината
от всеки лист струи, струи.

И светлината в мен изсипал,
изчезна някъде деня.
И без да пита и разпитва,
по нея ме откри съня.

***

Тополите покрай шосето
като пунктир през равнината
минават бавно и така
бележат пътя на душата.

И няма шум, ни птичи глас
да стресне въздуха отсреща,
обвил до дъно съществата,
а те дори не го усещат.

ЛИСИЧЕ

Донесоха го вкъщи малко още,
то проскимтя, когато ме погледна,
стоеше в ъгъла и само нощем
блуждаеше из стаичката бедна.

Лисичето сега на двора тича
ведно със кучето, от мен не бяга,
на звяра хищен никак не прилича,
с кокошките яде и с тях си ляга.

А в някое дере обезлюдено,
в тревите, изкласили, в сенки късни,
е майката, от жал и плач сломена -
тя все не се отказва да го търси.

А може би и то проплаква срито,
та мъката му никой да не чува,
че е доволно, весело и сито,
с вродената си хитрост се преструва.

БЪЛГАРИЯ

Земя, небе, сълзата - туй си ти,
момичето и чисто, и сгрешило,
и мама сред смълчаните треви -
цветчето със пчелите и бодила.

Приятелят, с децата си честит,
и онзи, дръзнал в общото да бръкне,
и ветерана, с ордена протрит,
стопанина, на нивата замръкнал.

Успехите, страха ни от война,
поета с неиздадената книжка,
площадчетата селски - с имена
на мъртвите и майката войнишка.

И долината с Вит успокоен,
където са децата ми родени,
синията със хляб и сол свещен
и аз до нея паднал на колене.

БРЯСТ

Ти, дом на гривека,
на вятъра побратим.
Оттам, от синьото поднебие се взираш
към хоризонта, ореол на светлината.

Какво ли си видял?
Какво запомни?
Миналото е роса, изпита от горещините.

А гърчовете обедни на тишината
не са ли от трептенето на паяжината,
                          оплела сухите ти клони?

Преди красавец с царствена осанка,
сега капан библейски за мухи.

О, бряст, обречен на изчезване по цялата планета,
защо със своя скелет ни тревожиш?
Ти няма вече никога да се разлистиш!

ВИДЕНИЕ

Да впрягаме конете, а конете
играят в утрото, възбудени и мокри,
юздите им да сложа помогнете,
за да изпитат силата си в ока.

Познават моя глас, но пак не спират,
в хармана цвилят и прескачат плавно
дръвника с изхабената секира,
в галоп изчезват из полето равно.

А как ми трябват двата бели коня,
но те препускат още в равнината,
роса подир копитата се рони,
не са ли туй сълзите на душата.

ВОДА

Шуми под снежен връх и клони
от никого непокорена,
докосвам я, а тя студена,
къде ли бърза, що ли гони?

Какво я чака по-нататък
не знае горката вода -
че ще изчезне без следа,
че пътя й съвсем е кратък.

Така и аз тека, изтичам
от поглед, от сърце, от ум,
по светлия и тъмен друм -
забравян, лъган и обичан.

Орисан тъй, не подозирам,
че може някой ден и аз
да стигна сетния си час
и все извирам, все извирам.