ИЗ „ЕЛИПСИ” (1969)

Димитър Стойчев

ЕСЕННА СЕИТБА

В земята отиват
най-здравите,
най-чистите…

В земята,
под ботушите на редосеялката,
падат,
падат
най-здравите,
най-чистите,
избраните зърна…

Ще дойде снегът
и ще иска да заличи всичко.
Напразно.
Бъдещето всеки ден
ще изтегля зърната нагоре.
Нагоре…

Има нещо тъжно
и велико в това…


БИВОЛИ

Черносини мастилници - собственост на
                                                       неграмотни.
Синьочерни релефи, като релефа на мойта
                                                                  родина.
Асфалтови бази, от които направиха толкова
                                                             гладки пътища.
Биволи!
Вие лежите в тинята на моето детство
и слънцето боде с остен гърбовете ви.
Неохотно се изправяте и тръгвате.
И все дъвчете нещо… джентълмени…
Вървите бавно и величествено сякаш на смърт.
Тинята - съсирена кръв - капе върху вашия път.
Биволи -
негри сред бялата раса на говедата,
вие лежите в моето детство
като Африки.


ТОДОРОВДЕН

Възседнал на баща си раменете,
аз виждах хълма и конете,
препускащи…

И в детските ми мънички гърди
препускаше: „Ах, кой ще победи?”

Но само след минута на финиша
пристигна кон запенен, тежкодишащ…

Тълпата викаше, а аз
мълчах, изгубил ум и глас…

И просто идеше ми да заплача -
похвали получаваше ездача!…

Коне! Коне!
И слизах аз от бащините рамене.


ВЛИВАНЕ

Аз познавам устието на Камчия.

Белите зъби на вълните
хапят и блъскат,
хапят и блъскат
водите на Камчия.
Но тя не се връща назад.
Тя върви бавно,
носейки в себе си
горчилките на много прагове,
умората от сухи облаци,
пиявиците на дъждовалните машини…

Морската вода е тежка вода.
Тя се бои
речната да не отнема тежестта й.
Затова така злобно
хапе и блъска
водите на Камчия.
Но тя не се връща назад.
Тя върви обречено бавно,
за да бъде морето голямо и хубаво…


БЕЗСМЪРТИЕТО НА ДИОГЕН

Всички търсеха богове…
Само ти единствен - човек!

Страхове.
Богове.
Векове.
И най-умният - двайсети век! -
Никому не трябват богове,
всеки търси човек.


ЖЕНИТЕ И СЕЗОНИТЕ

Жените гледат пролетта с гърдите си.
Кръвта й светло заиграла
в зелените пожари от предчувствие -
проблейване, което изтънява
в живителната струйка мляко…
Жените гледат пролетта с гърдите си.

Жените гледат лятото с телата си…
Достъпно стръмни в голотата си
и осъзнали краткостта на зноя,
те пият жадно бронз от слънцето.
От бронз отлива се безсмъртие…
Жените гледат лятото с телата си.

Жените гледат есента с ръцете си -
жертвоготовни като падащ лист…
Отлитат багри от гнездата си,
оставяйки след себе си очакване…
Жените гледат есента с ръцете си.

Жените гледат зимата с косите си.
затоплени от бяла смърт,
ще оживеят ли сезоните?
Жените гледат зимата с косите си.


ВЛАК

Внезапният Искърски пролом
с вечния дядо Йоцо,
който гледа…

След тъмното минало на тунелите
релсите блестят като истини,
от които не можеш да излезеш.

Варна - София,
София - Варна
всеки ден,
всеки час
цял живот…

Ти ли минаваш край полето
или полето минава край теб?
Маковете издигат червени флагчета:
- Спри, ела при нас!…
Но как да излезеш от релсите?

Спални вагони,
вагон-ресторанти,
пътници с пътни и дневни,
пътници безпътни и пътни…

Траверсите са търпеливи.

Зелените очи на моята спътничка
обещават зелена улица…
Но как да излезеш от релсите?
- Всички билети, моля.
Вашия билет?
- Аз съм без билет…
- Не се шегувай, момче!…
Всички билети, моля …

Светофарите се усмихват.
Но как да излезеш от релсите?
А и този дядо Йоцо,
уж заспа, а все гледа към нас.

- Гара Варнаааа.
Тук релсите свършват.
Започва морето.
Тези, които се плашат от морска болест,
да се върнат във София.


РАЗГОВОР СЪС СИНА МИ,
КОЙТО НЕ ЗНАЕ
ОЩЕ ДА ГОВОРИ

Сине,
ти нямаш минало.
Твоето минало съм аз.
Ти си моето бъдеще.
Бъдеще мое.

Ти си от бедно семейство.
Аз съм от бедно семейство.
Срамуваш ли се?

Аз се срамувах.
О, колко се срамувах, че съм беден!
Винаги ли срамът е оцветен в червено?
Аз нямах бузки да проверя.
Винаги ли детството е в къси панталонки?
Моите бяха ни къси,
ни дълги.
Всичко беше тъй осезателно,
както свирката на влака, в нощта
който профучаваше през нашето село…

О, колко се гордеех, че съм беден!
Във всяка автобиография аз пишех:
„Произхождам от бедно семейство”.
„Произхождам от бедно семейство…”
Не забогатях ли незаконно с бедност?
Мълчиш…
Но защо те питам?
Всичко това за тебе ще бъде минало,
бъдеще мое!
Тогава
ти ще седнеш край детското кошче
и ще напишеш:
„Сине,
ти нямаш минало,
твоето минало съм аз,
ти си моето бъдеще…”
И така нататък.


СНЯГ

Ти идваш
чист като детска душа.
Затова ти се радват само децата.
Възрастните не умеят.
В своите предвидливи палта
те дори не съзнават това.
Така прекарват зимата по-леко…

Аз ти се радвам, сняг!
Не мисли, че искам да мина за дете.
Ти си вече в косите ми през всички сезони.
Както по върховете.
Не мисли, че искам да мина за връх!
Върховете са само сравнение…
Аз ти се радвам, сняг!
Ти идваш при нас тъй тихо,
сякаш се срамуваш от чистотата си…

Ти идваш,
за да прикриеш грозотата.
Затова ти се радвам.
Ти идваш,
за да оценя топлината.
Затова ти се радвам.
Ти идваш,
за да зарадваш децата.
Затова ти се радвам.

Целувам те,
недокоснат,
нецелунат,
неутъпкан
сняг!


ГРАФИКА

                            На Хр. Градечлиев

Да превъзмогнеш всички цветове,
съблазните измамни на дъгата
и да създаваш светове,
останал сам
със двата цвята -
на истината
и тъгата…


ЛУНА - 9

Тласната
от горенето на чувствата,
ти кацна върху сърцето ми.
Не ознаменувай това събитие
с фотографии.
Земните жители са много любопитни…

Вдлъбнатините
са стъпки на приятели.
Синините са от илюзии.
Издатините са камъни
за моите идоли…
Как може да се фотографира това?
Топлината не може да се фотографира.
Човек не може да се фотографира.
Той може да фотографира луни…


РОБ

Ти си моето робство.
В други жени търся свободата си.
Те ме поглеждат снизходително.
Както се гледа на роб.


НЕ ИДВАЙ КЪМ МЕН

Не идвай към мен!
Стъпките убиват треви.
Не идвай към мен.
Близостта налага сравнения.
Не идвай към мен.
Сравненията отдалечават.
Не идвай към мен.
О, нека всичко си остане
Красиво от далечината.
И помежду ни да трепти очакване.


***

Въздухът служеше не толкова за
                                                   дишане,
колкото за летене…

Твоите и моите облаци се сбраха.
Това породи светкавица,
с времетраене на любов…

Сега сме вече влага.
Климатът е умерен до забавност.
Остана ни вярата
в агрегатните състояния…


УСМИВКАТА

Преди да проговори,
човекът се усмихва.
За тази своя дързост
той плосле плаща с лихва.

Усмивката се стапя,
подобно свещ полека.
И сякаш е от восък
лицето на човека.


ЖЕНАТА

С изпитаното ласо на очите си,
с упойващата мрежа на косите си,
със огнения обръч на ръцете си
тя иска да ни задържи.

Тя пробожда гърдите ни
с пиките на гърдите си
и прерязва с бедрата си
нашето самочувствие…
Уморени
и независими,
ние си тръгваме, яхнали
свободата си на мъже.

И препускаме, и се мятаме
в нови мрежи и в нови ласа,
и прескачаме огнени обръчи,
и отекват копита и спомени,
и проблясват искрици в нощта…

Ний препускаме и пропускаме
свободата си на мъже
и се връщаме уморени
пак при свойта жена.

Няма ласо - има очи
укротени от чакане.
Няма пики - има гърди,
хлътнали от въздишки…
И оставаме завинаги
в топлия обръч.


КРАЙРЕЧНИ КАМЪНИ

Намерихте спасителния бряг.
Доволни в своята овалност.
Като жени,
натежали от последици.
Като глави,
оплешивели от немислене.

Не се страхувайте от приливи.
Реката бърза към морето.


***

На този бряг, от светлина душевно болен,
вълните идват като спомен под клепачите.
Измислената белота на чайките
не буди вече никакво съчувствие.
Загребвам шепа някогашен пясък.
Светът е нажежен до бяло
и в миг опожарява всяка памет,
която иска да го отнесе със себе си…


ОБЛАК

О, ехо на води!
Угаснали от светлина…
Под теб земята
свойта длан разтваря.
Ще гадаеш ли?
Езерата са приготвили
огледала за теб.
Огледай се.
Огледай себе си
във себе си…

Но ти заплака.
Не знаех, че си бил сантиментален.


ПРЕД ГЛОБУСА

Противна ми е твоята заобленост.
Ужасно ми напомня на жонгльорство.
И трябва да съм хубаво дресиран,
за да стоя изправен върху нея.

След туй си лягам в клетката
от паралели
и меридиани…


ТРЕВА

Какво не правят хората върху ми!
Довели моето зелено до естествено.
И кой ме надари със остриета,
способни само да пробиват почви
по дългия ми път към слънцето?

Казват,
моят цвят успокоявал.
Така си обяснявам
изкуствения дъжд на поливача.


***

Пътеките са гробници на треви.
Ще тръгнеш ли?
Върховете са теменужени от далечината.
Ще тръгнеш ли?
В ливадите една коза
на своя радиус се радва.
Ще тръгнеш ли?


***

…и думи, думи…

Изправен срещу тях,
и те срещу ми,
стоя тъй както пред разстрел.

Избухват ненадейни съчетания
и се осмислят някъде във мен…
О, метастазни очертания
на моя съпроводен ден!
Провирайте се в моя мозък,
пълзете като дървояд.
Със всяка следваща невроза
навлизам в нов, внезапен свят;
прониквам в битието мрачно
на грехове и светлини.
И се превръщам на прозрачност,
на въздух в делничните дни.