СЕНКИТЕ

Ристо Ячев

превод: Владимир Луков

СЕНКИТЕ

Виждаш ли в смраченото око на небето
смръзнатите гробари и ангелите бели -
вечни стражи с цвете в ръце, -
в нескрита жалост как чакат?…

Замижи, ох, замижи! Че ако все пак
в тази глуха вечност някога дойдеш,
на това място да дойдеш - да чуеш
край моя кръст как трептят свещите

като разтурено стадо… как летят
светулките… и как дори и сенките
моя и твоя път го заобикалят…


ПОЛУНОЩНО
                           На брат ми Мице

Полунощ е. Не пали лампата, бате,
когато няма нощта в нас влиза…
Ето го и Ичко, и мама, и тате,
ах, ето я тази мъртва шума, бате.

Полунощ е. Не плачи. Не скуби коси.
Пожълтяха тихо и липите драги.
Изчезна момчето като млада роса,
Слънцето ясно и думите благи.

Полунощ е. И в този миг полунощен
виждам как у дома в сън всички потъват
и как само аз и ти низ два века бродим

болни под сухо и голо дърво небесно…
И вече не те познавам… Ти нямаш очи.
Ти ходиш с болен ангел под хладните плочи…


ЕСЕННА ВЕЧЕР

Мразя самотното падане на жълтия лист,
горчивите семки, дето растат в огнена пепел,
приливите и отливите, и годишните времена
с песента, която ни следва в нощни пътувания.

Мразя мъртвите, затуй че са ми по-близки от живите,
падането на пролетните дъждове и есенните гърмове,
сладникавия глас на славея, затворен в стара одая,
гробищата, в които заровихме татко;
майка с десет пръсти като десет бели семки,
от които поникнаха десет бели фиданки.

Мразя кукумявката, която безмилостно прекъсва нощта,
синевата, която иска да се засели под моите нокти,
прекроените градове, обраснали с тъга и молитви,
червените мъртви корали и далечните морски брегове,
вечността, зинала срещу нашето съществуване,
моя народ, тръгнал сам себе си да унищожава,
звездата, която веднъж се явява в дивост и в суша
на седемдесет години…

О, мразя всичко, което може да надживее
краткия миг на едноличното ми съществуване!