СЛЪНЧЕВИЯТ ЧОВЕК

Владимир Луков

Минаха около три седмици откакто се намерих ратай в Дупините и около две от срещата ми с човека от Усойна. Привиквах с аргатлъка.
Една заран, към средата на юни, чорбаджията, дядо Стою, пак така ме сбута и събуди, както вече бях забелязал, в часа, когато прозорчето на кухнята, в която спях, започваше леко да дрезгавее. И пак така, докато се прозявах и натамънявах след съня на себе си, очаквах да ми даде все същите наставления - да паса кравите между Усойна и Торище, където тревата е обилна и дълбока, да внимавам когато Слънцето се вдигне високо да не се удремя и да заспя като шугаво шиле в тревата, а и в никакъв случай да не погвам кравите по оголения лоб на Торище и да ги сливам там с кравите на другите две-три местни пастирчета, между които свободно и с радост се подвизаваше и Яко - ратай като мен от моето родно село.
Впрочем, три седмици поред душата и сърцето ми се обръщаха все нататък, към тяхното общо стадо в Торище. И все ми се искаше да се приобщя към тях, към техните несекващи игри, ала и все се боях да нарушавам за втори път наставленията на дядо Стою. Боях се, защото, младият вол на Иван Велков, местно пастирче, водеше непримирима борба за надмощие в Торище с Тошко - старият вол на дядо Стою - и защото в деня, в който моите крави уж случайно се приобщиха към общото стадо на Дупините, двата вола сплетоха на два пъти рога в такава яростна борба помежду си, че излязоха последователно от нея с по една дълга кървава порка по задниците си. После, вечерта на същия ден, насмалко щях да отнеса пердах от тънката дряновица на дядо Стою, ала и това ми стигаше като поука от нея вечер нататък - не да помня, а всяка сутрин с наставленията му за идващия нов ден да виждам как святкат синците в очите му и как гърмят думите в устата му. Така беше и през онази паметна за мен юнска заран.
- Слушай, Мърльо - рече ми той, - отпуши ушите си от калта и не се прозявай звучно, за да не ги заглушаваш, и чуй добре с вътрешните си уши какво ще ти кажа… Слушаш ли?
- Слушам - рекох и докато казвах това пак се запрозявах звучно.
- Хм, момченце, знам, че прозявката ти не зависи от теб, ала от теб зависи дали ще чуеш това, което ще ти кажа… Днес няма да пасеш говедата между Усойна и Торище, там тревата е все така обилна, ала нейсе, на друго място ще ги пасеш. Чуваш ли сега какво ти казвам?
- Чувам - рекох.
- Като излезеш от дома, натирваш кравите надолу по махалата и като излезеш от нея - все по пътя на юг продължаваш към Еньовската река. Отвъд нея се виждат Горните Дупини, а пред нея - бахчите. Е, точно там, преди да започне долината с бахчите, ще прехвърлиш дола, който слиза към реката успоредно на пътя. После ще свиеш по отвъдния му склон и ще тръгнеш по него нанагоре към Торище. Но чуй добре сега! Щом прехвърлиш дола, Тошко сам ще те заведе с кравите където трябва. А където трябва е моята малка нива, която е оградена от всички страни с гъсти габърови храсти и която тази година, след шест години родитба, почива в угар. Слушай внимателно сега и внимавай на думите ми, момченце! Обилна трева е прорасла там и възнамерявах да я кося и да я суша, и да я прибера после в сеновала, ала когато вчера заран отидох да я видя, глава ме заболя. Стадо глигани са подушили нивичката ми, зер тази година не я спохождам често, и са ровили из нея, и са отъпкали тревата, и не става за коситба, ала за паша става. Там ще пасеш кравите. Ала сега, внимавай сега - където пасат говеда и има хора, глигани не се навъртат. Чуй сега внимателно и туй! Нивичката ми поляга леко към дола. Откъм него има минушка между габаровите храсти. От там ще навлезете в нея. Ала внимавай сега, момченце, и слушай още какво ще ти кажа, защото… Защо ли! Откъм горната страна на нивата ми, откъм запад, габаровите храсти преминават в гора, която там е стеснена и извива като волски език, зашлевен около сочна трева, ала по-нататък и нанагоре не й се вижда края нито на ширина, нито на дължина. Откъм тази гора, Тревненската, са дошли глиганите и откъм нея слиза пътеката им към нивата ми. И чуй ме сега, момченцето ми, внимателно ме чуй - да не ти минава и през ум да тръгваш по глиганската пътека, че ха си тръгнал по нея, ха те е пресрещнал черния мъжки глиган с ей такива ти ми бивни и ха си заврещял после като краставо яре в устата на вълк, ето така…
И заврещя дядо Стою като яре току пред очите ми, като в същото време изпъна гърди напред с присвити до тях като кучешки лапи ръце (с показалците на които преди миг ми бе показал откъм устата си и бивните на глигана) и с глава, килната толкова много наназад и настрана към дясното му рамо, че сякаш шията му барабар с изпъкналата й като яйце адамава ябълка, наистина беше захапана от челюстите на вълк. А и сините му очи така бяха ококорени и ужасени, че ми заприличаха и те не толкова на облещени ярешки очи, колкото на кръвясалите очи на дъртия козел, който всяка сутрин влачеше расото си от дълга козина след смесеното козе и овче стадо на дупините.
- Видя ли и чу ли сега как врещи краставо яре в устата на вълк, а? - додаде после дядо Стою и без да изчака отговор от мен веднага рече: - А защо ще те пресрещне черният глиган с ей такива ти ми големи бивни? Питаш ли ме защо, а? Защото е баща на малки като теб глиганчета и защото заради тях и глутница вълци ще помете. И тъкмо заради тях няма никога да излезе на място, където се подвизават хора по работа и говеда на паша. Хайде сега, нарамвай торбата с хляба и манерката, и право там, на нивата ми…

***

Нямаше какво друго да сторя и за какво още да се ослушвам. Изкарах говедата навън, а те, докато затварях пътната врата, потеглиха, както вече си знаеха от три седмици насам, веднага на изток, към Усойна, и вече навлизаха в дълбокия път между източните градини на дядо Стою и на дядо Бончо - дядото на местното пастирче Иван Велков - преди да успея да се затичам, за да ги пресрещна и да ги натиря после на юг по единствената улица на Дупините, която току пред къщата на дядо Стою леко извиваше и на северозапад, към Торище.
Обаче ето какво се случи. Когато застанах пред вола Тошко, който водеше трите крави, а след тях и мен, той спря, ала отказа да се подчини на виковете ми да се върне назад. Чудеше се сякаш какво да ме прави. Размахах тогава копралята пред главата му, за да го сплаша, ала уви, не се плашеше, мислеше си вече - и вярно мислеше, - че съм го признал за водач и знаеше вече, че го обичам и че нямаше да го нараня. Тогава ми текна наум да се разкрещя с дългата попръжня, която бях научил от Мишо овчаря, който беше около двадесет годишен храненик и ратай на Дупините и който спеше по домовете им по толкова нощи, колкото на брой бяха овцете и козите им и на когото се случи вече да нощува една декада с мен в къщата на дядо Стою.
Крещях с попръжнята на Мишо и подскачах настървено с размахана копраля пред очите на Тошко, докато най-сетне той благоволи тромаво да се заобръща назад, а през това време кравите зад него сякаш само това чакаха: веднага се обърнаха назад, ала вместо да потеглят по улицата на юг, свиха по същата на северозапад, към Торище. Тогава с още по-голяма сила се разкрещях с попръжнята на Мишо и щях вече да хукна да ги завръщам, ала прецених, че волът би могъл да се обърне и да тръгне отново към Усойна. Затова го смушках с копралята отзад и когато той излезе на улицата, тогава опитах да го завърна на юг с мисълта, че кравите няма как да не тръгнат подире ни. Крива обаче излезе сметката ми.
Павлина, както вече я описах в предишния си достоверен разказ, беше шантава крава и само на копраля се подчиняваше. Отиваше сега стремително към Торище, а другите две крави се чудеха какво да сторят. Чудех се и аз какво да сторя. И сигурно нямаше да мога да се справя със задачата си, ако през това време от дома на дядо Минчо, който беше над дома на дядо Стою, не изкарваше говедата си Яко. Та, именно Яко, с когото, както вече споменах, сме от едно родно село аргати в Дупините, така цапардоса с копралята си Павлина по главата и така я смушка после отзад, че тя с мучене и на бегом тръгна веднага към мен и Тошко. Така най-сетне Тошко тръгна на юг по улицата, а след него и трите крави. Канех се да тръгна и аз, ала Яко подвикна:
- Миражка, днес накъде?
- На глиганската нива - рекох му.
- Че има ли там глигани?
- Има - отвърнах и добавих, - дядо Стою ми каза, че ровел из нея черен глиган с малки глиганчета.
- Там има малки глиганчета?
- Има - рекох.
- Тогава и аз ще дойда с теб.
И като рече това, Яко веднага се затича към своите крави с твърдото намерение да ги завърне и тръгне след мен. Не се съмнявах, че ще стори това. Беше с цели четири години по-голям от мен. Не беше обаче от нашата бежанска махала в родното ни село, а от съседната. Беше четвъртият от общо пет братя. Минаваше за побойник между акраните си и често ме бранеше от големите момчетии. Впрочем, като деца-ратаи в Дупините с него винаги в ранни зори изкарвахме говедата. Час-два след нас местните пастирчета Иван Велков, Марин Харватина и Милка, изкарваха техните. И Мишо изкарваше овцете и козите по-късно от нас, защото сутрин, а и вечер млеконадоят при тях е бавен.

***

Бавно и някак несигурно се клатушкаха надолу към Еньовската река говедата. Убивах и аз вървежа си като оглеждах по улицата няколкото изоставени къщи на дупините и опитвах по тях да разпознавам лицата, душите и характерите на напусналите ги стопани. Впрочем, бях се научил да върша това в родното си село Ценово, Русенско - с тази разлика, че там осъвместявах на живо вида на ниските кирпичени къщи, белосани със синкава вар отвън, със силуетите и образите на обитаващите ги стопани. Всъщност, на село научих, че къщите приличат на стопаните си и че имат души. Обаче вършех същото и научих това не преднамерено и не така, както сега го описвам и както изглежда, а просто ей така - несъзнавано, с неангажирано любопитство, според както се случи, ако изобщо се случеше да върша това.
Е, от всичките единадесет къщи на Дупините, само шест бяха заселени. Другите пустееха, но не умираха. Имаха устойчиви души с дълбоки и високи до метър-два под и над земята дебели каменни зидове, над които се надграждаха в повечето случаи тухлени, а в по редки случаи и кирпичени зидове, опаянтени отвътре с дебели мешови греди. Дъбови - и затова устойчиви - бяха и чантиите на къщите, покрити отгоре - пак в повечето случаи - с каменни плочи от пясъчник, който в околностите на Дупините се разкриваше в изобилие. Махалата наполовина пустееше, защото комунизмът - казваше дядо Стою - не щял да идва в Дупините, плашел се от пръдливите им задници, и затова част от тях тръгнали да го дирят из Горна Оряховица, Трявна, Килифарево и Царева ливада. Затова и тези от дупините, които не искали да го дирят, имали нужда от ратаи като мен, Мишо и Яко.

***

Не след дълго във врата ми започнаха да дишат Четвъртан и Петкан - двата вола на Яко (родени съответно в четвъртък и петък), а след тях и двете му крави. Радвах се - нямаше да бъда сам. Улицата дъхтеше на зора и на пресни говежди изпражнения. Впрочем, мислех си още тогава, че кравите, конете и отчасти магаретата са се научили да се изхождат вървешком от времето, когато човекът ги е превърнал във впрегатен добитък и че точно затова ми се налагаше в Дупините като техен пастир да отскачам встрани, когато кравата, зад която се случи да вървя, започне да вдига койрука си, за да се изходи - особено, когато забележа, че изпражнението й ще е рядко и че обезателно, ако не отскоча встрани, ще ме опръска. А за трите седмици аргатлък още не бях навикнал да отскачам светкавично встрани, когато се налагаше да завръщам, някоя от кравите и когато тя, с инстинкта си да прогонва мухите от себе си, яростно ме зашлевяваше с дългите си като камшици косми на опашката си.

***

А мухите, които смучеха кръвта им, колко и какъв акъл имаха в главите си! Моментално отхвръкваха и моментално се лепваха в слабините на кравите и по местата на телата им, моментно недосегаеми както от светкавичните удари на опашките им, така и от резките движения на главите, ушите и рогата им. Мира от тях нямаха говедата, че и аз покрай тях с мисленето, че нарочно са сътворени тези нахални гадинки - да жилят и да смушкват живота, който без тях би могъл сякаш да се отдаде на смъртоносен сън, на какъвто - както хортуваше дядо Стою - всеки човек е склонен да се отдава и добавяше: „Хеле ти, шугаво шиле”. А и така си беше - въпреки гърмящите му наставления, често се удрямвах и заспивах на припек в тревите между Усойна и Торище без да държа сметка за това - с което той ме назидаваше, - че някоя пепелянка би могла да ме напъпли ей тъй, за нищо, или че някой зеленоок смок може да се намъкне в гащите ми по същия начин. „Здрав те взех от баща ти - доизсъскваше той като змия - и здрав трябва да те върна в ръцете му.”

***
Впрочем, когато кравите стигнаха близо до бахчите в долината на Еньовската река, Тошко сам ги поведе напречно през дола, който на това място беше с плоско корито и със стихваща между камъните плитка вода. Тогава отстъпих встрани, за да тръгнат и говедата на Яко след моите. А малко по-надолу от този проход напречно на дола имаше нисък праг, под който в плитко разлети води минаваше коларски път, извеждащ (както впоследствие ми се наложи да разбера) на югозапад към махала Горни Дупини (с разклон през гората за Трявна), а на изток към Шодековци и Габровци. Небето над върхарите на Тревнененския Балкан пламенееше…

***

- Е, Миражка, къде ти е сега глиганската нива? - попита ме Яко.
- Тошко - рекох - ни води натам.
- А искаш ли да знаеш сега защо тръгнах с теб?
- Заради малките глиганчета - отвърнах му, - иска ти се да ги видиш.
- Да ги видя ли?… Да ги видя, ама с балтията. За нея набързо се върнах у дома на чорбаджията. И да ти кажа ли, виждал съм ги аз тия диви прасенца, видях веднъж сметката на едно. Нали знаеш, че татко е каменар и вади с барут камъни от кариерата в нашата Чука край село. Лятос му помагахме с моя брат Калоян. И там един ден се случи да сгащим между скалите едно двадесетина килограмово глиганче. Праснах го по главата с железния лост, с който татко прави дупки в скалите, за да ги пълни после с барут така, като и ние после напълнихме тумбаците си с печено глиганско месо. Е, не успяхме да експлоадираме веднага, ама после с кеф се надпреварвахме с батко да пускаме дифтонги, на които опитваше да ни учи даскала по пеене…
- Да, ама - рекох му - тук няма къде да сгащиш някое глиганче. Чорбаджията ми каза, че нивата му е оградена отвсякъде с габърови храсти и че глиганите идвали в нея откъм ей, тази Тревненска гора, за която знаем и двамата, че е част от самата Усойна.
- А не ти ли каза и това, че те си имат пътека?
- Каза ми.
- Е, щом имат пътека, ще стигнем до тях.
- Ами черният голям глиган - добавих аз с думите на дядо Стою - с ей такива ти ми големи бивни, който е готов заради своите глиганчета да помете и глутница вълци, какво ще ти каже, а?
- Какво ли? Ето я балтията, блести в ръцете ми като Слънце и когато няма Слънце.
***
Тъй си хортувахме с Яко докато почти ненадейно се намерихме пред минушката към нивичката на дядо Стою. А тя каква нивичка беше! Според сегашната ми представа сигурно имаше около два декара. Цялата беше окъпана в сребриста роса. И наистина беше оградена отвсякъде с габърови храсти - на места гъсти и преплетени като че ли нарочно хванати за ръце, а на места, разположени по-нарядко и отстъпващи напред-назад като шопи, люшкащи ръченица. И тревата наистина беше отъпкана от дивите прасета, а на места и плътно полегнала от поройните гергьовски дъждове. Впрочем, осемте говеда в нея - моите и на Яко - веднага се почувстваха като в свое царство.
Първата ни работа обаче беше да открием дърво, на което да окачим торбите с хляба, и го открихме веднага откъм южната сенчеста страна на нивата. Личеше по това, че и чорбаджията го бе ползвал за същото, а и за обедна почивка - под сянката му.
- Сега, Миражка - рече Яко, - най-напред ще обиколим и ще огледаме отвсякъде тази нива - хем да открием пътеката на глиганите, хем да поизчакаме Слънцето да вдигне росата.
- Ама аз - рекох му - вече съм мокър, мокри са крачолите и краката ми и ми става вече студено. По-добре ще е да излезем на склона на дола, където тревата е ниска и там да изчакаме Слънцето.
- Аз, Миражка, не мога да чакам Слънцето, ти го чакай. После ще ти кажа какво съм открил и накъде ще тръгнем.
Така и стана. Яко тръгна да обикаля нивата, а аз излязох от нея и току пред минушката, която пресичаше габъровите храсти, застанах в очакване на Слънцето. А то обещаваше съвсем скоро да се покаже над източните ридове.
Впрочем, и на село обичах да очаквам Изгрева и се случваше понякога през лятото по бащина принуда да го посрещам по нашенските нивя, ала в Дупините, се влюбих истински в него и там възприех за истина думите на дядо Трифон (по майчина линия), че който пръв посреща Слънцето, в неговото сърце и душа се вселява най-много светлина и най-надалече ще вижда чрез нея. А в ранните хладни и окъпани в искряща роса майски и юнски зори на Дупините, в които по неоспоримата принуда на чорбаджията трябваше всеки ден да изкарвам говедата на паша, слънчевата светлина и топлина ми бяха като майчина прегръдка и таткова ласка.

***

Всъщност, още като дете-ратай в Дупините забелязах, че изгревът на Слънцето колкото ежедневно е един и същ, толкова ежедневно е и един единствен в природата си. Забелязах и това, че той се повтаряше ежедневно като един единствен само заради мен самия, в зависимост от това как се чувствах, накъде се движех с говедата и къде точно се намирах. Предугаждах, че той е такъв и за всеки друг, и за всяко живо същество, ала не можех да зная с какво ново и неповторимо в себе си той е ежедневно един единствен за тях и дали те виждат и узнават това в себе си. И тъй - макар и по външна принуда на чорбаджията - точно заради това всяка сутрин с неутолима вътрешна възбуда го очаквах в мерите на Дупините. Исках да узнавам всеки ден с какво свое ново и неповторимо ще ме изненада.

***

И в него паметно за мен юнско утро беше така. Изненадващо Слънцето ме попита:
- Аз ли пулсирам с пулса ти, или ти с моя?

***

Всъщност, и до сега не знам дали Слънцето зададе този въпрос на мен, или аз на него! - както, разбира се, не може да знае това и да даде отговор на подобен въпрос всяко друго дете, което се е научило например усърдно да разговаря с куклите си. А аз точно така разговарях със Слънцето откакто се бях пръкнал. Най-вече в Дупините. И най-вече в самотата си между Усойна и Торище. И затова до ден днешен не зная то ли зададе въпроса си към мен, или аз моя към него. Забелязах обаче точно нея заран, че Слънцето излъчва светлината си като пулсира. Не че и в предишните дни на живота си не съм забелязвал това - винаги съм забелязвал това и сякаш цяла вечност съм го забелязвал, - ала в нея паметна за мен юнска заран за пръв път в живота ми се случи да се отлъча сякаш от него. Затова и усърдно като изпъдено от дома си дете се движех насам-натам по полегналия склон на дола, наблюдавайки косо Изгрева все с неговия (или все с моя) въпрос в главата - „Аз ли пулсирам с пулса ти, или ти с моя?”!

***

Между впрочем и в него момент щях с цялото си сърце и душа да се отдам гласно на разговор със Слънцето и щях, както си вярвах тогава, обезателно да науча дали то пулсира с пулса ми или аз с неговия, ала на, смущаваше ме близкото присъствие на Яко и даже започнах да се ядосвам вече, че се случи по моя вина да пасем говедата заедно в нивата на дядо Стою. Всъщност, колко време тогава с този яд в гърдите си съм се мотал насам-натам като отлъчено от Слънцето дете по склона на дола край Дупините, не помня, ала помня това, че тъкмо поради този яд не съм имал нито усет за течащото време, нито поглед за менящото се пространство. Не бях забелязал кога Слънцето се е вдигнало с цяла копраля над хоризонта, когато чух Яко откъм минушката да вика:
- Миражка, хванах им дирите… Остава да напипам пулса им, мамичката им… Айде, ела тук.
Тръгнах с неохота към Яко и когато го наближавах, той продължи:
- Не една, а две пътеки имат глиганите. Едната наистина идва ей, от там, откъм Тревненската гора, а другата сече направо ето там, през габъровите храсти нанагоре. Значи, трябва сега да мислим - рече Яко като заби показалеца на лявата си ръка в слепоочието си и додаде: - Идват прасенцата в нивата на дядо ти Стою. От къде? От Тревненската гора, там е дамарът им. Идват тук, ровичкат тук-там, не им харесва, и после айде нанагоре. Значи там някъде има по-хубаво нещо за тях. Натам трябва да отидем и ние. Айде сега…
Каза това Яко и тръгна пряко нагоре към отсрещните габърови храсти, които ограждаха от запад нивата на чорбаджията и преминаваха още нагоре в масивна габърова гора. Нямаше накъде - последвах го, макар и с неохота. Тревата, която газехме, беше все още росна и разнищваше лъчите на Слънцето. А когато наближавахме храстите, виждах, че те се изправяха пред нас с толкова силно сгъстени златисто-зелени листа, че наподобяваха тежка плюшена завеса; не се виждаше никаква пролука измежду тях. Това ме учудваше. Яко обаче отклони учудването ми.
- Чорбаджията ти, Миражка, ежегодно е сплитал прораставащите настрани клони на тези храсти и сега те представляват жива ограда за добитъка, ала не и за глиганите.
- Аз - рекох му - и долу забелязах, че някои от храстите са хванати за ръце като на хоро.
- Е - рече Яко, - тук са хванати на мъжко хоро, с ръце през раменете. Ето я пътеката на глиганите, а ето го и тунелът, който ги извежда нагоре. По него ще тръгнем и ние, ето така.
И като каза това, Яко приклекна като животно на четири крака с балтията в дясната си ръка и добави:
- След мен, Миражка!
- Не искам - рекох, - чорбаджията ще разбере и ще ми се кара.
Казах му това, защото в момента, в който приклякваше с извърната към мен глава и с ръце, присвити с лакти до тялото, Яко сякаш беше готов да бъде захапан за врата от вълк, идващ с притаена паст откъм тунела на глиганите и изглеждаше всъщност точно така, както ми бе показал по-рано на събуждане дядо Стою как би изглеждало краставо яре, сдушено от вълк.
- Майната ти, Миражка, дъръпа се фашкията ти.
- Дърпа се и твоята - рекох му, - щом искаш да идвам с теб.
- Ама двама е друго. Аз не че се страхувам, аз мога и сам да тръгна, ала друго е в гората да сме двама приятели.
- Да - рекох му, - друго е, ала ако ни срещне в нея някоя мечка, ти може и да се качиш на някое дърво, а аз какво ще правя? Да се правя на умрял ли, когато дядо Трифон, на мама татко й, ми каза: „Чоджум, втори път мечка в гората не се лъже, защото и тя знае приказката от твоята читанка за двамата приятели. Знае и това, че ако е възможно единият от тях да се качи на някое дърво, то никак не е възможно другият да се прави на умрял пред нея, тъй като тя от километри разбира кой е умрял и кой не.”
Като изрекох това, Яко, така, както беше приклекнал, за да влиза в тунела на глиганите, така и започна да се обръща и да присяда в тревата, казвайки:
- Миражка, зарежи читанката, не я чети, аз отдавна съм я зарязал и без нея отдавна съм разбрал, а и в момента разбирам, че приятел в нужда се познава и че ти не си ми никакъв приятел, ала карай да върви, ще сметна сега, че те е страх да влезеш с мен в гората, ала карай, карай да върви… Ето го моя приятел… Ето я и моята приятелка…
И докато казваше това, Яко най-напред измъкна с дясната си ръка ножа, който висеше на кръста му и който беше с алуминиева дръжка във форма на риба, после вдигна с лявата си ръка балтията, а аз - като приключи с тези свои демонстрации - рекох:
- Не ме е страх да вляза с теб в гората, страх ме е, ти да не се подплашиш, ако ни срещне черният мъжки глиган или някоя мечка в нея. И ако искаш да знаеш, аз вече влизах с кравите в Усойна и пладнувах в нея на една небесна поляна.
- Ти си пладнувал в Усойна? На небесна поляна? Хм, Миражка, а аз да се подплаша от черния глиган, а? А ти не ме ли послъгваш?
- Не, не те лъжа. На рождения си ден, на втори юни пладнувах там. Тошко ме заведе с кравите на нея небесна поляна. С Тошко в гората не се плаша. Така ми каза и човекът, който се яви с белия си кон на поляната: „Когато си с Тошко в гората, нищо не може да те уплаши, защото той знае пътя.” Каза ми и това: „И ти го знаеш, и хората го знаят, ала не винаги го следват.”
- Хм, Миражка - изпружи се Яко, - отде-накъде един вол ще знае пътя, а аз, който натирвам моите волове накъдето пожелая, да не зная пътя? Че нали тази заран аз ти помогнах да натирим твоите нанасам, така ли беше?
- Така беше, ала после нали и ти видя, че Тошко ни доведе тук?
- Доведе ни тук, защото е идвал много пъти тук, да оре тази нива, нали? - запъна се отново Яко.
- Да, може би… сигурно е така - мотолевех, - ала как ще ми обясниш това…
- Кое?
- Това че… когато за пръв път по разпореждане на чорбаджията трябваше да паса кравите между Усойна и Торище… тогава към обяд Павлина, а след нея и другите две крави, а после и Тошко в надпревара с мен - да ги завръщам една по-една, ту тази, ту онази - навлязоха ей тъй, безразборно, без да ме слушат, в Усойна. А аз какво? Останах безпомощен. И тогава… Ала сега не трябва да ти казвам това, защото после ще ме подиграваш… Ала нека, ще ти кажа, за да повярваш - разревах се тогава, надух гайдата колкото ми глас държи. И така както бях сломен в тревите и залисан в плач в тях, така и без да разбера кога, как и откъде се яви същият този човек, когото после на рождения си ден видях на небесната поляната в Усойна и когото всъщност там успях да разпозная по гласа му, защото тогава, в плача си между Усойна и Торище, успях само нозете и сандалите му да зърна и топлият му глас да чуя, който сякаш от собственото ми сърце идваше. Е, именно това чух от него: „Не плачи, момче! Кравите няма да се загубят. Те знаят пътя. Чакай тук и ще видиш - сами ще се върнат.” Каза ми после и това, че ако се случи втори път да навлязат в Усойна, да не се плаша, а да тръгна с тях. Така и стана на рождения ми ден. А и това, което ми каза отнапред пак там, в тревите между Торище и Усойна, а именно това, че кравите сами ще се върнат, точно така се случи. И знаеш ли, Яко, тогава неговия глас така ме успокои и стопли отвътре, че не съм и усетил после как съм заспал. Колко време съм спал в тревите, не зная, но усетих по някое време, а после и забелязах как Тошко, ближейки ме с език по бузата, ме събуди, беше икиндия. И нямам сега, Яко, никакво обяснение за всичко това, защото човекът, с когото пладнувах на небесната поляна в Усойна и това ми каза: „Трети път говедата ти няма да влязат в Усойна и няма да пасат повече тук, и да пладнуват изобщо тук, в моята небесна поляна, защото нейната трева е предназначена за сено през зимата само за моите небесни коне - за този мой бял кон, Пегас, и за другите два, за алестия - Росинант, и за черния - Буцефал, които сега пасат свободно в една моя небесна ливада около Билкините.”
Като избълвах всичко това на един дъх, което иначе описах в подробности в предишния си достоверен разказ, Яко прихна в смях, а после през ехидна усмивка рече:
- За всичко на този свят, Миражка, има обяснение, само за твоите бръщолевения няма и не може да има. Какви са тия небесни ливади и небесни поляни с небесни коне по тях, как се казваха…
- Пегас, Росинант и Буцефал…
- Тъй де… да не кажеш сега, че и човекът, с когото си пладнувал там, е небесен и че си няма име, родно място и дом?
- Има име. Казва се Радомир. Така ми каза, че се казва. И родно място има - каза ми, че е от Билкините. Каза ми и това, че щом моята учителка по естествознание ме е научила на това, че Земята като планета е небесно тяло, значело, че и ливадите, и нивите, и горите, и конете са небесни.
- Значи, и ние с теб сме небесни - додаде Яко.
- Така излиза.
- Значи, и това ти каза, че повече кравите ти няма да навлизат в Усойна и няма да могат повече да пасат и да пладнуват в неговата небесна поляна?
- Така ми каза и вярно ми каза, защото от тогава, от рождения ми ден насам, вече две седмици паша между Усойна и Торище - нито веднъж кравите ми не пожелаха сами да навлязат в гората, докато аз, обратно, всеки ден отново и отново желаех да сторя това заедно с тях. Искаше ми се отново да се срещна с него. Да видя отново слънчевото му лице с лазурно-сините му очи, да си поговоря отново с него и с коня му, Пегас, и да ям отново бял хляб, опечен на Слънце, със сладко осолено сирене на трапезата му. И даже няколко пъти опитвах сам да натирвам кравите към Усойна, ала все не успявах да ги вкарам в гората, а и те изобщо не се поддаваха на командите и на усилията ми. А когато се убедих напълно, че няма да мога заедно с тях да навляза в Усойна, реших тогава сам да сторя това и да достигна сам до небесната поляна на Радомир. Ала ето, виж, виж какво се случи. Когато, преди около седмица, с голям зор, както беше и първия път, успях да премина през предхождащите гората гъсти габърови, шипкови, глогови и други храсти и трябваше вече да навляза в самата Усойна, тогава такава страшна студенина лъхна от нея, че чак сърцето ми се смрази. А и дърветата, Яко, така страховито ме загледаха с удължени по дънерите си лица и очи, че тъй и не мога да ти кажа сега с каква бързина драснах обратно през бодливите храсти към Торище. Но виж, виж кожата ми как е одрана и виж как е незараснала все още. Виж ръцете ми, виж краката ми, раменете ми, лицето ми, а и ризата ми виж. Виж на колко места чорбаджийката ми, баба Гана, трябваше да я зашива и кърпи. Виждаш ли ясно?
- Ей, Миражкаа - провикна се Яко, - не знам какви ясни и неясни неща ми дърдориш сега, особено за лицата и очите на дърветата, но едно нещо от твоя разказ ми стана съвсем ясно - не ти стиска да влизаш гората, дърпа се фашкията ти от нея и толкоз. Затова виждаш дърветата с удължени лица и очи. Признай си го вече и гледай сега как аз ще вляза сам в тунела на глиганите.
- Не, не се плаша от гората - запънах се за втори път, като едновременно с това трескаво мислех с какъв още свой разказ да го баламосам, за да го отклоня от намерението му да влизаме в нея, - плаша се от теб… Не, не се плаша и от теб, а за теб се плаша, плаша се от това, че нещо лошо може да ти се случи.
- На мен да ми се случи нещо лошо? Яяа, че какво лошо може да ми се случи тук и сега, когато брадвата ми е в ръцете, а ножът ми на кръста? Страх те е, Миражкаа, страх те еее. Аз тръгвам по дирите на прасенцата, а ти ако искаш…
И като каза това, Яко се навря в тунела и започна бавно да напредва. След него и аз.

***

Тънките клони на габаровите храсти отгоре бяха сплетени, а отстрани на тунела нагърчени и пречупени на места. Тук-там се виждаше и полепнала по тях черна и сива глиганска козина. Пречупените клонки в повечето случай бяха сухи и остри. Застрашаваха ризата ми. Трябваше да я пазя. Не ми се искаше втори път да се връщам у дома на чорбаджията с раздрана риза; щеше да ме овиква, а и жал ми беше за чорбаджийката баба Гана. Първо, за това, че тя трябваше отново да си вади очите пред опушения газен фенер, за да кърпи ризата ми, и второ, и най-вече заради това, че тя още с влизането ми у дома й така ме обикна, че никога през двете ми лета ратайство у тях - за разлика от чорбаджията - не ме нарече нито шугаво шиле, нито краставо яре. Ето защо много внимателно напредвах след Яко, пазех се от пречупените сухи и остри като шила клонки на габаровите храсти.

***

А те какви храсти бяха и какво дърво е габърът! От един и същи корен често прорастват по пет-шест, че и по повече храсталаци. Вижда се обаче това дърво така, във вид на храсти, само по терени и места, които то вече е решило да завоюва стъпка по стъпка. И щом се усети силно там, изоставя храстовидната си форма и се юрва нагоре като мощно дърво. А на места, като в Торище например, където пасяха най-вече козите и овцете на дупините, габърът прорастваше пръснато тук-там във вид на туфи, които после, ако успееха да се задържат и опазят от острите зъби на козите със сгърчените си и жилави отвътре като бодли клонки, бавно започваха да се изтеглят като накълбени вретена и хурки нагоре. Тогава габъровите храсти, както вече споменах в предишния свой достоверен разказ - като бягах насам-натам след говедата - ми заприличваха на танцуващи дервиши, а привечер - на струпващи се на блажена седянка хора. Впрочем, в широколистната гора габърът се опитва да съперничи на бука и дъба, ала не успява. Такъв го видях и тук, само след десетина метра на излизане с Яко от тунела на глиганите. По-нататък същият тунел се превръщаше в глиганска пътека, лъкатушеща сред сравнително млади габърови и дъбови дървета, които недалеч светлееха с висящи клони и листа, а това означаваше, че скоро ще се явим с Яко на открито.

***

Всъщност, още като видя светлеенето напред, Яко се затича между дърветата, а и аз след него - за да не изостана. Той обаче, като по-голям от мен, много по-бързо се оказа отвън гората и от там се провикна:
- Миражкаа, черешии… Много череши…
А когато и аз излязох от гората, видях Яко лепнат за клоните на едно голямо черешево дърво, което беше отрупано цялото в тъмночервени череши. Малко по-далеч от него се виждаше и друга подобна череша. Само миг-два ми трябваше, за да видя изцяло мястото, в което се намирахме. Беше елипсоидно, според сегашната ми представа - около седем-осем ара. По малката ос на елипсата, сочеща югоизток - северозапад, се разполагаха черешите така, че и двете еднакво се осветляваха от Слънцето. Около цялото място в прекрасна слънчева резеда се спускаха млади дъбови и габарови листа. Отдолу обаче същото място беше кажи-речи изцяло изровено от зурлите на глиганите и приличаше - както сега го виждам - на бойно поле с малки бомбени кратери и ровове. А между същите кратери и ровове се виждаха тук-там отърламачкани стръкове и листа на земна ябълка. Само под черешите нямаше такива кратери и ровове; коренищата им бяха сякаш нарочно опазвани от глиганите.
Разбира се, и аз тогава побързах да се лепна за клоните на по-близката череша, но като наближих до нея, Яко с препълнена уста едва ми рече:
- На… на… другата… върви…
Тръгнах към другата, ала докато успея да направя три-четири крачки, чух Яко по-ясно да вика зад гърба ми:
- Не, не, върни се… аз ще я опитам първи и аз ще реша, коя ще бъде моя, защото аз те доведох тук и защото аз първи видях черешите…
И като каза това, Яко тръгна към мен, а аз - нямаше как другояче - обърнах се, и тъкмо да направя крачка-две към първата негова череша, видях как той зяпна с вдигната нагоре глава и как откъм китката на дясната си ръка започна да налапва наведнъж черешите от препълнената си шепа. Така после той се умълча зад гърба ми, а аз отидох до първата негова череша откъм слънчевата й страна и вкусих от едрите й череши. Сториха ми се невероятно сладки и хрускави, със съвсем лек и много приятно нагарчащ вкус, който подсказваше, че черешата е дива и че някак си на това място се е самооблагородила. И понеже Яко се умълча повече отколкото прецених, че му трябваше да се върне при мен, за да ми каже коя ще бъде окончателно неговата череша и коя моя, а и понеже аз обичах тогава (а и сега, когато имам възможност) да ям плодове само от върховете на дърветата, то затова и реших да се кача на черешата, ала когато вече се хванах и се закатерих по нейните долни клони, чух Яко някак си съвсем кротко, като на свой брат да ми казва:
- Мирко, иди на другата череша, тази ще бъде моя.

***

Впрочем, тук се налага да спомена набързо това, че като дете съвсем, ама съвсем рядко ми се случваше да чувам истинското си име, в което последната сричка е „мир”. Най-близките ми хора - мама, татко и батко ми викаха Мире, Мирко или Мирьо. С тези три умалителни форми на името ми се обръщаха още към мен дядо и баба, двамата ми чичовци и двете ми лели, а също и техните деца. Други близки и роднини на село нямахме. После името ми получи други модификации. Първата ми я лепна чичо Анастас, който много ме обичаше и който, като се завърна от Чехия, където беше на гурбет, ме нарече Миражка. Веднага след това цялата наша бежанска махала в село поде това мое име, което и тези форми придоби - Мираж и Миража. А чорбаджията, дядо Стою, още на първия ден, в който осъмнах в Дупините, ме събуди с прозвището Мърльо. Вечерта на същия ден в неговите уста станах Мърлаш.
Ето защо, когато Яко ми рече: „Мирко, иди на другата череша, тази ще бъде моя.”, аз не се разсърдих, а напротив, кротко заслизах от черешата. После, когато стъпих на земята, погледът ми непринудено се напасна за миг-два в погледа на Яко и в него момент ми се стори, че в него сякаш имаше друг човек и че сякаш не бе този Яко, който познавах отпреди влизането ни в тунела на глиганите.
Не промълвихме в това споглеждане нищо. Тръгнах към другата череша с този друг човек у Яко. Виждах го пред очите си; беше някак по-добър и по-светъл от самия Яко.

***

А другата череша беше като близначка на първата. От слънчевите й върхари ядох и брах твърди череши, които пълнех в страничния дълбок джоб на дочените си гащи. Беше ми ги скроил и ушил един майстор-шивач, инвалид по рождение, от махала Шодековци. Боже, какви гащи ми уши той! Не ги събличах нито денем, нито нощем. „Ще ти сложа - каза майсторът - един голям отворен джоба встрани, за да го пълниш цяло лято със сливи. Ще ядеш сливи подир кравите, защото хлябът, който ще ти слага баба ти Гана в торбата, никога няма да ти стига и защото от сливите ще заякне ратайската ти кожа и няма да може дядо ти Стою да я одере до наесен и да я опъне после на тавана си.”

***

Така беше - като се придържах с лявата си ръка за удобен клон, набирах с дясната череши от върхарите на черешата, две-три от които слагах в устата си, а останалите в джоба, като внимавах същевременно да не рухна надолу - както, между впрочем, помня, че рухнах от върха на една ябълка в бабиния двор на село. Тогава баба Фота Егейката ме спаси като ме поръси с вода от стомната и ме погали после с мокра длан по челото.

***

Ала пусти спомени! Като снежна лавина са. Полепват други върху тях. Увличат се един друг по склона на паметта ми и заплашват сега да ме пометат нанякъде. Затова и бързам да ги осветля така, цялостно, както те полепват един друг.

***

Пак същото лято на 1959 г., дни или седмица след паметната ми случката с Яко в черешовата нива на глиганите, рухнах от върха на една ранно зрееща джанка в Дупините. Причина за рухването ми обаче не бе тогава моята несъобразителност, на която между впрочем се дължеше падането ми от ябълката в двора на баба Фота, а желанието на Яко и той като мен да яде плодове от върховете на дървото. Бях стъпил на страничен клон на около две крачки от ствола на джанката и се държах отгоре за връхните й клонки и лапах зазряващи джанки, когато усетих, че клонът под краката ми започна да пращи. И когато реших, че трябва да пристъпя към ствола на дървото, за да предотвратя прекършването на клона, видях Яко, който правеше вече крачка по същия клон. Видях в същото време и клона как се отцепи от дънера си и как увисна надолу под краката ми. Така увиснах и аз на връхните два чаталати клона на джанката. Държах се за тях и гледах безпомощен надолу. Не можех да се придвижа с ръце към ствола на джанката - едно, че напречни клонки щяха да препречват движението ми и друго, че ако и да бях опитал да сторя това, единият от клоните, на който макар и за миг трябваше да увисна, нямаше да издържи. Затова гледах надолу и преценявах как точно да се приземя така, че да не се натъртя и нараня много. Обаче на, за моя беда джанката растеше близо до скален праг с дълбочина под него около метър. Той се намираше съвсем близо до външната дворна порта на дядо Стою. От съшия праг се стичаше водата от изворната чешма с двете корита, която се намираше на отсрещната страна на единствената улица на Дупините - току пред дома на местното пастирче Иван Велков. И така, колкото и да опитвах да преценявам къде точно да се изсуля надолу, не ми се отдаваше да открия точното място, защото напречните клони на скършения голям клон се разполагаха като ветрило под мене. Най-после като премалях, затворих очи и пуснах клоните на които висях. После усетих как долния клон подхвана краката ми и ме насочи с глава надолу. После усетих тъп удар в темето и пращене и във врата ми, след което тялото ми се строполи от скалния праг в малкото дере под него. Мисля сега, че не бих имал спомен за всичко това, ако не беше водата, която ме обля след строполясването ми в долчината. Успях после да изляза от нея и да се домъкна до чешмата с усещането, че носех скалата, върху която паднах, на главата си. Пих вода и като се доокопитих стори ми се странно, че някак си съм се смалил. И наистина, вратът ми беше хлътнал и може би година и повече след това чувствах главата си като залепена направо на раменете ми, а върху нея и скалата.

***

Впрочем, имал съм късмет в глиганската нива на Дупините - черешите бяха две, от които Яко избра своята. А на върха на моята, където се люлееха и червенееха в проблясъците на Слънцето едри череши, на мен ми се налагаше да внимавам само за устойчивостта на клоните. Всъщност, клоните на черешата са поначало здрави, гъвкави и устойчиви - стига да не са много тънки. Особено на дивите череши. А самите плодове, ако не са презрели (а добре узрели бяха черешите, които ядохме тогава с Яко), са също устойчиви; не се размазваха тогава в дълбокия ми като торба джоб. Е, по джоба помня, че когато около двете трети от него бях вече напълнил, чух Яко да вика:
- Миркоо, айдее, аз съм готов.

***

Искрено казано - никак не ми се слизаше от черешата. Обичах в такива случаи, най-вече когато бивах сам, да разточителствам по върхарите на плодните дървета. Обичах, всъщност, след като понапълнех стомаха си узрели плодове, да се рея измежду листата и тънките им клонки. Тогава усещах и внезапните тласъци на вятъра, който сякаш нарочно си играеше с мене. А чувствах, че той си играеше с мен в моменти, в които протягах ръка до изнемога към клонка, на която висеше най-едрия за момента и най-прекрасно узрелия плод - тогава той люшваше клонката така, че листата й проблясваха на Слънцето, а плодът се отдалечаваше от пръстите ми още по-прекрасен и зрял. Играеше си вятърът с мен, но и аз с него: не му се давах и не се отказвах от плода, който в очите ми ставаше все по-изкусителен и все по-прекрасен. А когато се случеше да предусетя, че вятърът просто дебне момент, в който да ми помогне да рухна от дървото, тогава така, както съм стъпил най-често с десния си крак върху един от клоните на дървото, захващах с ходилото на левия ствола или друг удобен клон и с двете си ръце започвах внимателно да огъвам клонката, на която виси прекрасния плод. Вършех това обаче внимателно, защото, ако се случеше в процеса на огъване на клонката да я прекърша, прекършвах сякаш нещо у себе си. Нещо повече чувствах се дни наред като човек пропадащ в бездна в съня си. Не си давах сметка тогава, че аз и дървото сме били сякаш - преди да прекърша някоя от клонките му - едно цяло и че сам в такива случай съм отпадал от това цяло.
Всъщност, чувствах тогава - бях едно цяло не само с Черешата, но и със Слънцето, а и с горния едновременно тих и немирен юнски Вятър, който бризваше и полюшваше леко върхарите на дърветата около глиганската нива на Дупините и затова, когато Яко ми викна: „Мирко, айде, аз съм готов.”, започнах да слизам от дървото с голяма неохота. Не ми се искаше да разменям блаженото си състояние на цялостност с Черешата, Слънцето и Вятъра срещу нежността, с която Яко изричаше в него момент името ми. Не можех обаче да се противя - чувствах се задължен към него, защото, тъкмо благодарение на него, се случи да преживея блаженство на върха на моята Череша.

***

Когато слязох от нея, видях Яко да ме чака на мястото, откъдето бяхме дошли. А като го понаближих, той рече:
- Мирко, глиганите няма да се явят докато ние сме тук. Усещам го по пулса им. А и те или рано сутрин, или късно вечер идват тук да ровят и да ядат, както се вижда по земята, земни ябълки, а по стъпките им както личи - и да танцуват. Денем със сигурност се излежават нейде из Усойна. А и виж, напълнихме вече торбите с череши, да вървим сега при говедата, но сега - за да не те подплаши нещо изотзад - ти ще вървиш напред…
Каза това Яко и показа издутия си корем като вдигна ризата си над него. Ала аз не толкова стомаха му видях - малко преди да вляза в гората, както той ми нареди - колкото лицето и кафявите му очи. Лъхаше от тях неимоверна доброта. Не я бях виждал у него преди и не я познавах отпреди. А когато се явих из от тунела на глиганите в нивата на дядо Стою, в която кротко пасяха говедата, и се обърнах назад, видях Яко на излизане от същия тунел не толкова сякаш с неговото мургаво и набързо оформено лице с кабардисал нос, колкото с някакво сякаш чуждо нему побеляващо лице. Казвам побеляващо лице, защото това лице у Яко наистина миг след миг ставаше все по-бяло и по-бяло, а и все по-красиво, много по-красиво ставаше. Наред с това забелязах откъм врата и ушите на Яко да струи фина като млечен каймак белота, която нагоре към главата му и малко над нея избледняваше като раздвоен пламък, който пък с помощта на моя поглед искаше сякаш да обгърне отгоре главата му. Забелязах и това, че от кафявите очи на същото това Яково лице струеше от миг на миг все по-голяма и все по-неимоверна по поносимост доброта.

***

Впрочем, казах по-рано, че с Яко бяхме от едно родно село, ала той, споменах и това, не беше от нашата бежанска махала, а от местните беленски харцои - сой българи, населяващи Беленския край по долното поречие на Янтра. Подложка на този сой българи е тракийското племе гети, според Херодот - „най-мъжествените и най-справедливите сред траките”. А какви точно присадки са присаждани върху тези гети и във какъв обем - славяни, прабългари, кумани, власи, татари, турци и тям подобни - Бог знае. А аз зная това, че Яко наистина беше смело и честно момче с кафяви очи и с възмургаво и със сякаш набързо скроено в суматохата от етнически набези лице. В него момент обаче, повтарям - след излизането му от тунела на глиганите - новото му лице ме порази с неописуемата си красота и доброта. Неудържимо ми се прииска да му кажа тогава, че нещо се е преобразило у него и че нещо прекрасно е станало с него, ала малко преди да съумея да изразя по някакъв свой начин, онова, което виждах у него, той рече:
- Мирко, ще става нещо, ама какво! - и добави. - Да вървим към дола, там е подходящо да става каквото ще…
- Нищо няма да става - рекох му, - знам вече, ти си много, много добър и много…
- Че съм добър, добър съм, ала сега трябва да бягам надолу, за да не стане тук…
И щом каза това, Яко хукна надолу към минушката с дълги прескоци, ускорявани от нанадолнището, а след него и аз. Сварих го след минута-две клекнал с разголен задник под ластарите на един габър съвсем близо до течащата вода в дола.
- Ааа - рекох му - черешите дават зор.
- Не черешите, а костилките.
- Костилките!?
- Ядох ги с костилките и сега… Ох, оох…. боли ме тумбака… Ох, охх майко, умирам… Викай, Мирко, викай помощ…. Ох… майкоо…

***

Докато охкаше болезнено и иричаше думите си болезнено, аз минах отпреде му и мигом видях, че предишното му ново лице, което той доби след излизането си от тунела на глиганите, беше изчезнало. А старото му лице напираше сякаш, полагаше сякаш неимоверни усилия да се яви, ала тъй и не успяваше; гърчеше се в болезнени гримаси като белите памучни ирами на баба Фота, които тя белеше, удряйки ги с бухалка върху перило от големи бели камъни под моста на Янтра. Толкова бледо и обляно в пот беше лицето на Яко. И щом видях за миг всичко това извиках силно и протяжно:
- Помоооощ… - и за да ободря Яко добавих възбудено: - Човекът от Усойна ще се яви с белия си кон, Яко, непременно ще се яви … Помоооощ… И ще ти помогне, Яко…
В същото време виждах как Яко ту ставаше, ту клякаше. И видях като ставаше как преминаваха вълнообразни спазми по разголения му стомах така, както водата обливаше от време-навреме с вълничките си заоблените в дола камъни. Пак в същото време живо си представях и сякаш виждах вече, че човекът от Усойна лети към нас с белия си кон. Впрочем, представях си го да лети точно така, както той ми беше казал, че е долетял при мен откъм Билкините, когато чул в първия мой ратайски ден силният ми рев от това, че съм загубил кравите си в Усойна. Представях си живо това и даже предусетих, че той идваше сякаш откъм Еньовската река и затова се обърнах към нея, на юг по течението на дола, ала вместо него, вместо човекът от Усойна с име Радомир, когото толкова много исках да видя за втори път, видях да тича към нас дядо Бончо - дядото на местното пастирче Иван Велков.

***

Той беше лек и сух като чирос човек; в равномерен тръст тичаше към нас. И чорбаджията, дядо Стою беше сух като чирос, а и другите мъже-дупини бяха такива - леки и сухи балканджии. Не помня да съм виждал пълни дупини. Само майката на Иван Велков беше възпълна, бяла, много добра и много красива дупинка - както сега си я спомням. Не помня името й, знаех я само като леля Велковица по мъж. Помня обаче душата й - беше моя закрилница. Завръщах се веднъж с кравите в махалата мокър до кости и с нагърчена кожа по ръцете и краката от продължително обливащ ме студен юнски дъжд. Тогава тя овика в моя защита чорбаджийката баба Гана, за това, че не ми била казала - зер съм бил чуждо дете - като видя, че иде дъжд, да се завръщам веднага у дома й на сухо. Тогава баба Гана се сконфузи много, а аз нямах нито сили, нито възможности да я защитя, защото вината за това не беше нито нейна, нито моя.

***

Свари ме него юнски ден между Торище и Усойна особен дъжд. Изведнъж на валма-на валма се яви ниска, гъста и полепваща по тялото ми като неизцедени парцали мъгла. За минути всичко наоколо стана невидимо. Изпаднах в ужас и бях вече готов да надуя за втори път гайдата, когато забелязах, че краката ми от коленете надолу не са обвити от мъглата. Приклекнах и се заоглеждах под нея. Видях - къде по-далече, къде по-близо - краката на кравите и на вола Тошко. С патешко ходене тръгнах към вола - знаех и чувствах, че щом се добера до него, нямаше от какво да се плаша. А и човекът от Усойна само преди два-три дни ми беше казал и уверил, че Тошко е чуден вол, че знае пътя и че няма да се загубя.

***

Така беше. Тошко беше прекрасен стар вол. Обикна ме веднага и аз го обикнах. Не мърдаше от мястото си. Стоеше кротко в мъглата и когато стигнах до него, прегърнах шията му. Стоях така с него часове наред. Мъглата от метър-два нататък беше непрогледна. А това, което виждах от нея бяха ситни водни капки, които полепваха и проникваха сякаш в кожата ми. Виждах ги как растяха и как се стичаха и по тънката бяла козина на Тошко. Беше студено, ала от шията на вола преливаха в мен топлина и спокойствие; сливах се сякаш с него. Усещах чрез него и присъствието на трите крави около нас. Чувствах се напълно приобщен в животинското им царство. Изпълваше ме в него благодатна кротост и смиреност. Боже, каква смиреност! Не зная и до днес дали мъглата я пораждаше у Тошко или Тошко я пораждаше в мъглата. А тя, както загатнах вече, се стелеше в тревите между Торище и Усойна часове наред. После изтъня и побеля, ала заедно с нейното побеляване дойде ситен, но обилен и обложен в обилността си тих дъждец. Просмукваше самите ниски Небеса и ръсеше изобилно тревите и габъровите храсти наоколо. Така валеше, че в мозъка ми сякаш проникваше. Видимостта се увеличаваше, но не достигаше повече от десетина метра. Държах се все още за шията на Тошко. Скимна ми после да се навра под стомаха му - едно, за да се предпазя от дъжда, и, друго, заради това, че той престана да отдава от топлината си на мен. В момента обаче, в който се отделих от шията му, той се размърда и тръгна бавно напред. Тръгнах и аз след него, а след нас - и другите три крави. Скоро Тошко ни изведе на пътеката, която водеше към махалата. Там забелязах, че кожата ми по ръцете и по босите ми крака, обути в широките ми и твърди като дървени лодки гумени цървули, беше побеляла и нагърчена. Дъждът все така от ниско ситно, обилно, обложно и протяжно валеше. Не предугаждах тогава, че Тошко е предугадил по характера на самия валеж, че щеше да вали дни наред. Така благодарение на него се явих в махалата. Тогава именно леля Велковица ме видя от прозореца на своята къща, която беше косо разположена срещу къщата на чорбаджията откъм източната страна на единствената улица на Дупините, и от там тя се развика и овика после баба Гана, заради състоянието, в което ме виждаше. Помня и думите й, ала не е време сега да ги вадя на показ. С момчето й Иван Велков, който беше само с година по-голям от мен, още с виждането си се бяхме сприятелили и обикнали като братя и вероятно затова майка му се яви пред чорбаджиите ми като моя закрилница. Случи се после да опозная много добре и дядото Иван Велков - дядо Бончо.

***

Но не дядо Бончо очаквах да откликне на призива ми за помощ, в моментите, в които Яко се гърчеше от болка с костилките от череши в стомаха си, а човекът от Усойна със своя бял кон Пегас. И може би затова, така, като го видях от десетина метра да тича в тръст към нас, дядо Бончо ми заприлича на друг човек, който пък сякаш от своя страна приличаше на него. Впрочем, когато дядо Бончо приближаваше на метри до нас, видях нещо странно у него - беше сякаш с два рунтави изрусени от Слънцето мустаци - един над носа, формиран от веждите му, и един под носа му. Бях го виждал и преди с рунтави вежди и мустаци, ала в него момент те ми се сториха странно уголемени върху сухото му лице, сраснало се малко над челото му с още по сухата му сламената шапка. Някак си уголемени бяха и добрите му кестеняви очи изпод рунтавите му вежди. А и сламената му шапка - каква шапка беше! Беше сякаш плетена-недоизплетена; по периферията й стърчаха радиално ориентираните сламки. Помислих даже, че викът ми за помощ го е сварил в момента на доизплитане на шапката си. Наблюдавах го отстрани, когато той спря и застана пред Яко. Висеше на кръста му облечена в син шаек манерка. А Яко беше ни жив, ни умрял, с лице, бледо и мокро като дебело памучно платно в тепавица. И не знаеше още дали да клекне, дали да стане. Като го видя в този вид, дядо Бончо учудено рече:
- Ааа, ти, момче, си ял череши от нивата на глиганите заедно с костилките, така ли е?
Яко едва успя да кимне утвърдително, а дядо Бончо продължи.
- И не знаеш, че глиганите ядат череши с костилките, за да прочистват с тях червата си от глиганските си мръсотии в тях? Е, от сега нататък ще знаеш това, ако оцелееш, защото знам ли сега, яя… как да ти помогна. Няма лекар наблизо. Имаше един военен фелдшер, който откриваше болестите на хора и на животни по пулса им и който зиме пребиваше в Трявна, а лете в Шодековци, ала той взе че умря от старост в съня си преди година на сто и кусур години. Нямат лекар и Габровци. Килифаревци имат, и Тревненци имат, ала къде е тук Килефарево и къде е тук Трявна! На небесния лекар трябва сега да уповаваме, а ти да слушаш какво ти казвам. Наплюнчи хубаво един от пръстите си и бръкни с него внимателно в дупето си, белки изкараш нещичко, а с него и костилките… Така, внимателно…

***

Така Яко започна да бърка с наплюнчен пръст в задника си, а на мен ми се прииска да приклекна пред него и да наблюдавам как върши това, но срам ме хвана от дядо Бончо. Затова гледах към Яко с наведена глава и от цялостното му поведение и разположение разбирах колко болезнено и припряно вършеше това. Не след дълго обаче той ревешката рече:
- Излезе една.
И щом изрече това, чух как започнаха да се изсулват продължително и с пукот костилките от червата му. После Яко се отмести малко напред и изходи втора серия от същите. А после с патешко ходене се добра до потока в дола и започна да мие дупето си. Водата под него потичаше кървава. В кръв и слуз бяха облети и двете камарки с костилки, първата от които беше по-голяма. Междувременно като чу излизането на първата серия от костилките, дядо Бончо рече:
- Излиза вече глиганското от тебе…
А после, когато Яко се изправи посърнал и вдигна, и закопча гащите си, дядо Бончо и това му рече:
- Ето манерката ми, в нея има чай от билки, който пия за язвата си, ще помогне и на теб, пий колкото можеш.
Яко пи от манерката на два пъти и когато понечи да я върне на дядо Бончо, видях, че предишното му харцойско лице започна лека-полека да се възвръща. Връщаше се обаче някак по-хубаво и по-облагородено.
- Сега - рече дядо Бончо - ще трябва да се поизлегнеш на рехава сянка в тревата, за да се отърват червата ти от куркащия пулс на глиганите, а и да възвърнеш човешкия си пулс…
- Ама ти не си дядо Бончо - казах аз ни в клин, ни в ръкав и малко задъхано току зад него, когато той поведе Яко към нивата на дядо Стою с явно намерение да му избере в нея място, където да полегне.
- Така ли мислиш? - отвърна той без да се обръща към мен.
- Виждам…
- Виждаш!?… И какво виждаш? - отвърна той все така, вървейки напред и аз след него, без да се обръща към мен. Нямаше какво да кажа и смотолевих:
- Големите ти рунтави мустаци и вежди виждам.
- Ееее - прихна в смях дядо Бончо, - мустаците и веждите ли ме правят друг?… Ето, момче, хубаво място - каза после той сериозно на Яко, - тук е добре да полегнеш. Тук мирувай сега докато се отървеш от пулса на глиганите.
А когато видя, че Яко полегна в тревата като в мека и уютна постеля, обърна се към мен и рече:
- Значи, веждите и мустаците ме правят друг?
- И очите - добавих.
- И очите? Че какво ми е на очите?
- Големи са. Моят чичо Анастас ми каза, че малко мъже на този свят имат големи очи като моите, а твоите не ги бях виждал до сега толква големи.
- Е, значи, и аз имам големи очи като твоите. Видя ги днес такива по вина на Яко. А и заради тях лете не подстригвам веждите си - пот да не влиза от челото ми в тях. И мустаците не подстригвам - пазят през лятото носа ми от прахоляка, който се вдига при вършитба в хармана.
- А как се яви при нас така, кажи-речи изведнъж.
- Че как няма да се явя, нали ти викаше за помощ и нали бахчата ми е на хвърлей камък от тук?
- На хвърлей камък от тук? Аз хвърлям камък на двадесет и няколко метра и тъй както гледам сега - от тук до бахчите трябва да хвърлям камъка си най-малко десетина пъти, а ти се появи пред нас на по-малко от моя хвърлей камък.
- Така е - каза той - бях вече близо до вас, когато ти ме видя на по-малко от твоя хвърлей камък - моят е с друг аршин, ала аз отнапред знаех, че твоя другар ще пострада в нивата на глиганите…
- То и аз уж предусетих това - рекох с тон, който да ме съизмери по прозорливост с дядо Бончо, - че с Яко ще се случи нещо лошо, ала после, когато излязохме от тунела на глиганите, реших, че добро му се случва, защото го видях там не сякаш с неговото, а с едно друго, с едно слънчево лице, много, много по-красиво от неговото. Видях го и с глава, излъчваща в полукръг откъм врата му нагоре бяла светлина. А ти как така отнапред научи, че ще му се случва лошо? - добавих това като реших вече, че разговарям с дядо Бончо на равна нога.
- Така, по пулса на Слънцето.
- По пулса на Слънцето? - рекох изумен и добавих: - Че как така по пулса на Слънцето отнапред ще знаеш какво ще се случва на Яко?
- Отнапред не съм знаел какво ще се случва на Яко, узнавах само по пулса на Слънцето, докато плетях шапката си, че пулса му се променя и че се слива с пулса на глиганите и че в това сливане го очаква нещо колкото лошо, толкова и добро - ако се случеше, както се случи, да се явя при вас навреме.
- И как така узнаваш това? - побързах да попитам все така изумен във възбудата си и още по-възбудено добавих: - Аз зная, че Слънцето пулсира, виждам и чувствам отдавна как то пулсира, само това не зная, което тази заран ми се случи да питам - то ли пулсира с моя пулс, или аз с неговия! Ти знаеш ли това?
- Зная - рече той, - зная, че Слънцето пулсира с пулса на всяко живо същество и че всяко живо същество пулсира с пулса на Слънцето, тъй че, щом искаш да знаеш, то пулсира с твоя пулс и ти с неговия.
- А - възкликнах, - това не може да бъде. Аз на село гледам зайци и когато хвана за ушите някой от тях, за да го галя после в скута си, усещам, като се поуспокои, как галопира сърцето му - много, много по-бързо от моето. А и сега си представям как би туптяло нечие заешко сърце, ако след него лети някой гладен лисугер. Така че това, което ми казваш сега не е вярно. Не може Слънцето да пулсира едновременно и с моето и със заешкото сърце, а и моето, и заешкото сърце да пулсират с пулса на Слънцето, не мислиш ли?
- Мисля, че не бива да мислиш - рече това дядо Бончо като ме погледна от упор в очите така, че насмалко да се удавя в неговите - такъв страх и трепет ме обзе. После, като видя страха ми, той се оттегли в себе си, но за сметка на това започна да прислонява глава към моята и чак тогава забелязах, че не съм забелязал кога и как с него сме седнали един до друг на удобно, сгърбено и полусенчесто място по наклона на склона в нивата на дядо Стою. Видях и това в него момент - понеже трябваше да извърна настрана глава, за да не гледам повече в големите очи на дядо Бончо, - че Яко беше заспал. В същия този момент дядо Бончо току на ухото ми рече:
- Сега ще ти кажа нещо, което не може да се мисли, но може, ако е речено, да проумееш и да възприемеш някога в спомена си за мен в този наш разговор. А ще си спомниш този наш разговор във всичките му подробности само тогава, когато станеш готов да проумееш из от недрата на душата си, че всичко свързано с пулса на Слънцето във всяко живо същество, както и с пулса на всяко живо същество в Слънцето, е въпрос не на мислене, а на усет…
- Да, пулсът на всяко живо същество - додаде след кратка пауза дядо Бончо и тази пауза беше като утешаваща въздишка за мен, - включително и на зайците, които отглеждаш у дома си, може да се усеща с напипване. Ала не за това външно усещане на пулса става дума и не точно за този пулс, който обсеби преди малко мислите ти и чрез който военният фелдшер от Трявна успяваше все-пак да открива болестите на хора и животни, а за самия усет на пулса. Или, ако щеш, за самия пулс като усет. Без този усет, който прониква навсякъде и във всичко, не бих могъл да почувствам и да узная отдалече, че на твоя другар му прилошава и че с това прилошаване Слънчевият човек у него се е подготвял да излезе от него тогава, когато ти си го видял. Всъщност, ако Слънчевият човек беше излязал от Яко, то самият Яко щеше да умре…
- Да - додаде отново след кратка пауза дядо Бончо и тази нова пауза ме сля сякаш с него самия и с всичко друго, което ни заобикаляше, - този усет на пулса свързва Слънцето с всички Слънчеви същества по Земята, които пребивават вътрешно у всички познати земляни - у хора, животни, треви, дървета, цветя…
- Значи - възкликнах възбудено, - и у мен има Слънчев човек?
- Има - рече дядо Бончо, като ме погледна този път с усмивка и килна леко назад недоизплетената си сламена шапка.
- Значи - продължих още по-възбудено, - и аз мога да се науча да узнавам по усета на пулса къде какво става?
- Не, не можеш да се научиш на това, това не се научава, а и не ти трябва да го научаваш, защото… непоносимо е… Непоносимо е за човека да знае какво става навсякъде - рече дядо Бончо като се усмихна още повече и погали леко главата ми с лявата си ръка. А аз, окуражен от ласката му, почти троснато го попитах:
- А ти, ти как узнаваш това?
- Аз ли? Не аз, а Слънчевият човек у мен узнава това. У него има усет за усета на пулса…
Рече това дядо Бончо с такава лъчезарна усмивка в очите, че не само лицето му грейна от нея, но и сламената му шапка пламна като слънчева корона около главата му…


(Из новата книга на Владимир Луков „Мястото, откъдето започва безкраят”)