ПОЕТИТЕ

Душка Върховац

превод от сръбски: Роман Кисьов

ПОЕТИТЕ

Поетите са банда,
замислени скитници,
несигурни тълкуватели
на всекидневното и вечното,
напразни търсачи,
неуморни любовници,
ловци на изгубени думи
и входове към пътища и морета.

Поетите са надменни градинари
на обрасли царски градини,
предшественици на звездни отклонения,
вестители на потънали кораби,
осквернители на тайни пътеки,
майстори за ремонт
на Големи и Малки коли,
събирачи на кръстници слама.

Поетите са крадци на илюзии,
откриватели на изхвърлени утопии,
лъжци от всякакъв вид,
дегустатори на отровни храни,
блудни синове и прелъстители от занаята,
рицари, които доброволно
слагат глава на гилотината,
на която са и екзекутори.

Поетите са короновани
пазители на битието на езика,
любители на неразгадаеми мистерии,
илюзионисти и съблазнители.
Любимци на боговете,
любители на вълшебни напитки
и безумни разсипници
на собствения си живот.

Поетите са последните издънки
на най-добрия вид вселенски същества,
развъдчици на белите цветя на душите
и ненадеждни създатели на крехки светове.
Поетите са тълкуватели на изгубени знаци,
преносители на важни послания
и предупреждения, че животът е безкраен,
а всемирът - недовършен проект.

Поетите са светулки на вселенското бунище,
носители на златен пояс със цветовете на дъгата
и изпълнители на светата музика
на вселенски рождества.
Поетите са невидими съзаклятници
в мълчанието за смисъла и безсмислието
на всичко видимо и невидимо.
Поетите са моите единствени истински братя.


МИСТИЧНИ ДЪЖДОВЕ

Край мътната Бистрица нощес
червени божури със тебе берях.
Върху нас от небето се сипеха бели листа
от ръцете на души, не намерили мир.
В тревата се чу шепот на древни любовници,
от пътя достигаше тропот на конник,
като от стиховете на Назъм Хикмет.

Докато мистичните дъждове обагряха лицата ни,
твоите очи са мехлем за душите искрящи
и с някаква проклета синергия
горещия ти дъх на моите зрели устни
в пурпурни капки роса се превърна.
Всичко бе нереално, освен нощта,
освен нашия плач и благослова Господен.

Сега зная, че си онова, което е, и онова, което не е.
Че си синя зора на моята питомна смърт
и болен сумрак на своята отминаваща младост;
че си секнал глас на праначалния вик,
избягал сън за пълнотата на спящия ангел,
който се е уморил от прекомерни копнежи
и пожелал да отдъхне на моето рамо.


НЕБEСНИТЕ НЕЩА

По тъмната коприна на моите объркани нощи
с пръст, като с вълшебна четка,
рисуваш бели, сънливи лилии.

Смутени от твоя придошъл копнеж,
те безумно растат и закриват
гледката на моя затъмнен прозорец.

Гледам те в захлас докато питаш вятъра
възможно ли е това поле да понесе такава красота,
която навлиза в твоите гърди до пръсване.

Вятърът мълчи, притаен съвсем, и той опиянен,
страх го е да не разнесе този аромат на дошлия стих
в сънищата на невинните и още непробудените.

А по моето лице, като по водите Йордански,
плуват отблясъците на твоя първи лик
и душата се радва без да се грижи
нито за вечност, нито за преходност.


КОГАТО УМРЕ ДЕТЕ

                    На Никола

Когато умре дете,
неуместни са сълзите,
всеки вопъл и гърч
са твърде гръмки
за утробата,
в която е гнездило.
Когато умре дете,
не пада звезда,
но полита високо,
безвъзвратно полита
на своя обречен
звезден път.


СЪЩЕСТВУВАТ ХОРА

Съществуват хора, с които не е нужно
да разговаряш, за да ги разбереш.
Не е нужно нито да ги виждаш,
нито подаръци да им пращаш,
нито е нужно да мислиш за тях,
а им се радваш когато,
без позволение,
ненадейно,
от никъде,
неповикани
се втурват във живота.

Съществуват хора, на които
не е нужно да пишеш писма,
нито да отговаряш на техните,
нито е нужно да знаеш техния домашен адрес,
нито майчиния им език,
а са ти близки, познати,
толкова истински и реални,
че влияят на твоите годишни времена,
на ритъма на твоя стих,
на тона на гласа, на римата,
на избора на облекло,
на ресторантите
или на храната и напитките.

Съществуват хора, за които
не знаеш почти нищо,
нищо повече
отколкото знаеш за птицата,
която случайно,
за миг ти закрива хоризонта,
докато заслепен, с поглед отсъстващ
се стремиш към небето
в безкрая,
а мислиш за долу,
в утробата земна,
като във своята собствена,
в тайнствения мрак
в сърцето на светилника,
който - носен от някаква
невидима ръка -
осветява понякога пътя.

Съществуват хора, които
с обикновен e-mail,
вместо електрическа лампа,
ще ти запалят малкото слънце
на тавана на полумрачната стая,
в която със дни
безуспешно се опитваш
да вземеш решение,
дали има смисъл
още веднъж да приготвиш закуска,
още веднъж чаршафите да смениш,
още веднъж да прехвърлиш в ума
дали всичко това трябва
точно така да се случва
и ти някъде така си сгрешил,
че сега няма връщане назад,
каквото е, това е.

Съществуват хора, които
в празната чаша на масата,
на която неясно се очертават
следи от твоите презрели устни
и влагата на проронените сълзи,
със своята недосегаема ръка
наливат най-упойно вино
тъкмо във мига,
когато стрелката
се премества малко
към онази страна,
на която си отбелязал
края на всичко,
края на света.

Съществуват хора, които в мислите,
влачейки със себе си
своите нерешителни крачки
в безцелни скитания
из улиците на някакъв свой град,
на някакъв континент,
отчаяни от мрачното си ежедневие
и безсмислието, което завладява планетата,
без надежда, че някога ще спре,
точно теб
около врата си
връзват като шал
от най-нежна и най-хубава коприна,
и заради този нереален допир,
заради жълтите нюанси,
кашмирените шарки
на този шал,
да повярват на мига,
че има още,
че има повече,
и повече,
и че не всичко е така безсмислено,
както понякога изглежда.

Съществуват хора, които
осветяват пътя
на твоите обикновени думи
със своите тежки
и тъмни мисли,
на твоето бледо лице
бележат собствената си самотна
съботна вечеря
и разсмиват
благословеното коледно утро,
сякаш че наистина светът
на всяка Коледа се ражда отново.

Съществуват хора, които
с твоите ръце,
на които така често кършиш пръстите,
свиваш ги,
пречупваш ги,
а още по-често
въобще не знаеш
какво да правиш с тях,
постоянно и с любов
поливат дребните цветни пъпки
във свежо боядисаните саксии
на твоя балкон
или в твоята градина,
или страхливо
пренасят наръч
лековита билка
на сърните, които грациозно
и почти безшумно
преминават по техните
трудно уловими сънища.

Съществуват хора, които
когато се изгубят,
когато пожелаят и да се убият
или поне за миг да се скрият
във безкрая
на черната вселенска дупка,
сякаш че в незнанието
насочват поглед към небето,
там да уловят
макар и една твоя
отдавна изгубена усмивка,
и вместо да се удавят
в най-дълбокия вир
на замърсената родна река,
просто влизат в първото бистро,
поръчват обикновена бира
и доближавайки бавно чашата
до оживелите си устни, за миг
тихо, но набожно
изричат твоето име.

Съществуват хора,
които са се отчуждили
от всички и всичко,
и от самите себе си
съвсем са се отчуждили,
избягали са,
самопрогонили са се,
оставили са всичко зад себе си,
отказали са се от миналото и бъдещето,
отхвърляйки вярата в двама,
отхвърляйки дори и спомените,
но понякога,
вървейки по острието на ножа,
който с години лично са точили,
до полудяване,
до съдната межда,
до точката на преминаване
от онази страна на всичко,
когато няма вече да бъдат,
когато всичко свърши,
когато небето влезе във земята
и се угаси пресветлата светлина
на първата мълния,
когато просто се спре във движение,
когато някъде нещо се премести,
в главата,
във мозъка или стомаха,
кой знае,
чудно се усмихват
във мисълта за теб.
Съществуват хора - и - съществуваш и ти.