ДАЛЕЧИНИТЕ КРАЙ НАС…

Никола Боздуганов

Заглеждам се в рисунката на корицата - силен, мускулест мъж, разперил ръце върху фона на въртящия се кръг. Устойчивост, въпреки кръговрата на времето, или разпятие? А долу, в десния ъгъл, на червен фон - сърце, от което е поникнало цвете. Цветето е надеждата и живота. Метафората е повече от ясна. Художникът вярно е усетил сложния поетичен свят на тая книга, където всякакви еднозначни обяснения биха я обезличили.
Димитър Горсов за трети път се появява пред читателя, верен на своя труден стил и космическо светоусещане. Не се опитва да приземи поетичния си изказ - все така на вълни, гъсти и мощни, прииждат неговите метафори в неримуваната му, разгърната строфика. Но каква звукова и образна пластичност в тия „заплетени”, а понякога и претрупани с видения стихове! Колко истинност в тия „отвлечени” разсъждения за живота, щастието, самотата, вечността и краткия миг на човешката съществуване, с каква библейска прозорливост се домогва поетът до жестоки и светли открития! Но те не засягат нашето ежедневие - техните мащабни измерения водят към глобални и драматични равносметки, засягащи човека въобще или ако щете, цялото Човечество.
Няма ли поза в тази поезия, която търси истинската стойност на нещата отвъд тяхната видимост? Не се ли нагърбва поетът с неразрешими проблеми, не смогнали да разшифроват вечните въпроси на битието?.. Може би понякога думите натежават над мисловния полет, и тогава „чудотворството” им, което поетът обожава, се превръща в метафорични загадки. Например: „ Заточеният в белия мираж на небесата ти победни знамена изправя и заплаква с теб…”, „ И в хълмовете, и в гърбиците на уморените старици лудува яростно проклятие и жълта пот избива в порите” или „ Вековете ще подирят свойта влага от безименни зачатия…” И все пак, това са изключенията, това е художественият брак на нарегната мисъл, на чувство, което намира спонтанно образите, но не иска да ги обезкръвява… Защото Димитър Горсов е поет интуитивен, неспособен на хладно игра със словото. Поетичната му сплав е гореща и гъста.
Ето че неусетно започнах с образната система на Горсов, вместо да продължа мисълта си за спецификата на философското й „кредо”. Искам веднага да предупредя за връзката между мислител и художник - при всичките увлечения по хиперболизация тя съществува независимо и органично. Не може да става и дума за някаква декоративност, която скрива празните напъни на една суетна, елементарна мисъл. Напротив, Горсов изненадва с дълбоки сентенции, с художествени образи, които откриват неочаквани психологически дълбочини, с пейзажни зарисовки, отглас на странни, реални човешки състояния. Това е просто негов начин на мислене и художествено изразяване. И без да приемем тая особеност на стила му, „Крехка вечност” ще ни изглежда тежка и уморителна книга.
На пръв поглед неговият лиричен герой витае в безвъздушни пространства. Той търси „душата на нещата”, „ сърцевината на времето стихнало”, потапя се в „здрачните пространства на мисълта”, достига „отвъд дълбоките пространства на мечтите”… Видимият ежедневен свят като че ли не го интересува. Но нима Екзюпери не казва, че най-същественото е невидимо и се усеща само със сърцето. И Горсов не е далеч от това светоусещане: „Жив образ имат празните неща и невидимите същности са бездна”. Тоя стремеж - да се отиде зад видимия свят - не е нито нов, нито непривичен за съвременната ни поезия. Той е породен от вечния интерес към тайнственото, към непреодолимото, свръхсетивното… Или по-точно - от желанието да се овладеят тия вечни сили духовно и естетически, да се даде отговор на въпроси, чиито истини се знаят и все пак вълнуват… Тъкмо това прави и Горсов - той търси баланса между преходното и вечното, между променливото и абсолютното, между крехкостта и силата, между безверието и надеждата… Тия високи пориви на духа имат своите земни основания - колко често спомени от детинството и зрелите житейски години се пресичат в мисълта за краткия ни човешки живот! Как да се живее пълноценно? С простите житейски радости или с ненаситните пориви на духа към извънземното и вечното? Не пораждат ли страданията, раните, разочарованията и друго, по-висше усещане за справедливост, не ни ли извисяват надеждите и любовта до по-висше състояние на духа? Ето въпросите, които изникват при съприкосновение с поетичния свят на Горсов. И ако можем да го укорим в прекаленото експлоатиране на „, „вечните теми”, не можем да му отречем и здравите земни корени.
„От изсъхналото в непосилното страдание стъкваме огъня на новата надежда”,” Поезията все пак трябва да се брани, догдето триумфират демагозите!”, „Трайните неща са съвместими само с тоя труд на звънките пчели край тебе”. Посочвам само някои примери, които свидетелстват за здравата реалистична основа на тая, както вече я нарекох „ космическа” поезия. В много стихове ни облъхват чувства на самотност, беззащитност, уязвимост, колебание, скептицизъм… Какво пък, животът да не е само бодра маршова стъпка и се простира и в загадъчните космически селения! Така че поетът има право да каже: „ И най-желаните неща се спъват в прага на усилията ни”. И тогава можем да погледнем към „невидимите” сили, които ни пречат, но и вдъхновяват в сложния ни житейски път. Тогава можем да потърсим и по-философски измерения на тоя свят, който виждаме, а не винаги разбираме. Кой казва, че лутането е слабост? Търсенето на брегове е героизъм, но никой героизъм не се заплаща с душевно спокойствие.
Написах тая рецензия като есе - така ме подведе авторът с духовните си стремления. Бих оприличил рисунката на заглавната корица като Разпятие. Но разпятието на силен и вярващ в живота човек.


Димитър Горсов, „Крехка вечност”, София, „Народна младеж” 1982 г.