МЪРТВОТО ВРЕМЕ

Димитър Горсов

МЪРТВОТО ВРЕМЕ

Там вятърът от възлите на канарите с остър дъх
струи над самодивските ждрела; там вие вълк
и плаче в сенките сърна; там в хлъзгав мъх
застила ложе времето за умъртвените си мигове; там капе сол
от сталактити с осияни върхове; там кръв струи
от разпокъсани луни в дъната
на оксакатените реки; там дремят в полунощ
върби с бради като с библейско превъзходство над брега; там призори
между последната звезда и ястреба текат
въздишките на унизяваните тишини; там в недокоснат хоризонт
прахът с пустинното тебе се слива и необятността
съзира смисъл в празнотата, от която всяко зло кълни;
и стине ефимерността, и от миражите й
се праквам аз, за да пребъдвам тук
с възторзите, с гоненията, с угризенията и страха…


***

В тревите се ширят пространства от леност и пясъчни сънища
и златни са урвите горе, по склона от облаци в синята шир…
Набъбват от сладост лозите… И с привкус на вечност са тръните -
и гущерът с тънък език от цвета им отпива горчив елексир…

А мостът изопва гръб, за да повтори
дъгата на синия свод,
и по бързея
летят водни кончета, сякаш
дирят сурите далечини…

Крепи ги сам Бог върху бездната… Затуй може би не омръзва
играта им с риска…
                              Но вече
аз бавно извръщам очи настрани:

там сенките спят и обвява лют повей камъшите;
там лази по гол бряг върбата и лишей кората й влажна гризе;
там змийските обръчи впримчват пирея и шумни стада се завръщат
сред облаци прах като войнства от някой редут непревзет…

По техните дири, сред мирис на сладка кърма, към долчинките
аз тръгвам да диря изгубена в кървави дни благодат…
Но там, дето стъпвам, на леш дъхти още…
И безпричинни
угрози обвяват духа ми в свят, който
отдавна не е моят свят.


***

И ето, тук, където в златен здрач са пасли перуникови коне,
безредно смита прах от опашати звезди вятърът,
и в черен, сякаш чужд простор, се е забил рогът на месеца -
като зурлата на глиган
в корава пръст…

И вече топли устни не шептят на щастието щурите молитви,
ни в прустовете свличат шубите си снажните мъже,
ни весели жени се кипрят в жадните огледала…

Окръглено в свидливо-синкав Млечен път
се тули в стихналите урви
като в черни щерни времето…
И древни жеравни ята летят в нощта,
и може би
плачът им още дири пак
опустошените лета…

О, знаци на свещенна мъка, как изписват ореол от обич те,
как свидно е пулсирането на сърцето ми
под бързащите звездни светове!…

Ще се сведа и с длан, по-бяла и от ангелско крило,
тревите ще погаля пак
и ще смиря душата си - дано след всички скитничества да усети
дъха на перуниковите въглени, и да отекнат
над тишината й еха от сенокосния галоп
на вече мъртвите коне…

И нека да заспи в тревите победената тъга на времето,
и пак
да съм това, което винаги съм бил::
предвечен камък - чезнещ в кипналата магма на зачатията,
стон от изтръгнат корен,
багра - в багрите бъдното…


***

Лозе на хълма,
как бавно узря?…

С пот те поихме и с нокти
бурена къртихме; зноят
живи ни спече… Тъй лятото
в труд се изниза; и вече
глухи са урвите - в скута им
сенките само жълтеят
и ненаситен хлад лази…

Лозе на хълма,
обрахме те…

И те забравихме горе,
дето в тъгата на вятъра
птиците с писък вечерят,
дето с иглички къпините
здрача тропосват и вият
срещу съдбата зли глутници…

Лозе на хълма,
прости ни,
както и ние на всички
вече за всичко простихме,
както се свряхме в уюта си,
както сме чужди на себе си,
както с кръвта ти гърлата си
давим обилно, но мъката
с черна длан тъй ги е стиснала,
че те за въздух се зинали…

Лозе на хълма,
дори изоставено,
ти си пак близо до Бога там….

А ние къде сме?

Кажи ни!…


БОЛКА

Сърце от кръв и болка бие
в гръдта на този древен свят.
Тук с него раснем… И през тия
виелици от мраз и цвят
на младостта и на живота ни
все в нас пулсира то - ний носим
страданието на века…
Не ни спасява нищо! - просто
живеем… С бързаща ръка
гребем от всичко тук - жестоко
убиваме или творим…

А някъде над нас, високо,
се плъзга облачният дим;
в смеха свиреп на земетръсите
се сриват кремъчни скали;
и виждаме как страшно къс е
животът ни и ни боли,
че тук в сълза не претворихме
окото зло на завистта,
че от омразата се скрихме,
че бяхме слаби; че в света
се уморихме от страдание
сред бури, болести и глад;
че като Данте пръст ще станем,
а ще живее този ад.

1965 г.


***

Никой нищо тук не ни е обещал.
И ако живеем все пак,
то е може би, защото
сме видели в изворни води,
че са здрави зъбите ни
и ще могат да отхапят нещичко от някъде…
И очакваме, защото
сме усетили ръцете си
като корен на копнежите, с които ни залъгваха звездите
през самотните ни юношески вечери…

Ние вдъхваме дълбоко тоя въздух
и се колебае в нас граничната черта
между риска с променливите значения,
и времето, в което
постоянната разруха ни разстила ложе от забрава…

Тук,
където никой порив не е вечен
и е росен от сълзите ни цъфтежът,
и от близостта ни няма нищо по-далечно,
ние, недочакалите, подир всеки удар,
от строшените парченца на зората
слепваме деня си;
                    и след всяка болка
кършим от душите си
тува, което е изсъхнало след непосилното страдание…

…и от него, с изгорели пръсти стъкваме
огъня
на новата надежда…


***

                 Винаги съм чувствал кръвна връзка
                 между моите вълнения и хоризонта.
                                               Любомир Левчев

И неотменно като изгрев расне връзката
на днешните открития
                 със бъдещите хоризонти…
В дистанцията им се смалява времето
с решените и с нерешените проблеми,
с проектите ни за глобален пробив в космоса,
за генетична скорост в еволюцията,
за гибел в епидермата на въздуха,
             в хумусния мускул,
                    в кремъчната кост…

А океанът с приливи от зарева загръща мозъчната тъкан на брега…
И инфузориите сгъстяват в едноклетъчни обеми
хилядолетните пространства на мига.
Те искат свобода за наследените инстинкти,
живот за сферите, които обитава
съществованието им, под знака бял от звездни хороводи…

Да сложим длан над кипналата пяна на брега,
като над пулса на сърце!..
                    В разпадащите се ядра на светлината
да се взриви око на риба, рев на минотавър!

Четирите стихии да се покорят!…

Защото огънят е в нас!… А разгневим ли разума,
Вселената
           с какво ще ни спаси?


***

На гарвана - в самотен полет - вечерта предадох…
Затръшнах строгите врати и всичко предреших…
Водите в ручея навън, искрящи с раснещ градус,
ме викаха… Но туй не бе началото
на търсения стих.

И падащият лист не беше крайчеца на дрехата, с която
душата в сетния си миг прощално би покрила рамена.
Аз - слисан - между две стихии търсех смисъл в тъй неблагодатния си
труд, незачеващ нито мъст, ни добрина…

И сврял в прозореца глава, усетих - в хлад кръвта простенва.
Затуй от възела на всички звуци петльовия глас
в нощта изтеглих като нишка - тънка златобагрена антена,
звънтяща от прокобите на всеки следващ час.

И страх в дълбоките ми ириси - стеснен, несътворен гореше в здрача,
гореше хълмът с пламъци от древна глина и мъгли.
И аз на знанието в безбожните лъжи потърсих име свято - равнозначно
на реда, опрян в отвъдното… Но страх духа изпепели…

За бъдещето благотворната ми дан - надежди и усилия сурови! -
в неустойчива цел се бе отляла… А сред хаоса край мен,
кипеше вече чашата на носталгичната отрова -
от свойто минало бях безвъзвратно разделен…

Ще спра - си рекох - и ще сложа ред в нещата, преди в мене
светът да рухне и разпадането му да ме смете!..

И стрелнах поглед зад баражите на мисълта… И там
самото Сътворение
съзрях (зад всички начала) в стих,
                      искрен като първа дума на дете.


ВЪПРОС

Докато кърви над мене небосводът,
докато Плутон децата си изяжда,
докато ме канят на трапезата си враговете,

редно ли е да изпитвам глад?


СЯНКА

Накрая се затварят всичките врати…

А ти, сърце, защо
пощада чакаш пак?

От обич изгориш ли, ще заплаче само твоят брат - дървото
и ще прати
листо по вятъра ще прати, за да покрие
праха ти златната му длан…

Ти цял живот пламтя, а не разбра, че все към гладните
смъртта е щедра
че в посоката
от изгрева към залеза горчилките
са повече от хляба,
че сразеният
не среща рамо на другар, когато
пред него се захлопват всичките врати,
и че пръстта,
изпила горестите ни, не е
по-лоша от нощта,
която голите надежди подплатява
с голи сънища!..

Но щом все пак
невъзвратимото е в нас, благослови, сърце,
побратима си - камъка…

…..Че спре ли някога безумният ни бяг,
сянката ни
в сянката му само
отдих ще съзре…


ГАЗЕЛА

В старанието си първично, в обречен час и в евтин жест
отмервай пътя на душата, че тя е всичко тук и днес.

Знай: всеки удар непредвиден, компромис или интерес,
ако в съдбата ти се вплитат, са неотложни точно днес.

Ти нямаш право да отстъпиш - разбий вратите с рамо! Влез!
Животът тегне от неволи, опитай се, сломи ги днес.

И ако с ярост се задържаш на висота, макар злочест,
стой здраво! Как ще бъдеш тук утре, щом пропаднеш днес?

Стори от нищо нещо!.. Даже и в кладенеца лунен влез,
щом риск е нужен! За друг ден труда си не отлагай днес!

Подхвърленият от съдбата сух залък ръфай с хъс на пес!
И ако имаш обич знай, че тя е твоя точно днес.

Изгубената вяра с нова смени… И не очаквай вест
от мъртвите! Те са отминали, а ти живееш тук и днес.

Дори натикан в ъгъла световен - с гняв и чест
тръгни към нещо ново! Колкото и да е невъзможно днес…


***

Откъдето да е тялото ми - лунно е,
          лунно и омайно като рухо на орисница;
откъдето да е тялото ми - настървено е,
          настървено и жестоко като родова повеля;
откъдето да е тялото ми - плодовито е,
          плодовито като зрънце в черна пръст…

А нозете
все от извори на бродници вода му носят -
                                            да не посталее;
а очите
все в сълзи го къпят -
                 да са бистри сънищата му;
а молитвите ми
кръстно го обхождат -
               да е сходно с бога си!…

Откъдето да е тялото ми -
неотменно е:

като по Игнажден - майчина надежда;
като по Великден - плач и смях под кръста;
като по Задушница - небесен дим!


***

Пих вода - небе преглътнах… Оросен, в тревите неми
чух да свири зъл оркестър от враждебни насекоми.
Плът от плът набъбваше там - туй бе волята на дремещият
Бог, в пространствата от вяра и вълшебен ромон.

Бях обзет от тая сила, бях с пророчества отнесен
в бъдни мигове, където и ловецът става жертва,
и където в края пада безпощадната завеса,
и мрак, козина и изстрел други истини отмерват…

Там духът ми неподкупно плащаше за мяра с мяра,
и бе профил на пейзажи от здрачена нереалност,
контрапункт бе на сезони, громолящи в надпревара,
ос - на дебнещи вихрушки
и звук - в тяхната тоналност…

Тъй от извор скрит - провесен и загниващ - пих, но имах
този мой стих - опнат щит на жабуняците в смарагда.
И макар че словото ни брани и по-зрима
прави вярата, с която, като дим над клада,
в миг на страх ще се простим - объркан и отречен,
през реалното аз вече тайно дирех дните бъдни,
но пред мрака - мой най-скъп гост - сложих огнена вечеря:
ето ми мечтите - казах, - ето моят ум без мъдрост;
ето нежността - вземи я, вземи черните ми мисли
и гнева, и болката ми - те са ми товар огромен…

Тъй шептях…
А днес от други
извор пия… Но притиснат
до брега му, чувам само
             онзи някогашен ромон.


***

Възпяването на ония извори, които някога ще стихнат,
сега ненужно ме терзае… Аз меря времето
по птичите крила, които се разсипват в безпорядък над съня ми;
размествам сенките в огледалата на кръвта,
защото е безкрайна тя из пещерите на съзнанието ми, където
мълчанието властва безогледно
                   като прахът - в тракийските светилища…

А тук от изначалието идват водите, розите и битките,
разпадащите се ядра на светлината, костите, гласът ни,
камъшите край тинестия бряг, където залезните багри се сгъстяват…

Безкрайно е пространството,
в което с толкова усилие се разминаваме!…

Ще стигнат камъните да иззидаме дома си!
Водите ще ни стигнат да измием свойте рани!..

А може би и времето ще стигне да довърша тази песен,
преди петното на луната да размият упорити дъждове,
преди да се разкъса хоровода на сезоните,
преди под люспите на битието ни да пламне раната на ужаса
и в жарък ден, с ръце от прах, мълчанието да притули
                                                                      тия извори,
които днес не подозират своя сън.


***

Вървим в дъжда самотни с теб… Край нас,
затрупани от мрак
и непомръдващи,
нещата сякаш в лепкавия хлад ни придружават…

И как е странно, че е наша тази нощ!… И как
тя като теб на влага и зачатие дъхти. И как
през тежкия ти шал почти долавям аз
молитвата на рамото ти… Мое ли е то?… Или
овалът му
като калта е хлъзгав пак…

Виж там, как уличните лампи открояват
в черния клонат
прозирни сенки на гнезда, в които птиците,
взаимно са се сгушили - да досънуват
далечните си полети… Но вън от свободата им,
дъждът плющи противно… Вслушай се
в стенанията му
и пак ми разкажи ми
оная приказка за принца, който властвал
над звезда без име… Може би
сега ще й повярвам аз, защото
дори в прогизналите ни тела
душите ни са още пламъчета от оная роза на надеждата,
която пуска корен само
в ненаименована земя… Там само
би бил по-смислен шибащият дъжд
и не така безумни
биха изглеждали изоглавените светкавици
в разкъсаната плът на тия небеса…
Как пусто е край нас! А дълго
ще бродим в мрак, преди да стигнем
до прага си, зад който
годините неутешимо са се трупали и така
далеч желаното преди от нас… И как е странно
че в упоритите му тишини долавям аз
мълчанието ти… И то е
мой глас, и глас на всички
повити в мрак неща…


***

Опитвам се да излича
          досадата от всички догорели пред очите ми звезди;
опитвам се от стиховете да отбия непротеклите
          в живота ми реки;
опитвам се с неяснотата на изплъзващите се прозрения
          най-свидните си дни да обновя…

Каквото не довърших тук, от друг бе взето и отнесено,
каквото не получих - зад мъглявите случайности се изличи,
а радостта от всичко, люто бранено, безследна издимя
като моряшките лули по незаселените брегове…

Сега през меланхолията си проправям път, за да надникна
отвъд метафорите на века
и там,
в покрайнините на разпадането,
да узная
кое бе раждане, кое бе смърт,
кое бе благодетелност в мимикриите на безличната съдба…

Защото тук, сред зимното поле,
където
все още месецът среднощ нахлузва влажни дрипи от мъгли
и всяко ехо е остатъчен звук от гърма на Сътворението,
аз,
дирещият път през думите, не съумявам
ни вписаното в стъпките на просека да разчета,
ни от проядените му от нищета меса
поредното си божество да сътворя…

Затуй,
недоизносил дългата си жал, ще се опитам всеки звук
в това стихотворение да излича -
                                                  лъжа е то!
Ще се опитам тази алчност за живот в плътта да укротя -
                                                                               кому е нужна тя?
Ще се опитам милостиво пак на миналото да протегна длан,
                                                                                              макар че
ни прошка, ни проклятие ще смогнат
от гроба му
най-свидното за мен
да възкресят…


***

Плющи под ветровете хромозомната стихия пак…
И пак клокочат бурените, сякаш там,
из коренищата им,
един луд Атила
препуска в скитските простори на подземния ни свят…

Но тук, където някога се спря Сарматското море
и легна меч до рибя кост, днес упорито
разновидността обзема времето, и царствува
в нозете ни калта, и пак, повратно на мечтите ни,
над кост на вещица спи девственица с лют сърбеж
и сред злочестията пасианси ни реди Рогатият…

Тълпим се зад пропуснати възможности - ресните в храма ни
са паяжини от други дни… А вън е страшен пек: заклан е гълъбът,
премазана - змията; вързан е и премалнял от глад - агнецът ни,
но чака новите зидари жертвеника нов да достроят…

И все сред сънища възникват упованията ни…
                                 Затуй
и Ной не възсия с тризъбеца на бог, макар че от водите ни спаси…

И само лунатиците
най-истински
в повратните ни истини се вписват,
защото срещу тях вървят…

А ти, ако си слушал, би разбрал какво ти готвят тия бухнали треви.
Ако си гледал, би видял как от пръстта възникват хромозомите…
И като мен би взел една надежда за заложница,
за да не скиташ абсолютно сам отвъд!…


***

Владеехте ме с тайните си,
а сте вече
товар за спомените ми, любими някога неща.
Но тръпна аз като пред досег, сякаш
от скута на стаените ми вечери
с парлива сила се оцежда в мен тъга по вас.

И - нароени - багрите ви пак кръвта сгъстяват.
пак в клоните на сънищата ми искрят здрачените ви плодове,
пак свежестта им по зъбите ми лъщи…

Но други дни
гнездят сега в полетата и в друг живот се лутам аз…
Там в охрата на изстудените води
догарят нови залези
и нови жажди пият кървав сън от тях….
И отесняват
всички проходи за вас…

Безсмислието е навред!…
Но в него е
разковничето на поредната борба…
И аз се втурвам пак напред - безумец
отпращан, и посрещан
от фуриите
на невъзможната си свобода…


***

Този дом е мил кът и далечна арена на детството…
Още скитат из него лазурните сенки на дни с дъх на топла метличина.
Още в ранните свади на свраките
ек от сговор за път и прокоба за странна съдба се долавя.
Мама още е млада и с жадно сърце - люби, ражда и влачи несгодите.
И медът, който призори зрее в съня ми,
още мравката храни и сепва завистника…
Този дом е свят кът, в който цял живот
нито идвам,
нито си тръгвам аз…
Но щом свърна пак в пруста стар, виждам:
есен е, сватби се готвят и са прекръстени менците,
и мъжете са жадни, и тръпни жените - кръв и вино, и песен ще блика,
и тънкото сито пее, хляб ще бухва и гладна ще зее пещта…
И час ще е, в който звездата
прошка вече от свидна звезда ще е дирила,
и по диви гори ще е скитал онзи дъх на треви, преди още
в мойта стая да влезе, легло да ми стане и с тънката свирка на Пан
в камината влажно да свирне, с тъга по прахосани дни…
Този дом е арена на детството..
В него мед тече още…
                   И призрачно цвилят конете ми.
И под кроткия набег на вятъра
върти тънки саби в зори перуниката
И пътят за поход ме мами. И в урвите горе
като в приказно царство
зове за бран сребърен рог…
Но времето вече така се е стекло през ситното сито
и хлябът
на живота така е търкулнат,
че няма
нито далече да стигне,
нито пък близо да спре…


***

Не съм готов за този свят - от мен все в битки свлича кожи той,
Голготите множи и с кръстовете им като метафора расте,
расте сред купища от кости в кланиците… И праха под ножа там
омесва в кал за нов градеж, с невинността на вещер и дете…
И все реди до пътя - път, до листа - лист, и все под леден вятър
множи скръбта, която е ту бездна, ту копнеж за свобода…
Но милосърдие не диря аз! Знам: присмех е разплатата
и молещите за защита в страх и слабост, са в беда…
Пламтя от гняв… Но виждам - гола е над мен в нощта звездата ми…
А все от нежната й гръд, като пастир в пустиня, суках сладост аз.
И щедро беше вимето й в сънищата ми, и тучна бе кърмата му, и беше свята
и ведра като тайните, вселяващи екстаз…
Но и в съня измамата е кратка - няма вечен мир, щом си обречен…
И пак раздира ризата ми вятърът на варварските времена…
Пак в жад за плод засаждам стрък… А се боя, че думата изречена
ще падне в змийски полог
и от нея
пак ще се пръкне бъдеща злина…
Защото чужд бях в този свят!… Живях в уюта му в немилост…
За други беше пристан той, додето бродех без заслон…
Но вдигам чаша в своя чест, че все намирах сила
в несгодите да не заставам пред мерзавците в поклон!


***

Поет си ти на страшно време - твоят стих,
привидно обезсилен, не променя нищо днес…

Но ти
преглъщай участта си и върви натам,
където в изгрев се разпада цвета единствен на кръвта,
където изпод диплите на вятъра дъгите
се гърчат в зеленясали води
като отровна стръв под вълчите нозе…

И винаги
бъди нащрек!… Всемирни пристъпи
от светлини прорязват
душата ти с искрящото си острие… А до целта
ще трябва да достигнеш ти, макар че
ревниво те разсича болката и впива
с магнитна сила в тебе
зъб суетността…

Кръгът им е всевластен!… Но помни,
че същността е отвъд тях -
там вечността
ще те оцялости
в победите на любовта,
в неясните повратности на естеството,
и в покъртителната висотата на отчаянието ти,
в което
с целебен дъх ще стопляш деформираните стави на стареещите времена,
с дух извисен ще коленичиш пред ранените цветя,
и винаги отново и отново сенките
на греховете ще броиш… Защото там,
където дори Бог обезверен мълчи,
началото
на всяко възкресение

е в словото!


***

Как да запълня празнотата ти,
душа?
Как миговете да ограбя
и в теб нещо да сглобя?…

Постеля, хляб или пък стон
от нечия Голгота да ти дам, или
любов на белоструен ручей, или пък
стакан от вино, кръв и прямота?…

Без бряг е алчността ти! Както и покрусите…
И в примката на риска стегната все искаш,
и притискаш,
и рушиш…
И аз все влача непосилния товар - и черният, и белият - към ничий връх,
и все към ничия земя през неизвестното летя…
И все е повторимо нещо там..
И си приличат часовете ми…
Но иззад тях далечно цвете като в кратер на звезди
цъфти пак и отнякъде зове…

Преображение на птици ли е то ,
оракул в древен храм
или мълчание?

Въртя се в аромата му аз като в кръг
от безпределности под лунните води,
и всяка зреещо гнездо е там
и пристан, и затвор…
Но щом
покоя му докосна
като сенки
в миражна пяна се стопяват те…


ХЛЯБ

Залъкът, все още непреглътнат ,
крие чудеса! И в тях,
глада си още ненадмогнала,
се изравнява с мене тази пръст…

Аз искам под небцето си да го усещам
като отзвук
от скръбта на всеки срязан житен стрък,
и като сила
сред душната и дълга влага на нощта….

Твърд е той, но сладко
го преглъщам аз,

и съм честит,

че тъй охотно ничие страдание не се е вграждало в кръвта ми,
с тъй дълбока искреност не съм се клел в любов, и никога
към нищо с толкова надежда сърцето ми не е притичвало…

И дългия ми страх, и уморяващите ме победи, и тъй вихрено
жадуващите ме жени, които
с неясни основания връхлитаха, и пълнеха
с топлите си устни моя сън, и бяха
дъх в дъха ми - всичко,
за което и с което съм живял,
не е било тъй мило за мен,
както хлябът -
с непокорството му
да е мой,
и податлив,
и защитим…

И все пак зная - ако утре
вдигна длан за удар или поздрав и ако над нея
спусне лъч щастливата звезда на упованията ми,
и ако под напора на ветровете устои гръбнакът ми,
и ако, сцеплената материя отложи тлението си в мен,
и ако страдам, ако вярвам, ако пак горя и бъда жив -

то ще е само

следващ низ от хляб,
и хляб,
и хляб…

Завинаги!…


***

Осъден съм да се въртя в магичен кръг:

И все от хоризонт до хоризонт
се ширят пътищата ми -
                  ни крачка по-далеч,
                  ни крачка отвъд плътните пространства на пейзажите
                  отвъд желанията ми…

Но ето - идва оня час на здрача, в който
в мен колебливата мъглица на абсурда се сгъстява
и реалността се скрива
в мрака, като в чер скафандър -
                                      тъй неподатлив
пред тайните на вечността, и тъй
несъвършен
пред колебанията ми!…

И в мен не съществува друго днес, освен
отрадният ми спомен за градини, хълмове и пеещи води,
дошли от оня
злодействен напор на живота, който бе
                                                  преди тъй яростно враждебен,
а сега е
отраден сън
и цветноструен извор на тъгата ми
сред тоя
магичен кръг.


***

Подбра мотива си щурчето…
И запя…
И пак е
оная вечер (или друга )… И пак в нея
за мене си далечна ти
като мелодия в градина под студени дъждове…

В дълбоките морета на очите ти не виждам бряг.
Нито утеха чакам….
Сам съм.
И мълча…
         Мълча и обожавам…
         Обожавам и мълча…

Когато се завърнеш от скръбта, когато самотата ти увехне,
ще те целуна аз,
преди сиянието на месеца
                         да те е поразило с пламъците си;
преди да са се стекли сълзите ти,
и преди
да е отлитнал от ливадите ни щъркелът,
защото
пустинята ни е
по-близо от преди…

Сега натам,
в изконен поход след мелодията си, върви щурчето…
Нощ е…
И тъмнината с мах на прилеп в клоните
е връхлетяла…И виси на дрипи там…
А тук е голо тялото ми… Чака то
оная вечер
(или друга някоя) -
все тъй
           невъзможна с теб,
но и без теб пак
невъзможна…


НОЩНО КАПРИЧИО

Време е дошло
          да си отиде светлината,
          здрачът като рижа котка да пролази
                      по тлеещия парапет на хоризонта,
          хлад да легне над присоя,
             и в огнището ни
             огънят с око от излинели ери да пламти…..

Време е
да плъзне мракът…

Но какви ли
тайни падащата нощ в душите ни ще разслои?.. -
            Може би -
                 предвестия от опашатите комети,
            безогледен плач на отмъстителни деца,
            или къс шум от стъпки на злоради бродници
                в залъгващият ни покой…

Време е да бъде нощ!…
И всичко!…

А съм тъй безсилен
пред това, което ще се случи там.
Страх загръща тялото ми в дреха от измамни тишини.
И долавям с уязвимата си кожа как приижда
и барабани по нервите ми свисъкът на метеорите;
как се вихри стронцият след взривовете и разпалва
кървите по Божият кръст, и как между гинещите ми надежди,
като в сринат храм на упованията ми безчинстват
жриците на незаситените мигновения…

Някой
някъде
от някого неправомерно
нещо свидно е иззел…
Нещо е укрил..
И нещо е предвидил…

Но какво? Къде?.. Кога?…
Не ще узная!…

Затова,
обзет от нощ, ще моля вече:
нека
утрото да дойде пак
и нека
с бяла мантия от призрачни цъфтежи да покрие
сенките
на ощетяващите ме сълзи!


ЕК ОТ ИЗНАЧАЛИЕТО

Удивен и все по-хрисим,
в книга, като в кехлибар, разчитам
мисъл от далечно време.
Бляскава е тя. И е
с необезличена вяра, и с красив копнеж - като единствена
отправна точка към Всемира… И е тъй изречена,
че да се срамувам от дистанцията,
предоставила ми толкова възможности
за въздигане, в което съм пропадал аз…
Вглеждам се в просторите й, а пък те
са за мене с хоризонт от неведение;
в шепите си я загърлям като пламъче на свещ,
а могъл бих с блясъка й все по-бляскавите коридори
на парадния ни свят да прекося,
и могъл бих в луди бури между мълнии и мрак да скитам,
като в пресекливи светлини на дискотека
и да зная, че ще бъде
пътя ми непогрешим…

Хрисим,
все по-хрисим пред величието й,
диря в себе си представата
за оня,
който в кожата на звяр загърнат , я изрекъл
край огнището си, в пещерата
на далечният си и неясен,
но свободен и велик свят…


***

Аз сломих мълчанието си с многоезичните метафори..
И каквото казах - казах… Няма милост: силен e прахът, плътта е плаха;
и е слаб езикът, който не е кърмил истината с пламъци -
в тръпка при зачеване,
в допир на светулка до звезда…

Няма милост!.. Сам съм с това дирене в каньона от канони,
сред речитативите на всичките предхождащи ме идолопоклонници…
Но недоизносващото се начало на Творението е могъщо…И за да го имам,
тичах, все обратно на потопите - към Божието слово, към истинността…

Но (от Адам до днес), все тъй злочест, изтеглях мрежите си от водите на страданията.
В пръстите на мъртъвци пред слепите догадки палих свещ.
В лабиринтите на милосърдията гаснах разпнат върху кръст от стонове,
ала изход след покрусата си не намерих, нито блясък - след забравата….

Днес са някъде зад мен мълчанията ми… Там е
слепият език, облизващ устните на глухите ми времена…

И уж вярвам в случващото се, но образът ми в миналото е вече неясен…
И пак в бъдното заничам. Без да зная, ще ме има ли и там…


***

С каква песен ще тръгнеш, сърце,
по тия пътеки от камък?

Любовта има своя край,
цветето - също.
Денем слънцето спи в запустелите гробища.
Нощем виното зрее под тъмни чембери.
И кости се чупят под свод като промисъл,
и гнезда запустяват,
и с прах от косите
на незнайните звездни Вероники
безвестно се срастват молитвите…

Тук, където по пусти полета съм влачил душа като корен,
сини риби се мятат в дъната изровени,
за свидни души бият в залез черковен камбаните
и в скръб гори зрялата плът
като жертвен косичник след жътвите…

Няма пепел да стане омразата,
любовта няма краен предел да достигне.
По следите на чуждото щастие бродим с пети като камък…
Живеница изяжда гръдта, злоба - жилите,
а Бог нито гибел ни праща, ни ангел-тръбач - с опрощение…

И аз все по-смутно се питам: от чий
лунен каприз
в този свят малотраен възникна, сърце,
и за чий
свършек все още живееш?


***

Все някога
в небето, дето птици са умирали
звезда ще полети!…

И ехото от болките ни под дъждовните дъги ще пропълзи,
и мракът ще катурне в пристаните на авлигите…

Враждебен е към всички Бог И в този свят,
дори и след молитви няма прошката да ни споходи…
И е луда тази пръст под нас - допрем ли я,
тя с шипове нозете ни ломи;
издигнем ли зид за защита, в миг
се сгромолясва той…

И ти, поете, който
пое убийствената злост на думите,
си сам
като роса под слънчев пек!…
И виеш сред онаследственото котило,
но опазваш пак
като Орфей сред ада съвестта,
макар че е разбито тялото ти - като пясък,
и е нечут - като от бездна - твоят глас…

Знам: никога -
дори когато роза от сърцето ти над гроба разцъфти -
водите на разсипаните пристани в теб няма
с утеха да се затаят,
ни листопадите ще озарят годините ти,
нито отново ще те приютят
обятията, в които си прахосал плачовете си…

И ако туй стихотворение е тясно за душата ти,
спокойно шатрите на думите му обходи,
слез по-дълбоко в същностите - както камъкът в студа,
с любовните метафори вратите залости,
сбогувай се с костта в пръстта, с тревите над могилите
и проумей,
че там, където птица се сдроби в небето, болката й
е начало
на звезда за теб!


***

Към тази ведрина на вятъра през сънищата си вървял,
а утрото в цветя от пяна се е раждало,
преди денят да заживее в тялото ти
и морето
в прозренията ти да укроти нестихващото си сърце…

Нощта с взор, превъзмогнал слепотата, е споила тайно
глухарчето с росисто-синьото на неизбродения небосклон
и кърът, в музиката на проточените часове, през многобройните
съществувания, е съвместил величието си
с необезсилената неподкупност
на всичко помнещите богове….
                                      Така виделият
до границата на видяното възторга си е разпрострял,
случайно чулият, в звука се е заселил като в дом,
усетилият е обзел началото и края, и е вкусил
неунизена сладост - той ще вземе,
без да е дал; и всичко ще дочака,
без нищо да е пожелал…

Към тази ведрина на вятъра, за да добавиш
и нещо свое - вяра или спермено магьосничество в слепи рождества -
би трябвало
виденията си
от необруганите светилища да извлечеш,
от стари рани кръв като от знойни карамфили да дариш на необуздаността
и от опустошението
мечтите си да възкресиш…

Тогава ще си равностоен на нещата…

И в музиката им ще пребъдеш, преди още
едно залутано щурче случайно
да те увери в това.


***

След толкоз пътища и гари - усещане за дом и вечер
с плач светещ на самотна птица, с покой, отнасян от звезда…
Не те обзема страх, но вече прощално следваш младостта…

Притваряш портата и виждаш: днес прагът къщен не отвежда
в безгрижието на ливадите; не те обзема далнината
през облак прах и чуруликане на косове и снегове…
Но те са тук и ти загръщаш самотното си крехко тяло -
( студа космичен те пронизва, костта усеща родство с камъка)…
И тръпне ясен спомен в теб… И ларвата в пръстта се буди
от пулса ти и те повежда през пеперудни светове
от цвят на цвят, натам където изтича свежестта и розата
над ручей бял самотно вехне, а мравката до мъртва мравка
зърно и цветно листче слага, с прощален дъх, смразен в нощта…

И ти, дошъл до тук след толкоз сезони, срещи и покруси,
след толкоз погледи отминати на отминаващи жени,
след толкоз ласки и победи, ще можеш ли това усещане
за дом и обич да спасиш и всеки миг тук да населиш
с покрусеното си, детинско и опрощаващо сърце?..

Или печално с длан ще ровиш праха на всичко изживяно
и в свойта скръб не ще надмогнеш изпепелените неща?…


***

Нямаше ни, а горяха вече зверски небесата…
В дрямката на ембрионите ни северният вятър
късаше камшици; от луна да ирис
мълнии играха; и с кървящи стъпки
времето свещените неща прегази..

В песен на грабливи птици, в смях на самодиви
под луните тайните ни с огън от коприва,
като знаци от завети на една към друга древност
ни грозяха и ни впримчваха, додето
времето свещените неща прегази…

Аз вървях и слушах, и не чувах нищо
от това, което чувах; и бях сляп като ослица,
чийто гръб към кръста Бога е отнесъл,
без да вярва в обещания ни рай, където
времето свещените неща прегази…

Зъзнещ пъкъл днес са болките ни в кръг от грачещи сирени;
скритите бездомници са гной под язвите на мрака;
коленичилите стискат в длани въздух от молитвите;
за страха си ново име търсят спящите, но вече
времето свещените неща прегази…

И макар че мъртвият живот за мен е цвете,
бликнало в зениците на зли орисници, аз диря
в храста шипков словото, в което дрипавее
и гори душата, без звезда, откакто
времето свещените неща прегази.


***

Накрая на нощта се чуват крехки гласове.
Трошливо е пространството… И мракът се разкъсва.
И тръпне зъзнещата шир, отгдето ни зове
предчувствена митичност - стинеща и къса…

Там знак е за разсъмването на петел гласът.
Искрят в звънтящ камъш и дебнат рижите лисици там.
И млад, но по-сияен и от Млечен път, под тежки брегове хрущи ледът.
И тръпнат клоните, докато с лъч като изящна длан ги гали и мълчи зорницата…

С каква чудата сила в миг такъв съдбата влага в нас
горчива воля за упорство, докато под тягостната власт
на мрака глух, като заветна мисъл, се въззема светлината.

И как ни води тя по озарените следи
на врязан в хоризонта метеор, като че там ще ни възнагради
с любов, каквато никой не е вкусвал на земята…


***

Любов, в зениците ти зрее буря…
Мъртва е
приказката за въздушната ти прелест; и не могат
в една далечина от спомени да се споят
море,
луна, в железни парапети,
нежна страст…

Сред влажните скриптежи на непомнещи ни пясъци съм бродил с теб,
отдъхвал съм в роенето на сините вълни и съм усещал
сигурността на всеки миг, дори
под пипала на октоподи, докато
просторите благоговейно името ти са изричали
и аз,
обсебен от измамите ти, все по-плътно
съм се зазиждал в тюрмата на твоите
прегръдки без докосване
и ласки без душа…

Сега
се шири мрак навън… Мълчат камбанариите… И зъзнещите им ориентири
стърчат - ненужни за строшените криле;
над откоси от звезден огън в димните води
танцува вятърът и с органа чер на комините довършва
адажиото на отлитащата топлина…

Сънят ме е смалил до скута ти,
но границата
на кротостта ти е
тъй обтекаема,
и е
тъй крехка и безсилна близостта, когато
мълчанието не е образ мил на опрощението вече,
нито надеждата е път към теб, любов.


***

Обител на пророчества в предизвестени от звездите тишини
сте вие, мои сънища, разпънати
над фалша на пространства, необгаряни от бунт
и над реки, с дъна - пролуки към отвъдното - където
твърд пясък ръфа костите и в тиня сенките гноят…

В такова обкръжение, с една цел - мимолетното да изпреваря! -
в неяснотата ви се вкопчвам аз…

А между мен и изобилието ви
дъги се ширят и раздиплят пелени родилките
и с рижав дъх закърмва звярът приплода си сред отнасящите го изгнания,
и слънцето - стареещо и зло - искри в плътта
                          и пълнокръвието на страховете ми обгрижва;
и тъмните еха, изопнали езици в моравите ширини,
отпращат звуците и стелят саваните си над оная граница,
която е все още благодатна в допира
и тъй неясна - в милостта на отминаването…

В такова битие с хипотетичните ви
буйства, мои сънища, вървя
от хлорофилно дотегливия си миг
към изобилието ви, което пристъпа си ме ранява…

И раната ми е
тунел без изход
пред духа ми усмирен!…


***

Нощта е
огледалото на сънищата ми!

В пространствата им
                  глава отпускам аз…

И миговете стават
бряг на времена, в които
границите на протяжността се сливат
и хипнотичното омекотява клюновете на най-ранните петли…
И вече в други свят отекват страховете ми;
и шибащият вятър зад стъклата плаче
в други, незасягащ ме живот, където
и бедността, и съпровождащите я терзания
са поносими…

Тъй над праха мираж от прах разгръщам аз,
нови бягства върху бягствата си струпвам;
и отчаян от илюзии,
с илюзия безсмислието си теша…

Нощта е
огледалото на сънищата ми! -

каквото съм поискал да прахосам,
            в безмерните ми блянове го е спестила тя;
каквото съм отнел от невъзможното,
                       на тайнствата й само го дължа!


***

Понеже пак
под хълма, с ручеи, който гълтат
залезите и желанията,
гори в зениците ми на далечна пролет ясната звезда;
понеже облакът
пак с длан от влажна сянка сипея корав забърсва,
а следите
в бразди отдавна дали плод, са твърди като кръв над суха рана,
и понеже
ми е милно всичко там,
си мисля:

туй, което имах в детството,
все е било
с богатство на език, изтръгнат
от жилеста ръка …

И само обичта на мама там
е неукротима още - сякаш
молба за милост, в огнен плик,
до сляпата съдба изпратена
е тя!..

А отговор
все няма…


***

Кой е този, който - все невидим - ме закриля?

В хлъзгавата кал на пътищата
крачките ми направлява той,
моя дъх от ветровете брани…

А къде е?…

Въздуха опипвам - няма го;
сънищата си обхождам - няма го…

Само с пърхащият гълъб на сърцето си
полетите му усещам…

Но повика ли ме - тръгвам аз, защото
            там, където е той, прелестни растат дърветата
            и в мистично ехо се възражда тишината,
            и земята изковава нежност от водите…

И забрава няма….

Там смъртта ми, дори друга смърт да срещне,
съюзени - пак ще са по-слаби от живота ми!…

Бог ли е той! Ангел ли хранител?
Или само - образ на съдбата ми?…

Но тъй разнозначен, като всичко,
за което сред рояци от илюзии воювах,
знам: каквото да се случи с мен,
ще е все игра случайна
на стихии волни,
на стихии слепи…

Затова ту с дързост, ту с униние
диря верни пътища, за да достигна
своя кръст и своята Голгота
че без тях
нито горда гибел е възможна,
нито Възкресение!


***

Някога, когато вече няма да ме има,
сова ще пищи под пищен залез, а поречието,
с вълчи вой извезано,
ще е нежно и безизразно…

В тинята, където са лентяйствали кошмарите ми,
босата луна сред гнил камъш ще гази, докато
в прохладата му
кичури от мъртви видри
ще развява вятърът…

Звуците, с които съм сроден сега, ще екнат
в селения, недостижими за плътта;
болките ми ще са стихнали; ще е опразнен
сводът от въздишките ми; и ще е сиротен хоризонтът -
впримчил тази, тъй неясна шир, където
плътници без потекло надеждите ми ще дояждат,
и свирепи къртове към светлината ще отнасят,
туй което ще остане
в тази пръст от мен…

Някога, когато аз изчезна, зная:
пак ще бъде бодър
совиният вик и моят брат - вълкът
все ще ме издирва из вселената
и воят му
все ще е езически и силен, както бе -
с нрава му сроден! - духът ми тук…


***

Притворя ли очи, съзирам
ония юнски дни с най-кратките,
но руйни дъждове, когато
в подгизналите бурени щурците имаха
тревожни гласове и газеха
в обширни разливи върбите, докато
кълвачите
обхождаха набъбналите им стебла.

Как всичко беше ново там и нов глад
с нови залъци запридаше
в мен тайните на съществуването, което
бе съизмеримо само с вярата,
че този свят е тук, за да е мой…
И нямаше
предел за буйния галоп
на кончето ми през ония дни…

А днес, когато гаснат
копнежите, когато
към залез слънцето пълзи,
аз, пареният от жарта на всички самоти,
с горчива обич се заглеждам пак,
но виждам само
следи от ничий прах
по ничия земя…


***

Селските делници, тихи недели - тихо и пряма живея…
Хляб вкоравен, остър - ножът в дланта ми. Тук е земята! Аз идвам от нея!

Цвят в млада вишна напролет да цъфне, гроб под босилек да зине,
в сянка на ясен за обич да моля, в огън да минат годините,

все ще е кратък денят ми за посев! Кратък за жътва!… На силно рамо
ризата мятам, в извор изпрана. Бяла е - камък на гроба на мама…

В потни ръце нося своята участ. Все по-дълбоко навлизам
в делници тихи, в шумни недели, с мисъл кръжаща от корен до клон;
все по-зависим от смърт и раждане, от дъжд над угар, от ласка и стон…

Тъй изтънява, троши се накрая ножът и хлябът се стяга.
Селска земя! Аз ли падам над нея? Тя ли на мен се обляга?