ИЗ „СЪГЛЕДВАЧЪТ“ (1993)

Владимир Луков

***
По плажа, по бреговата ивица,
там, където вълна приижда
                 и вълна се отдръпва,
в прехода между вода и суша,
в мига между минало и бъдеще,
нозете на бродник сега върху пясъка,
споен от водата и пръхнещ от вятъра,
намират… устойчивост…


***
По вятъра…
с вълните му прохладни
под слънчевия зной…
отвсякъде, навсякъде…

Ту яростно възбунен,
ту трепетно утихващ…
загатва се, отгатва се…


***
Вече плътно се движи до мен…
Светофарите му смигат съпричастно.
Дешифрират звънтежа си
            телеграфните стълбове.
Откровено го следват пътните знаци…

Щом достигнем внезапно
        да съдбовно кръстовище
в час съдбовен, когато
        пада ниско мъглата,
Той поглежда стремително
        своя звезден часовник
и вижда часът отвъд циферблата!


***
Видяхме се двамата! -
изненадващо стари приятели
отпреди хиляда години -
аз и скулпторът
Кольо Желязото.

Изплакахме кратко раздялата.

Докато изричах в стихове
живота си на Затворник,
Той извая от глина
главата на Надзирателя…


***
Беше гайдарят…

Оня, Който дамгосва душите ни
на Софийския площад…

Огнена сприя от гайдуницата
изтръгва из корен неволята българска
и отваря бездна в Земята (ни)…


***
В полята жлътнали от юлска жега,
под непосилния покой на лятото
препуска конник, обгорял и прашен…

Достига до чешмата извън село
и с пълни шепи плисва
слънчева прохлада…

Съзрем ли го веднъж
в мъртвешката си слабост,
очите ни ще се изгледат…


***
В нощта,
в дълбоката мъгла, на пътя,
по който влача тръпнещи нозе
и раница с изчерпано търпение,
автомобил ще се яви…
                           Ще спре!
Водачът му ще ме погледне доверчиво.
И само миг преди да промълви,
пътят между нас ще се разстели
и в мека светлина ще затрепти…


***
На пристана…
когато самотата те споходи
вместо очаквания пасажер…

преди да си удавиш погледа в Морето…

едно момиче с непосилна красота
ще те накара да вървиш след Него

ще те задява със косите си небесни
и с дългите си слънчеви бедра…

докато най-накрая ще изчезне
току пред твоя Дом….


***
На пейката…
във сянката на парка…
или наблизо до задъхания тротоар
обядва Той…

Спохождат го тук птиците небесни…

И няма свършване оскъдния му хляб
върху златисто-слънчевата му
трапеза…


***
Видяха го потъващ
в есенния вир на чувствата…
над който Слънцето изригва
в ненарушим покой…

Потърсиха му име…
И викнаха: Удавник!
А Той -
за да не хлътнат те
в опасния водовъртеж на погледа -
жуми…


***
Невероятният пройдоха
храни гълъбите на площада…
докато всички ние го следим
                                    с насмешка…
Една старица сякаш че нарочно пада,
за да се втурне той и подкрепи вървежа й…
Дете ще му поиска да му хване птица,
а друго - с две ръчички да докосне Слънцето…
И той, за да е Той и за да бъде себе си -
в едната му ръка ще кацне гълъб,
а в другата ще блесне капка
от фонтана…


***
В тълпата на пазара
Той е никой -
случаен минувач
с оръфано сако…

Ще го познаете
по погледа блуждаещ…
и по синьото в очите му,
припламващо във схватките
между Добро и Зло…


***
Такава късна есен е,
че стадото овце
се движи все по-плътно
след овчаря…

Пристъпва бавно Той…

И хълмите дори
изпитват тържество
на искреност и Вяра…


***
Светлее град като огнище
с нетленна трепкаща жарава…
И Той, предвечен негов жител,
небесни орбити чертае…

В планети и в звезди укрива
наяве крехката си същност…
И в този град светлеещ идва
с душа, несътворила външност…


***
Светкавицата укротява
в глъбинния си поглед светъл…
дордето заблуден човечец
открие някаква следа…

А после в облачни лавини
потъва Сам… И се явява
изневиделица, но тъй че
и слепият го проследява…


***
Най-горе,
на връхното клонче…
Златна ябълка тъкмо откъсвах -
вятър ме люшна -
и рухнах
надолу…

С очи неподвижни,
без въздух в гърдите…
Светът ме обсеби с Небето си синьо…
И сливах се вече с дъха на Земята,
когато ме ръсна вживителна свежест…

Очите на баба ме вдигаха… Плахо
поех от ръцете й пръстена стомна…

Сякаш сърцето си с нея поемах…

(Обжарва ме още внезапния поглед
на спомена, в който открих Съгледвача…)