НИКОЛАЙ ГУМИЛЬОВ – СТИХОВЕ
превод: Никола Инджов
Бе равен на Блок в епохата на Блок, но това време може да се назове и по името на Николай Гумильов – без вина виновен в трагична всеруска ситуация. От любовта му с великата поетеса Анна Ахматова останаха немалко стихове и един син, продължител на гениалните таланти на двамата на попрището на особено полемичната наука за евразийския човек.
Никола Инджов
ДЪРВЕСА
Не дървесата в тъмната гора,
а нас животът съвършен отмина:
за тях земята – звездната сестра,
отечество е, а за нас – чужбина.
В дълбока есен залезен жълт прах
и изгревни червени небосводи
с цвета на кехлибар обземат тях –
свободните, зелените народи!
Мойсей сред дъбовете там расте,
сред палмите – Мария непозната.
Един към друг тих зов си пращат те
в тъмата вековечна по водата.
В недрата земни те коват елмаз,
трошат гранит, отключват струя бяла,
и бликва изворът в уречен час –
при скършен бряст, при сикомора зряла.
Такава да намеря аз страна,
където да не плача, да не пея,
а мълком да набирам висина
безброй хилядолетия над нея!
ДЕРЕВЬЯ
Я знаю, что деревьям, а не нам,
Дано величье совершенной жизни,
На ласковой земле, сестре звездам,
Мы – на чужбине, а они – в отчизне.
Глубокой осенью в полях пустых
Закаты медно-красные, восходы
Янтарные окраске учат их, –
Свободные, зеленые народы.
Есть Моисеи посреди дубов,
Марии между пальм… Их души, верно
Друг другу посылают тихий зов
С водой, струящейся во тьме безмерной.
И в глубине земли, точа алмаз,
Дробя гранит, ключи лепечут скоро,
Ключи поют, кричат – где сломан вяз,
Где листьями оделась сикомора.
О, если бы и мне найти страну,
В которой мог не плакать и не петь я,
Безмолвно поднимаясь в вышину
Неисчислимые тысячелетья!
МОИТЕ ЧИТАТЕЛИ
Някакъв стар скитник в Адис Абеба,
покорил безброй племена,
проводи ми черен копиеносец
с поздрав, съставен от мои стихове.
Лейтенант, командвал канонерки
под огъня на вражи батареи,
цяла нощ над южното море
чете ми за спомен мои стихове.
Един човек сред тълпите народ
застрелял императорски посланик,
приближи и ми стисна ръката
с благодарност за моите стихове.
Много са те – силни, весели, зли,
убивали слонове и хора,
умирали в пустинята от жажда,
замръзвали върху вечния лед,
верни на нашата силна,
весела и зла планета,
които носят мои книги в конски дисаги,
четат ги в палмова горичка,
на потъващи кораби ги забравят.
Аз не ги оскърбявам с неврастения,
не ги унижавам с душевна топлота,
не им досаждам с многозначителни намеци
за съдържанието на изяденото яйце,
но когато наоколо свистят куршуми,
когато вълните смачкват лодки,
аз ги уча как да не се плашат,
как да не се плашат и да правят каквото трябва.
И когато жена с прекрасно лице,
единственото ми мило лице във всемира,
каже: “Аз не ви обичам!” –
аз ги уча как да се усмихват,
как да си тръгват и как да не се връщат.
А когато дойде последния техен час
и червена мъгла закрие им взора,
аз ще ги науча изведнъж да си спомнят
целия жесток и мил живот,
цялата родна и странна земя,
и, представили се на Бога
с прости и мъдри слова
да чакат спокойно Той да отсъди.
МОИ ЧИТАТЕЛИ
Старый бродяга в Аддис-Абебе,
Покоривший многие племена,
Прислал ко мне черного копьеносца
С приветом, составленным из моих стихов.
Лейтенант, водивший канонерки
Под огнем неприятельских батарей,
Целую ночь над южным морем
Читал мне на память мои стихи.
Человек, среди толпы народа
Застреливший императорского посла,
Подошел пожать мне руку,
Поблагодарить за мои стихи.
Много их, сильных, злых и веселых,
Убивавших слонов и людей,
Умиравших от жажды в пустыне,
Замерзавших на кромке вечного льда,
Верных нашей планете,
Сильной, весёлой и злой,
Возят мои книги в седельной сумке,
Читают их в пальмовой роще,
Забывают на тонущем корабле.
Я не оскорбляю их неврастенией,
Не унижаю душевной теплотой,
Не надоедаю многозначительными намеками
На содержимое выеденного яйца,
Но когда вокруг свищут пули
Когда волны ломают борта,
Я учу их, как не бояться,
Не бояться и делать что надо.
И когда женщина с прекрасным лицом,
Единственно дорогим во вселенной,
Скажет: я не люблю вас,
Я учу их, как улыбнуться,
И уйти и не возвращаться больше.
А когда придет их последний час,
Ровный, красный туман застелит взоры,
Я научу их сразу припомнить
Всю жестокую, милую жизнь,
Всю родную, странную землю,
И, представ перед ликом Бога
С простыми и мудрыми словами,
Ждать спокойно Его суда.