Никола Инджов

ДАРКО КАТУНАРКО

Сонет, написан сякаш от Санчо Панса за приютеното от нас куче Дарко, което не издържа на самотата и изчезна натам, откъдето бе дошло през късната есен на 1997 година.

При цигански катун ли бе туй ку…     (че),
омърлян катунарко - голишар…         (ко).
И тъкмо бе отвикнало да су…             (че),
при нас довтаса, кръстихме го Дар… (ко).

От стара ракла му сковах къщур…   (ка),
от вехта черга сторих му завив…     (ка)
и до леговище на костенур…           (ка)
застана то на стража без почив…     (ка).

Дойде за баба костенурка вре…  (ме)
в съня си зимен вече да задре…  (ме),
зарови се, а Дарко - катунар…    (ко),

като разбра, че повече не зна…     (е)
кого да пази и какво да ла…         (е),
изчезна, глей го ти неблагодар… (ко)!

КУЧЕ И ПОЛОВИНА ДЪЛЪГ

Трябва да призная, че за Мартин ми е най-трудно да ти разкажа. И не защото нямам думи, както се изразяват някои официални хора, а защото почна ли да пиша, Мартин мигновено скача в скута ми, изправя се на задни крака и за опора завинтва опашка в пъпа ми. Той е дакел и висотата, от която при това положение оглежда околния свят, е недостижима за него, ако не се въздигне върху някой човек. Върху някой човек той може да удържи горделивата си стойка вероятно толкова време, колкото на мене ми трябва, за да напиша тази книга.
Но самият той още не е човек, макар че вече не е куче като куче…
Още не е човек, защото е доброжелателен към всеки, с когото животът го събере. Например костенурката, която един приятел ни оставя да пазим, докато той обикаля созополските крайбрежия. Мартин полага лапа върху върху плочестия покрив и не дава на никого да се приближи към изгърбената къщица. Усетила мъжка закрила, костенурката спокойно източва шия, върти глава ту към здравеца, ту към божурите и навярно пресмята къде би могла да потъне таинствено. Мартин не й пречи да се кандилка насам-натам, но щом костенурката навлезе в гъсталака, той я обръща по гръб и излайва към мене. Сигнал, че тя не играе честно играта и аз трябва да я върна на терасата. Където той отново победоносно стъпя върху нея и ръмжи, дори ако някой човек бегло погледне към костенурката. Може би защото в очите на хората, като видят такива животни, има не толкова почуда, захлас или недоумение, колкото стаено предчувствие на шарен и шумен панаир с огньове, от които струи мирис на печено месо… През последните години повечето мои гости с такова май зверско удоволствие замислено наблюдавт нищо неподозиращата Мартинова другарка.
Мартин по същия грижовен начин се държеше и със своите собствени рожби, родени от милата му първа съпруга Мона. Те бяха пет кутрета - две женски и три мъжки, и след като прогледнаха решихме да ги отбием от майчиното мляко, пък и Мона да си почине малко от лакомите бозайници. Пренесохме ги при Мартин през един хубав боянски август, денем - проветрен, нощем - озвезден, най-подходящо време за очуване на лъвски тигърчета. Те долавяха повея и отблясъка на природата като майчина милувка, но чувствуваха и бащина заслуга за този блажен живот. Мартин често полягаше по гръб в недокосената мащерка и милите немирници връхлитаха върху него с лъвски прозявки и тигърски мъркания. Имаше място за всичките, защото - както е казал един философ - дакелът наистина е половин куче на височина, но на дължина пък е куче и половина!
Златистокафявите палавници се разпиляваха понякога, ту подплашени от раздвижената сянка на лилавата акация, ту примамени от катеричката, която се стрелкаше към върха на тополата. Тогава Мартин с особен лай, леко разтревожен и сякаш с интонации на госпожица класна наставница, пъргаво завръщаше разпиляната си челяд. Неведнъж уморените от игра кутрета заспиваха върху него, пък и той неведнъж се унасяше в сън, изтощен от ролята си на майка и баща. Тогава над притихналите кучета се полюшваше на сребърна нишка паяк и докато те се събудят, изпридаше върху им прозрачна мрежа с формата на хвърчило. Такава идилия може да се случи само през август и само в Бояна, недалече от църквата под големите секвои.
Ти знаеш, че неговото истинско име е Март. Кръстих го така, защото той дойде у нас през един тъжен месец март след смъртта на предишното ни куче Лао. Освен това месец март изглежда съвпада и досега с характера му - колкото мил, толкова и променлив. Добре, но имаше в квартала един зубрач на име Мартин и децата решиха да назоват кучето с името на този много старателен отличник. Понеже е като хала, както казваме ние, българите, кубинската посланичка Тересита Капоте Камачо направо му даде името на урагана Мартинес, който разпердушини карибските острови през 1983 година. Някой път самият аз го викам с името на моя приятел литовския поет Марцелиус Мартинайтис. Важното е, че както и да го наречеш, в името му има вихър, сила, пък и поезия - според познавачите.
Очевидно Мартин съзнава какво се иска от него в нашата къща. Ето, преди да се намести при мене в леглото, той трябва да ми докосне леко рамото с лапа и да чака разрешение. Както правеше Лао, неговата предшественичка. Той навярно няма нищо против да постъпи точно според създадените ни вече навици, обаче кръвта му е нетърпелива и той не е в състояние да сдържа помисли и пориви, поради което се бухва в леглото с летящ плонж. Добре че не всеки път ме уцелва право в стомаха. Свикнах с неговата решителност, омилостивен от позата, която заема - изправен и издокарал един неописуемо предан поглед! Мислех, че по този начин се извинява. След внимателни наблюдения разбрах, че той всъщност подсказва какво трябва да направи един човек по внушение на едно куче. Първо, да не посяга да погали друго куче, па било то и Жерко, неговия баща. Второ, да не допуска друго куче под одеялото, макар пак да е Жерко. И трето, да не показва на гостите друго куче, независимо че е Жерко. Вече долавям и някои особености в стойката, при която той се източва нагоре . Явно са го обладали непреодолими желания, страстни прищевки, настойчиви хрумвания. В такива моменти той ми напомня оня амбициозен съчинител, който публично се изживява като паметник на самия себе си. Вярно, за публиката има значение само епиграмата по негов адрес “Боже, колко бил бездарен този пуяк лъчезарен!”, обаче Мартин заема монументалната си позе не за слава и не за безсмъртие, а щом огладнее, щом ожаднее, щом наближи най-сетне часа за разходката му в Южния парк. Но той разпознава и дните през седмицата. Разбира кога е неделя по туристическите обувки, които се изваждат от килера. Отличава съботата по дългия сутрешен сън на Момчил и по моето следобедно спане. Понеделникът за него е изпълнен с човешка суета и нервно търсене на ключове. Вторникът е ден, през който той вече е свикнал да остава сам до късните часове - неговите хора са хора работни, знае, че се връщаме уморени. В сряда у Мартин се забелязва някакво оживление - възможно е да има мач по телевизията и той да го изгледа от моя скут. Четвъртъкът е като вторника, а в петък следобед идват едни и същи гости. Това са професорът - хаджия, който припалва цигара от цигара и се оплаква от сърцебиене; професорът - трибун, който така размахва ръце, че на Мартин му се завивя свят да ги следи; мрачният писател, който си служи със сръбски изрази в моменти на душевнен подем; и високия поет, роден в северозападно село, от което Мартин познава трима души - и тримата с едно и също име, сякаш там не са виждали нито църковен календар, нито български именник. Както се досещаш, това е картоиграческа компания , а съседите, като видят знаменитите ми гости, си мислят за някакъв мозъчен център, който всеки петък решава съдбата на света в присъствието на дакела Мартин. Дакела Жерко не го броим, за да не предизвикваме кучешката ревност.
Разбира се, нежелания и несъгласия Мартин изразява като всяко друго куче - с ръмжене, с лаене, с криене под маси и легла. Веднъж потърси убежище за сръднята си в ъгъла зад телевизора. Тогава пуснах рисувания филм за стоте и един далматинеца, така мощно озвучен от радостен лай. Мартин не можа да разбере номера - хем той сърдит, хем откъм него излитат въодушевени до немайкъде звуци. Слуша, слуша, пък и той се включи в бодрия хор на анимационните герои, усвоил веднъж завинаги, че изкуството е предназначено да радва и да сдобрява човека и кучето. А защо не човека и човека, дори когато помежду им няма куче за посредник?
С течение на времето се разбра, че Мартин не може да ни замести Лао, и че всъщност това му е хубавото на нашето сегашно куче. Ние вече знаем, че той не побеснява като Лао от разните ми там велосипедисти и не тича след умеещи да подхвъркват птици, но затова пък се грижи за стогодишна костенурка! Особеното у Мартин е, че се проявява като неуморим поддръжник на реда в къщата. Той е невероятно наблюдателен и веднага забелязва преместения стол, пренаредените книги, новите пердета. Започва да възстановява реда, като най-напред отваря кранче в посока на промененото място. Следва стойката-паметниче в очакване някой от разумните същества около него да свърши останалото.
Но Мартин се опитва да въвежда ред и в околния свят, където промените са толкова много, че хората вече не ги и забелязват. Когато превърнаха кварталната баничарница във филиал на северозападна - югоизточна световна банкова корпорация, той поля прочутия черномраморен вход с известна преднина пред водосвета на владиката и менчето на министъра. И тъкмо свикна с натруфеното учреждение, банкерите - както писаха вестниците - духнаха към Каймановите острови, а клиентите на банката хукнаха по съдилищата на остров Мен. Прочутото с тази история градско кюше се превърна в доста приятно, но прекалено наситено с мутрафони бистро от средиземноморски тип. На тротоара там редовно паркираше черна лимузина и по нейния десен фар Мартин изразяваше несъгласието си с поредното преустройство. Впрочем, именно към подмокрената от нашето куче кола един следобед мотоциклетист с маската на Фантомас хвърли бутилка-бомба, наречена от вестникарите на другия ден “Коктейл Молотов” . В резултат на което лимузината изгоря, бистрото от средиземноморски тип остана без мутрафони и не след дълго бе затворено. На същото място Фондацията на франкофоните откри салон - галерия за сламени капели като средство за набиране на франкове. Понеже нямаше как да отбележи събитието по някоя шапка, Мартин се възползува от възможността презрително да отмине такова едно празноглаво тържище, на което му липсваха - внимавай сега! - италианско бомбе, баска барета, английски цилиндър, украинска папаха, белгийски каскет, руска ушанка, узбекска тюбетейка, турски фес, мексиканско сомбреро, сръбска гугла, еврейска кипа, персийска чалма; да не говорим за бонапартовски трироги, островърхи будьоновки, шаячни крумовки, кожени сталинки, копринени джавахарларки; без да броим сурия калпак, астраганеното шапо и дори грандиозното кукерско съоръжение от козя кожа, от пиринчени тюмбелеци, от боядисани с орехови и лукови люспи лилави и жълти върви с нанизани пендари и мъниста… И така нататък заради едни сламени капели, поне да имаше някоя истинска панама като за пред хората!
Мартин обаче знаеше, че неговият час на същото това място ще удари пак! Че той пак ще извърши своя кучешки водосвет. В края на краищата баничарницата, която последователно бе станала филиал на световна банка, бистро от средиземноморски тип и салон - галерия за сламени капели, се превърна в тото-пункт. Той и досега е най-величествения тото - пункт с финансовогеополитически координати между Уолтстрийт, Пикадили и Хонконг. Фасада от черен мрамор, витрина от бронирано стъкло, въртяща се врата и климатична инсталация. На цялото това хеопсово нещо Мартин също сложи своя воден знак, но деянието му бе прието с морната и мъдра човешка самоирония, която витае около подобни обществени пространства. “И тоя ми пика на късмета!” - промърмори в случая тихият квартален комбинатор с три постоянни числа.
Описах почти всички досегашни опити на Мартин да съхрани околния свят такъв, какъвто го бе видял преди промените. Но като си помисля какви ремонти предстоят по трамвайната линия, по превръщането на книжарниците и аптеките в банки, бистра, магазини за сламени капели и тото-пунктове, виждам моето побъркано от мания за порядък куче да полива трамваи, багери, пътни инженери и дори кмета, ако се появи сред своите данъкоплатци. И виждам себе си като захласнат летописец, призван да увековечи любовта си към едно куче не без премълчаване на своите собствени преживявания.
Всъщност всекидневието на Мартин е изпълнено с неочаквани случки. Долетя веднъж на терасата с разкървавено ухо. Мислех, че се е провирал през дивните шипки на двора, но случайно намерих разкъсан таралеж. Неотдавна един красив кехлибареножълт пор се бе заклещил в оградната мрежа. Мартин бе направил прочутата си стойка - паметниче пред него, сякаш молеше уплашеното животно да не издухва миризма като от Кремиковци. Птицата овесарка, малка колкото врабче, кълве трохи под самия нос на Мартин , но той не я закача. Покрай него може да мине със ситна походка и полска мишка - никакво внимание. Но не дай боже да си дървена къщичка! Мартин ще те лае до пресипване, ще те ръмжи до прегракване, ще се нахвърля върху тебе до пълно изтощение. Е, да, човек не може да бъде дървена къщичка, обаче точно срещу нашата тераса в Бояна има дървена къщичка. При това там живее един министър и представяш ли си какво си мисли той - че Мартин лае него…
Голям град е София и много хора се мотаят насам - натам. Никой никого не познава. Ето, върви по булевард “Витоша” висок човек на средна възраст, вижда се, че такива като него няма много, и в действителност той е единственият в столицата, в България и в света скулптор-антрополог, но само като че ли Мартин обърна внимание на необикновения човек. В суматохата на деня през площада често преминава замислена жена, но кой да се загледа в нея и да види, че това е певицата, чийто глас е изпратен да звучи в космоса като послание от земното човечество? Мартин забеляза и нея, може би заради дъха на родопски сняг по дрехата й. Обаче всички се обръщат, когато по същите улици и площади премине я Васко Кръпката, я Камен Кацата, я Господин десет процента. Е, да, това са героите на деня в наше време. И ето защо
никак не се разсърдих, когато едно момиченце на твоята възраст ме попита оня ден: “Чичо дакел, как се казва вашето куче?”
Какво повече мога да разкажа за Мартин?